Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (38)

Глава VIII

Придружен от един майстор и двама живописци, Калоян излезе от главния вход на палата и като пресече обширната градина, се отправи към западната порта на крепостта. Но някакви весели викове го накараха да се върне малко назад и да надникне зад един храст трендафили. Точно срещу него върху една малка зелена морава се изпречи радостна картина.

Дъщеря му Мария се беше качила заедно с приятелката си Белослава — дъщерята на княз Белота — върху камилата, която бяха взели в плен от Визанс, а от двете им страни, като копиеносци, бавно крачеха княз Александър и Сеславовите синове: Добромир и Витлеем. От време на време те избухваха в буйни смехове.

Калоян леко се усмихна и бръчките по челото му за миг се разнесоха като облаци, разгонени от внезапен слънчев лъч.

— Марийо!

Момичето изплашено извърна глава, скочи на земята и веднага се скри зад едно дърво.

— Марийо!

Модроокото момиче се появи отново и несмело приближи баща си.

— Не съм ли ти казал, че можеш да паднеш от камилата? Защо не ме слушаш?

Царят нежно погали тънката свила на светлата й коса, след това потупа по бузата румената тъмноока Белослава и попита Александра:

— Где е Йоан?

— У дома, чичо. Пак се е зачел в книги…

— А баща ти, Добромире?

— Той отиде към новата черква да надзирава строежа.

— Тогава най-напред ще отидем да видим новата черква — каза царят на майстора и като кимна на децата, продължи пътя си.

Живописците усърдно разправяха за завършените и започнатите си работи, но царят едва дочуваше откъслеци от речта им. Тежки грижи се трупаха над сърцето му. След победата при Варна той беше предложил на ромеите да сключат вечен и траен мир, но в замяна на това да го признаят за законен владетел на България. Ромеите отхвърлиха предложението му. Защото подозираше, че мирът при Варна е само почивка за нова бран.

Действително те сключиха унизителен мир, отстъпиха му земите, завзети от Добромир Хръс, дадоха му Варна и Костанца, признаха властта му над Белград и Браничево. Заклеха се да имат общи врагове, но не склониха да увенчаят Калоян за цар.

Тогава Калоян зле им се закани и почна още по-усърдно да се готви за тежката, решителна борба. Спираше го само отговорът на папата. Защото бяха изминали вече седем месеца, откакто той беше върнал архипрезвитер Доминик обратно в Рим с три писма до Инокентий: от него, от архиепископ Василий и от княз Белота. А от Рим не идеше още никакъв отговор. Дали не се беше разсърдил папата за дългото бавене на пратеника си?

А ето че всеки ден все по-тревожни вести пристигаха в Търново. Венгерският крал Емерих непрестанно заплашваше, че ще нахлуе в земите, които Калоян през пролетта бе заел на запад от река Тимок.

Но не беше само това. Тъмни, зловещи слухове се носеха откъм по-далечния Запад и запълваха с тревога сърцето на царя. Несметни тълпи кръстоносци се бяха надигнали през синьото море и бяха превзели Зара и Далмация. А сега техните вождове водеха преговори със сина на ослепения Исак, за да му помогнат да си върне бащиния престол от узурпатора Алексей. Тъкмо наскоро бе дошла в Търново вест, че кръстоносците, след като превзели Драч, сега прекарвали Великдена на остров Корфу. Там те чакали пристигането на Исаковия син, който бил паж в двора на сестра си, алеманската императрица Ирина.

Дълбоко в сърцето си Калоян подозираше, че тези преговори не бяха само за доброто на младия паж, а си имат и други, по-дълбоки причини. Защото между вождовете на кръстоносците беше и венецианският дож Енрико Дандоло, известен като много хитър и далновиден човек. Не току-тъй хитрият венецианец беше предложил корабите си на кръстоносците. Отдавна той дебнеше случай да затвърди властта си във Визанс и да прогони оттам опасното съперничество на другите богати републики. Сега този случай му се отдаваше извънредно благоприятно. Дандоло беше услужил на кръстоносците и с тяхна помощ можеше да нападне ромеите. За това имаше два повода. Първо, да върнат престола на Исаковия син и, второ, да си набавят припаси за по-нататъшния кръстоносен поход за освобождаването на Светите земи.

Но Калоян не се мамеше, че ако кръстоносните тълпи успеят да вземат Визанс, заслепени от богатствата му, те мъчно можеха да се откъснат от него. И той потръпваше от зли предчувствия. Един след друг се редяха враговете на българското племе.

А ето сега и тия нови врагове, хиляди пъти по-силни, по-опасни от хилавите византийци. Какво щеше да ги спре да пометат една млада, неустановена и непризната от никого държава?

Не виждаше вече друг изход, друго спасение, освен признанието и поддръжката на Инокентий. А презвитер Власий не се беше върнал още от Драч, защото ромеите не го пропуснали по-нататък, и Калоян не можеше да знае каква е била съдбата на трите писма до папата.

Никога от освобождението си от ромейско робство дотогава българската държава не бе преживявала по-тежки и по-безпокойни дни. Най-малката непредвидливост, най-малката грешка можеха да бъдат съдбоносни завинаги. Какво мислеха да правят с българите надменните кръстоносци? Как щяха да се отнесат с тях? А ромеите? А венгрите?

Царят тежко въздъхна и се отби в новата черква, която строяха срещу свети Димитър на другия бряг на реката, в подножието на Царевец, наречена на апостолите Петър и Павел.

Като видя царя, Сеслав остави стенописа си и излезе да го посрещне.

— Нещо ново, царю честити? — попита той бавно и тихо.

— Нещо ново, Сеславе. Видях сина ти у дома. Хубав момък е станал. Хайде сега покажи картините си. Водя двама нови живописци да ти помагат: Гроздан и Стефан.

Царят влезе в недовършеното здание. Не стигаха пари да измаже отвън и да се построи камбанарията. Засега Сеслав и неколцина други живописци работеха вътрешната украса. Калоян внимателно започна да разглежда започнатите стенописи.

Целият таван и сводовете бяха нарисувани с картини, които представляваха разни събития от живота на Христа и светците. Мъченици падаха под ножа на неверници, архангели разперваха белоснежни криле… Едри мраморни стълбове подпираха сводовете, лози дълбаеха в блесналия камък на капителите нежните си листа. Сеслав надзираваше зографисването.

Калоян похвали труда му и като остави там двамата нови живописци, се отправи към „Свети Димитър“.

Сам, без стража. Той обичаше да ходи така, да среща граждани и селяни, дошли от околността за пазара, да ги разпитва, да учи от самия извор за нуждите и болките на народа си.

В „Свети Димитър“ нямаше никой.

Само няколко слабо трептящи вощеници осветяваха тайнствения полумрак на светата сграда. Чудотворецът го гледаше с ясния си взор.

Царят коленичи.

— Помогни ми, научи ме… — и царят наведе чело, изля в горещ шъпот отровната горчилка на сърцето си. Сетне спря пред гробницата на братята си. Сам… сам… Никой, комуто би могъл да облекчи душата си. Йоан бе млад, Мария невръстна, царица Елена живееше тихо и уединено вдовишкия си жребий, не искаше да огорчава с нови грижи последните дни на майка си, всеки ден Целгуба се отдалечаваше от сърцето му…

А синовете на Теодора и Севина, Борил и Слав, бяха най-прикритите му врагове, Стрез не бе излязъл от юношеска възраст. А Добромир Хръс отново бе надигнал непокорна глава. Затова той го беше изгонил от Просек и на негово място бе изпратил верния си Шишман.

Той доближи гроба на Мария. Над бялата мраморна плоча гореше голямо златно кандило.

Колко кратка бе утехата на лъчезарната й усмивка… Като падаща звезда бе блеснала тя само за миг в тъмния шемет на живота му. А споменът за Ефросина и дните, прекарани във Визанс, бе вече тъй блед, тъй далечен…

Нима целия си живот той щеше да прекара само в неспирни борби и тревоги? Една след друга се надигаха като тъмни зли чудовища напасти и угрози. Щеше ли той да издържи докрай, да има силата докрай да надделява над жестоката орисница на племето си?

Той излезе, отново мина край новостроящата се купел, нагледа майсторите, даде им съвети и се отправи към стария Асенов замък, надвесил тесните си стени над Етъра. Научил се за излизането на царя, многоброен народ се трупаше по пътя му, жени коленичеха и се кръстеха, старци и млади сваляха шапки, деца припкаха и му поднасяха прясно откъснати цветя.

Всеки искаше да види горещо обичания Кало-Иван… Техния добър Иван… С леко движение на ръката царят отговаряше на поздравите.

В далечината се зачу кучешки лай и свирене на ловджийски рог. По каменния друм, който водеше за Царевец, летеше черният кон на царицата. Целгуба бе ходила на лов с деспот Борил, брата си Йона и войводата Манастър. С тъмночервена ловна руба, сребристосив крагуй на ръката и малка аксамитена шапчица, тя минаваше като чудно, приказно видение.

У Еленини се бяха събрали двете Калоянови сестри. Когато стотникът съобщи за идването на царя, трите трепнаха и се спогледаха учудено. На какво се дължеше царското посещение? Защо идеше сам и в такова необикновено време? Какво ли се бе случило?

Посрещнаха го при входа на вратата. Като видя изплашените им лица, Калоян се усмихна.

— Толкова ли е чудно, дето ида да ви видя?

Как да им каже, че домът му е чужд и неприветен, че няма кому да изкаже тревогата, която гризе сърцето му… Можеше ли един цар, можеше ли Калоян да признае, че се страхува, че бъдещето го плаши? В кого щяха тогава да вярват, кому щяха да се уповават народ и боляри?

— Где е Йоан?

Момъкът се затече, преобразен от радост. Той обожаваше чичо си. Като известиха за пристигането му, той захвърли старинния ръкопис, който четеше с дълбоко внимание, и цял поруменял от щастие се яви на прага.

— Колко е порасъл Йоан — каза замислено Калоян — сякаш вчера беше, когато и аз бях такова момче…

И през ума му пробягна за миг споменът за златозарния Константинопол и оня горд и упорит младеж, който бе пристигнал там като тъмен, неизвестен пленник…

— Йоан вече кара седемнадесет години — каза Елена и погледна с гордост сина си.

Нямаше по-хубав момък в Търново от младия княз Йоан Асен. Строен и висок, с искрящи черни очи. Над челото му — светло и гладко — падаха меки и тъмни къдри. Извивката на устните му и на широките му потръпващи ноздри бе страстна и буйна. В гласа му се отключваше порой от пламенна възмъжалост. Но често горещият, му взор се пребулваше от странна, кротка замечтаност и буйната му младост се смиряваше под бремето на едно необикновено дълбоко благочестие.

— Агнеса получила по един пратеник дълго писмо от брата си — каза по-малката Калоянова сестра. Пишел много любопитни неща за венецианския дож, за сина на Исака…

Сивите очи на царя се присвиха.

— Кажете й веднага да го донесе. По-скоро. Защо не ми съобщихте досега? Пратете някого. Или не, жените могат да се изплашат… Може да скрият писмото. Върви ти, Йоане. Нали знаеш къде живее вдовицата на прахтор Михаила? Бургундката? По-скоро! По-скоро…

Гъста руменина покри лицето на Йоана. Но само майка му я забеляза. Познавал ли бургундката Агнеса… Нали всяка вечер младият княз минаваше с коня си край къщата, която стръмно надничаше откъм източната страна на Царевец, над буйните води на Етъра, с плахата надежда да зърне от някое прозорче хубавото лице на Ана.

Покойният прахтор Михаил, паднал убит в битката при Варна, се беше оженил за Агнеса по време на страшното латинско клане през 1182 година, когато всички по-знатни латински семейства бяха избягали из най-близките на Визанс земи. По-късно семейството на Агнеса се върна в родната Бургундия, а Агнеса остана в България.

Йоан изтича надолу, премина моста, спря задъхан пред прахторския дом. Похлопа на четвъртитата дървена порта и зачака блед и треперещ от вълнение. Вратата му отвори сама Ана. Двамата младежи застанаха един пред друг, смутени и замаяни. Йоан почти забрави за какво е пратен.

— Где е леля ти? — пошъпна свенливо момъкът, като чоплеше упорито с ръка някаква треска на вратата.

— На черква… и мама е с нея. Но сега ще си дойде. Ако искаш да почакаш… Влез…

В това време Елена тихо подкачи разговор за това, което тежеше на сърцето й.

— Много хубава дъщеря израсла у ватах Андрея. Виждал ли си я, Иваница?

— Не. Но тогава пази Йоана да не ходи често там. Бъдещият български цар не може да се ожени за дъщеря на севаст, при това от чужда кръв.

— Но тя не е чужда кръв, Ицо… Нали е дъщеря на ватаха. Единствената дъщеря на бургундката и прахтора почина преди две години… — каза тихо и умолително царицата Елена, на която беше мъчно за сина й. Тя знаеше вече отдавна за пламенното увлечение на младежа и се боеше да не би царят да е узнал за него.

— На Михаил или не, никога роднината на Агнеса няма да стане българска царица. Няма какво повече да говорим за това.

Елена млъкна и сведе тъжно глава.

Между това влезе един пълнолик човек с черни като въглени коси и въси. Той свали шапка и изтри запотеното си чело. Дрехите и ботушите му бяха потънали в прах.

— Откъде идеш, Славе? — го попита майка му, госпожа Тодора.

— Бях на лов с царицата.

— А, и ти ли беше? — попита Калоян. — Борил где остана?

— Не знам. Струва ми се, че отиде с Йона и Манастър да изпрати Целгуба.

Бориловата майка се навъси и крадешком погледна брата си. Тя знаеше, че Калоян не живее добре с жена си. Но знаеше и на каква жестокост и злина бе способен, когато узнае, че някой го мами и играе.

В това време пристигна Агнеса с Йоан. Бургундката беше едра и угледна жена, с големи сини очи. Цяла разтреперана, тя се поклони пред царя и с бегъл взор се опита да прочете по лицето му дали я вика само за писмото, или е узнал нещо за княза и племенницата й.

Но усмихнатите лица на царя и сестрите му я успокоиха. Тя седна край трапезата, извади от джоба на широката си руба писмото и почна да превежда с пресекнал от вълнение глас.

Брат й пишеше:

„… И така, като се събраха всички графове и високи барони, избраха за свой вожд граф Тибо дьо Шампан. После всеки замина за своята земя. Но наскоро граф Тибо умря и тогава вместо него избраха маркиз ди Монферато из Ломбардия поради голямата му мъдрост. След това изпратиха мене, Жерве дьо Кастел, Роберт дьо Роншоа и Херве дьо Маншикор като добровестници. Маркизът ни прие много любезно, остана много учуден от избора на французките барони, но прие поканата да дойде в Соасон. И ни върна обратно, като ни предложи много скъпи подаръци, но ние не ги приехме. Когато маркизът пристигна в Соасон, бароните го посрещнаха с много тържества, провъзгласиха го за водач на кръстоносците и му предадоха парите, които граф Тибо бе оставил за похода: 25 000 ливри. Тогава маркизът попита бароните за къде мислят да потеглят, дали в земята на сарацините, или другаде? Те му отговориха, че предпочитат да отидат във Вавилония или Александрия. Но понеже нямаше как да преминат морето, изпратиха месир Конон дьо Бетун и Шампанските маршали да намерят кораби. Най-напред те отидоха в Генуа и говориха с генуезците, но те им отговориха, че не могат да им помогнат. След това отидоха в Пиза, но пизанците също им отговориха, че нямат толкова кораби. Най-после отидоха във Венеция. Това било най-хубавият град, който са виждали дотогава в живота си. Там уговорили с дожа Енрико Дандоло, че ще му платят 100 000 златици, ако им намери флота, за да ги пренесе през морето, а освен това ще вземе със себе си и него, заедно с половината от всички способни да носят оръжие венецианци. Освен това те ще делят с Венеция наполовина всичките си завоевания. В замяна на това венецианците щели да дадат от себе си още 50 галери. Но по-после намалили малко първоначалната цена. Тогава дожът съобщил на всичките си хора да престанат да се занимават вече с всякаква търговия и да почнат да работят корабите. В това време бароните се събраха отново на съвет и отделиха 23 000 ливри, за да ги пратят на венецианците да почнат работа. Най-много пари внесе Бодуен, богатият фландърски граф. След като мина Великден, всички кръстоносци се събраха отново във Венеция. Такъв прекрасен и богат град не можех да си представя, че съществува, мила сестро. Когато избягахме от Визанс, аз бях твърде малък и не си спомням почти нищо от него. Затова смятам, че не може да съществува друг такъв приказно красив град като Венеция. А флотата беше нещо неописуемо: безброй грамадни кораби, галери и отделни кораби за конете се люлееха върху зелените води, а галерата на дожа беше цялата червена, покрита отгоре с голямо опнато перде от алено кадифе. Само че не можахме да доплатим всички уговорени пари. Тогава обещаха на дожа, че ще му ги дадем, щом превземем някой град. И заминахме. Никога, мила Агнеса, няма да забравя този ден. Стотици сребърни и медни тромпети, барабани и цимбали радостно вълнуваха сърцата ни със сладки надежди. Всички свещеници пееха вдъхновено: «Ела, създателю на духа.» На мнозина очите се просълзиха. Господи, господи, и всички тия хора бяха оставили майки, жени и деца, скъпи родни огнища, за да освободят Светите места от нечестив неверен крак… Първо пренощувахме в Пола, след това, по желанието на дожа Енрико Дандоло, превзехме града Зара, който много пакостял на Венеция. Само граф Симон дьо Монфор и месир дьо Бов не посмяха да пристъпят волята на Светия отец и се върнаха в Унгария да прекарат зимата. Но ние, като си поделихме с венецианците плячката, изпратихме в Рим соасанския епископ и месир Роберт дьо Бов с молба до папа Инокентий да вдигне от нас анатемата си. Слава богу, папата ни прости и сега ние останахме тука да прекараме зимата.

И сега ти пиша от Зара, мила сестро. Заедно с това писмо, което ти пращам по един монах, който пътува на поклонение за Светите места, пратих писмо и до скъпата ни майка. Докога ще стоим тука? Не зная. Но дочувам, че водачите са привършили съвсем парите, а нямаме никакви припаси, за да отидем до Вавилония или Сирия. Дожът Дандоло ни съветва да отидем във Визанс и оттам да се снабдим с храни. Но трябваше за това някакъв предлог. Затова маркиз Монферато, нашият вожд, ни посъветва да проводим в Алемания двама пратеници, които да преговарят с паж Алексей, брат на алеманската императрица. А както знаеш, този паж е синът на ослепения василевс Исак Ангел, който е сега в затвора. Ние пратихме двама от най-хубавите ни кавалери, Алиом дьо Сен и Оливие дьо Рошфор. Пажът ги приел с голяма радост и изненада. Алеманският император го посъветвал да приеме нашите предложения. Утре рано с две галери ще отведем царствения наследник на остров Корфу, гдето по-голямата част от бароните прекараха празниците. Ако бароните и Алексей се споразумеят, наскоро ще потеглим към Визанс, за да върнем престола на Исак Ангел и сина му. В замяна на това вероятно ще ни се отплатят с пари и провизии. Дано бог ни помогне, мила Агнеса, в нашето предприятие. Надявам се, че ще мога да се отбия за малко в Търново. Толкова отдавна не сме се виждали! Как прекарваш сега след смъртта на мъжа си? Остави ли ти повече имущество? Госпожа Бона, ватахът и Ана здрави ли са? Нека света Мария те закриля. Прегръща те нежно, твой любещ те брат Жирар.“

Когато тя свърши, Калоян скочи и почна с големи крачки да се разхожда из стаята. Сякаш бе забравил присъствуващите наоколо му. Жените тихо се отдръпнаха в съседната стая, за да го оставят на спокойствие и да опитат прясната пита, която веднага бяха разточили за гостенката.

Младият Йоан и деспот Слав следяха изпод вежди царя, но не смееха да го заговорят.

Хиляди мисли се виеха в мозъка му, преплитаха се в отчаяни решения, кръстосваха се в безумни хрумвания.

Как тази малка, бедна България щеше да се справи с такава могъща вълна от горди и алчни рицари? Защото той много добре знаеше, че не само благочестиви подбуди бяха събрали заедно такава огромна разнородна тълпа. Знаеше, че отдавна Венеция се заканваше на Визанс, загдето ромеите дават предимство на генуезките търговци в Константиновград, знаеше, че папата няма да си мръдне пръста в защита на омразната му православна империя, знаеше, че всеки рицар е тръгнал повече, за да дири приключения, власт и богатство, отколкото да освободи Гроба господен, знаеше, че от дълго време богатият фландърски граф е в лоши отношения със сюзерена си френския крал Филип, понеже по време на войната му с Англия Фландрия бе взела страната на англичаните. И сега граф Бодуен диреше случай да се махне за известно време от Франция. Всичко това беше го научил от папския нунций през време на двегодишното му стоене в Търново.

Идваше такава страшна напаст, а България не беше още призната държава. И от Рим все още нямаше никаква вест…

Калоян седна на дъбовото кресло на Асена, прекара ръка по очите, по страните си и дълбоко въздъхна.

— Чичо — се опита тихо да се намеси Йоан — ако латинците дойдат във Визанс, ние ще трябва на всяка цена да бъдем добре с тях. Още повече ако папата ни признае.

Калоян се усмихна. Тъкмо и той мислеше същото нещо. На всяка цена той трябваше да завърже добри отношения с латините. Дори можеше да им предложи помощ срещу Визанс.

Тази мисъл го ободри, той се озърна наоколо си и каза:

— Где отидоха жените? Няма ли да ни дадете нещо да си похапнем?

В съседната стая жените шепнешком се разговаряха за таласъма, който преди няколко дни се явил край Енюв път.

Те донесоха на царя да закуси и пак разправиха случката пред мъжете.

Калоян слушаше, чупеше орехи, ядеше от питата, взимаше си от варените присади, тиквите с мляко, сушените сливи, от време на време се усмихваше и мисълта му отново бягаше към остров Корфу, гдето се беше събрала онази страшна, зловеща войска.

Внезапно навън се чу някаква глъчка. Йоан скочи и погледна от прозореца.

— Защо ли княз Белота, Сеслав и презвитер Константин бързат толкова нагоре?

— Този Сеслав напоследък взе да не ми харесва — се обади деспот Слав. — Струва ми се, че твърде често посещава събранията на богомилите — и той хвърли крадешком поглед към царя.

— Какво от това? — отвърна Калоян и гласът му бе пълен с укор и недоволство. — Всеки е свободен да вярва в това, което обича. Мислиш ли, че ако убия богомилските водачи и разтуря събранията им, с това ще убия богомилството? Не, напротив. С това само ще накарам учението още повече да се засили сред народа.

— Богомилството бунтува народа и го учи на непокорство.

— Да. Но богомилите днес са силата на държавата ми. Когато настъпя към Филиповград, богомилите там ще ми помогнат, защото…

Изведнъж той млъкна. В стаята се втурна запотен и запъхтян княз Белота. Едрата му снага цяла се тресеше от вълнение. След него се мяркаха презвитер Константин и боляр Сеслав. И тримата извикаха в един глас:

— Нещо нечувано! Не можете си представи кой пристигна пред търновските порти.

— Папският нунций — извика радостно Калоян.

— Не! Патриарх Йоан Коматир!

Царят, Йоан и Сеслав се изгледаха изтръпнали, онемели.

Лудост ли беше това? Самият вселенски патриарх, надменният ромеец, главата на православието бе напуснал златния си дворец във Визанс, за да дойде сам, лично в Търново? Сън ли беше това?

Презвитер Константин пое дъх и се обади:

— Сега патриаршеската кочия и конницата, която го придружава, се изкачват по Боярски рът.

Все още стояха като вкаменени. Как беше възможно такова чудо?

Вселенският патриарх в Търново!…