Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (32)

Глава II

Стигнаха край Истъра, когато на изток тежки морави облаци ниско слизаха над великата бяла река, а на запад кърваво сияние гаснеше по тъмно сребърното небе. Лек ветрец едва поклащаше високите треви, които покриваха българския бряг. Далече по насрещния бряг се тъмнееше грамадна тълпа посрещачи, които с остри къси викове приветствуваха пристигането на българския цар. Първи нагазиха в реката куманите, които съпровождаха царската дружина. Те слязоха от конете си, метнаха върху седлата оръжието и даровете, които Калоян носеше на княз Йона, седнаха върху плаващи мехове и като се държаха за опашките на конете, се спуснаха в светлите вълни. Царят се качи на нарочна ладия. С него бяха болярите Сеслав, Саца и княз Белота. Ладията бавно заплува по широката спокойна река. Върху другия бряг куманите почнаха да скачат, да удрят с лъкове върху колчаните си и да пеят диви бранни песни. С уплашени писъци речните птици отлитаха горе към висините.

Когато стъпиха на отвъдния, по-нисък бряг, вождът Зелгу падна на колене пред българския цар, допря длани до главата и гърдите си, след това сведе чело чак до земята.

Бавно се проточи дългата, шумна върволица край огромните блата, заобиколени от гъсти тръстикови лесове. Конете тъпчеха високите люлеещи се треви и оставяха равни поляни зад себе си. Посрещаните се присъединиха към гостите и част от тях отлетя напред да извести за пристигането на царската дружина. След като изминаха блатистите местности, пред взора на българите се изтегнаха необятни равнини, обрасли с буйна трева. Тук-там се тъмнееха кумански селища, разперили големите си кожени чадъри като огромни златистокафяви гъби. От време на време в далечината пробягваха безбройни стада коне като широки буйни вълни.

Вождът Цигат яздеше почтително отляво на царя и му разправяше за внезапната смърт на стария велик хан. Само две деца оставил бившият им главатар: княз Йона и младата хубава Целгуба. Надвечер в далечината блеснаха борини. Наближаваха най-голямото куманско селище. На три поприща вън от селото ги чакаше княз Йона, заобиколен от всичките си войводи и безчислени войски, овчите кожи, на които се сливаха в един огромен бял облак, пронизан само от черните точки на лъковете и колчаните.

Когато зърна българите, княз Йона пришпори коня си и полетя насреща им. Екнаха звуци от тръби и барабани. Двете войски застанаха една срещу друга. Калоян и Йона скочиха от конете си и тържествено се прегърнаха и целунаха. Тридесет чифта очи се впиха в рядкото зрелище. Узите лакомо поглъщаха с взор едрата висока осанка на българския цар, къдрите, които се подаваха под златния му шлем, високите жълти ботуши, бледочервеното копринено наметало, което се диплеше по широките му плещи, гордата усмивка на строгите му устни. Българите любопитно разглеждаха странното пъстро облекло на куманина, гладко обръснатата му гола глава, черните му тънки мустаци, които се спущаха чак до гърдите, леко изкривените му нозе от неизменно прекарания върху коня живот.

Жреци поведоха царя към главното капище и в негова чест посякоха три белорунести овена и два брези бивола.

Някаква чудна синьо-зелена вечер се спущаше над тия безкрайни равнини. От четирите края на селището се дигнаха високи, треперливи стълбове пушек. Куманските жени печеха на дървени шишове конско месо за своите узи и ярешко за снажните чуждоземци. Някои от тях побеждаваха боязливостта си, доближаваха към българите с тихи, котешки стъпки и с детско учудване гледаха бляскавите им шлемове, люспестите ризници, зелените копия, окичени с малки пряпорци, коланите от железни халки.

Вечерта, когато в голямата княжеска шатра Калоян и Йона уговаряха числото на наемниците, които щяха да помагат в новия поход срещу ромеите, някаква пъргава златисто мургава девойка поднесе на царя купа с мляко.

Калоян пи, без да дигне очи към нея, и посегна да вземе от трапезата къс пушено месо.

— Това е сестра ми Целгуба — рече куманинът.

Царят метна бегъл поглед към девойката. Срещна бързия взор на две тесни очи, които блещукаха като дребни черни елмази. Той наведе замаян глава и посегна към ешимика на трапезата.

— Ние ядем сиренето най-после! — каза княз Йона с тънка усмивка.

Калоян отново погледна куманската девойка. Яркожълтият пламък на запалената с козя мас лампа огря смутеното лице на Целгуба. Гъста руменина обля широките й скули. Изведнъж тя тръсна своенравно тежката си грива от блестящи коси, изви с бърза усмивка червени устни и като метна последен изгарящ поглед към чужденеца, избяга като леконога сърна.

Калоян едва забележимо се усмихна. Само ръката му леко трепереше, когато той поднесе към устните си втора купа с мляко.

Непознат огън лумна в жилите му. Далечният неугаснал спомен за Ефросина, задрямалата мъка по Мария се събудиха отново, преплетоха се в страшен рушителен пламък, който изгори сърцето му и опияни будната му младост с вечната отрова на възвръщащата се пролет. Беше април.

Когато Калоян се върна в Търново, със себе си донесе, освен новия съюз с куманите и нова, млада царица — пламенното, непокорно чедо на Карпатските гори.

Като че огън донесе със себе си цар Калоян. Не остана мъж, не остана млад юноша, в сърцето, на когото да не се загнезди като черна змия образът на куманката. Както усойница смуче млякото на вцепенени от ужас кози, така и чародейката пиеше волята и мислите на търновските мъже. Никой не остана пощаден. Като че най-вече деспот Борил.

Но Целгуба обичаше само Калояна.