Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (52)

Глава XXII

Веднага след като пристигна в стана, Калоян отиде в императорската шатра, свика съвета на войводите и попита:

— Где е стратор Радул? Повикайте го!

Изгледаха го учудени. Не познаваха такъв стратор.

— Радул. Войскарят от стотнята на катепан Рекирад. От четвъртък той е вече стратор.

След миг младият момък изпъна напета снага пред владетеля си. Очите му искряха от щастие. Той не е вече парик. Той е вече свободен човек. Ще работи и ще откупи семейството си и стаса на баща си.

Царят ласкаво го потупа по рамото.

Хитър момък си ти. Как се сети с това стадо…

Сякаш ми беше прочел мислите. Но аз някъде съм те виждал…

— Един път ти вечеря у дома, царю честити. Беше на пада̀лище из нашия край. Една вечер се беше залутал и загубил пътя. Имаше буря, дъжд…

— Да, да. Спомних си. Ами брат ти Драган порасна ли? Какво стана с баща ти, върна ли се скоро от службата при севеста?

Калоян имаше невероятно добра памет. Той можеше да си спомни и най-малката подробност из ранното си детство.

— Где оставихте императора? — се обърна царят към болярина Николица.

— Пазят го в една шатра. Добре окован.

Царят се навъси.

— Нали казах да се отнесете към него с всички почести? Махнете оковите му и го доведете тук.

След малко върху светлия фон на отвора на шатрата се изряза една висока стройна осанка. С дигнато чело пленникът прекрачи входа и се спря на две крачки от него.

Всички впериха любопитно взор в него. Лицето на Бодуен бе бледо и безстрастно. В дълбокия взор на спокойните му сини очи от време на време пробягваше диря на безкрайна печал. Долната устна на красивата му горда уста бе леко издадена напред, в едва подчертано презрение.

Ето го най-сетне пред дивия варварин Жехан… Как ли ще си отмъсти за надменните отговори, които му беше пращал? Какво ли го очаква? Тъмница? Смърт? Ах, нека, нека го убият! По-скоро. Смъртта е за Бодуен желана утеха, освобождение. След загубата на жена си, на най-добрите си хора, след позора на поражението, каква полза от живота? А кой знае, жестоките варвари може да го ослепят или да го мъчат, преди да го умъртвят. Това беше наказание от бога. За неговата надменност. За опустошението на Константинопол. Загдето се бе отклонил от първоначалната свята цел на похода… И в очите на императора отново пробягна диря на неизказана печал и късно разкаяние.

Калоян пристъпи към него. Подаде му ръка. Крепко стисна бледата му десница.

— Ти си един голям храбрец… Юначеството ти ме удиви. Можеше да избягаш с другите, но се би докрай… — Той взе императорската сабя и му я подаде — вземи оръжието си.

Латинецът впива учудено взор в очите на царя. Протяга ръка, взема сабята си. Какво е това? Защо варваринът постъпва така с него? Измама ли е? Подигравка ли?

Изведнъж той разбира. Разбира огромната си грешка и сякаш цял рухва под тежестта на вината си. Едно време тази ръка се бе протегнала към него с предложение за помощ и приятелство… А той — безумец — я бе отблъснал тъй грубо, тъй глупаво…

И Бодуен забравя всичката си гордост, цялото си достойнство на царска роднина, фландърски граф и константинополски император.

Горчиво разкаяние свива гърлото му. Хубавото му лице се сгърчва от мъка и срам. Той поклаща глава, закрива очи с длан. Шъпотът му едва се чува:

— Луи дьо Блуа… Пиер дьо Бетлем… Жан д’Ари…

Сълзи задавят гласа му. Пред затворените му очи израства страшното видение на разрушената му империя, хилядите трупове на верните му фландърци, бургундци, шампанци, окървавеното лице на Луи дьо Блуа, мъртвите тела на стотиците благородни графове и барони…

Заглушени вопли разкъсват гърдите му. След това той отново се овладява. Открива лицето си.

— Жехане, братко, аз съм много виновен пред тебе. Мислех те узурпатор, грабител на чужди земи… Бях надменен… Сбърках… Прости ми…

И той протегна ръка.

Никой не разбра чуждоземните слова, но всеки чувствува мъката и разкаянието, които тръпнат в гласа на пленника.

Цар Калоян мълчаливо го прегърна.