Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (58)

Глава XXVIII

Дълбока въздишка разкъсва гърдите на рицаря и очите му жадно поглъщат през решетките на прозореца късчето ослепително синьо небе, въз което се топят огромни седефени облаци… Стотици дребни птици чертаят с тънките си тъмни снаги дълги черни ивици в далечината. Някои от тях с остри викове се блъскат в решетките на прозореца.

Пак сам. Пак затворен. Отнета му бе и последната утеха на свежите благоуханни градини. Той не смееше вече да пристъпи там. Боеше се от черните очи на куманката и от пламъка на безразсъдната й страст… Боеше се да сгреши пред паметта на покойната си жена, пред доверието на великодушния цар. Защото Бодуен след смъртта на императрицата бе влязъл в ордена на рицарите тамплиери и беше дал обет за целомъдрие.

Благочестивият фландърски граф не познаваше измамата и коварството. И се свенеше заради Целгуба и тъмната й душа.

Гъста синева забули четвъртитото прозорче. Сянка запъпли из килията, бавно заличи очертанията на предметите…

В далечината отекнаха черковни клепала. Бодуен коленичи, прекръсти се и дълго шъпна молитви. След това седна въз ложето си, подпря чело на ръка и потъна в мисли и спомени. Не забеляза кога един прислужник влезе и закачи пламтящата борина на желязната халка.

Невесели спомени, тъжни мисли. Той бе научил от царицата, че Дандоло е умрял, че херцог Рение дьо Три е избягал от Филиповград, че Сер се е предал на Калояна, че сега той се готви за нов поход към Филиповград.

Вратата тихо се отвори, стражът донесе храна и запалена борина.

Часовете минават. Но Бодуен стои неподвижен все на едно и също място. Храната му стои непобутната. Не му се яде, не му се спи.

Той се мъчи да отклони мисли от безнадеждното си положение. Няма никакви изгледи, че Анри ще може някога да дойде и да го освободи от това непристъпно гнездо. А инак само папата може да му помогне. Той дълбоко въздъхва и се мъчи да разтуши с песен тежката си мъка. Гласът му се разнася из стаичката тихо и несмело. Стара, бранна песен…

Taillefer, певецът чудни,

яхнал своя кон вихрогон…

Тъжният глас бавно заглъхва, Бодуен оборва глава. Навън се чува шумът на Етъра, който буйно плиска в кулата тъмните си вълни.

Някой леко похлопа на вратата. Унесен, императорът не чу. Пак се похлопа и врата се открехна. Един прислужник влезе и се помъчи да му обясни, че някой иска да го види. Някакъв духовник, някакъв монах, странник от Фландрия.

С радостен вик Бодуен скочи и се отправи към монаха, който се появи зад прислужника. Вратата се затвори и те останаха сами. С развълнуван глас пленникът помоли монаха да седне, отрупа го с хиляди въпроси…

Но монахът не помръдна от мястото си. Не продума. Тогава, обзет от странно безпокойство, Бодуен се доближи до него, помъчи се да надзърне в лицето му, полузакрито от качулката, потънало в сянката на слабо осветената стая. И изтръпна.

С бързо движение монахът отхвърли капишона си. Светлината на борината трепна въз лицето му.

— Вие! — извика императорът. — Вие!

Поток от кръв нахлу в безцветното му лице, горчив срам сведе челото му, трепна в гласа му.

С отчаян стон Целгуба пристъпи към него, простря ръце. Но той рязко я отблъсна. Бялото му чело се навъси, тънките му изящни ноздри трепнаха от негодувание, в очите му се продънваха две сини бездни от безгранична печал и безгранично презрение. Той се извърна и притисна с длани челото си.

Тя криво разбра движението му. Поклати глава и тъжно каза:

— Ти не знаеш защо съм дошла! Не ме упреквай, Бодуене! Смърт ме чака, ако Калоян узнае, че сега съм тук… Ала аз дойдох… За тебе… за твое добро… — тя отново приближи до него, сложи ръце на раменете му, дъхът й пареше съвсем близо до устните му. — Слушай… Аз ще ти помогна да избягаш… Да избягаме — тя посочи с ръка него и себе си. — Двама. Далеч оттука, от този затвор, да избягаме в Константинопол — тя посочи към юг — или другаде, въз Фландрия, където искаш… Аз ще ти бъда жена, робиня, каквото пожелаеш… Да избягаме!… — гласът й чезнеше от затаена мъка и тревога, тя трескаво впиваше пръсти в раменете му, сълзи блеснаха в черните й очи. — Да бягаме! Монахът Бенедикт знае всичко. Той ще извести на брата ти Анри да ни чака при Димотихон. А тук моите кумани ще ни помогнат!

Бодуен слушаше вцепенен. От развълнуваните й слова и неспокойни движения той разбра всичко. И все пак не смееше да вярва. Струваше му се, че сънува. Какъв беше този монах, който стоеше до него, стискаше ръцете му и говореше такива безумни слова? Дявол ли го изкушаваше? Той отново стисна с ръце пламналото си чело, затвори очи. Изведнъж усети две топли ръце бавно да обвиват врата му, тъмните коси на куманката се разпиляха в диво благоухание по гърдите му. Стори му се, че се задушава, някаква страшна слабост отпусна цялото му тяло, като че пропадаше в тъмна шеметна бездна…

… Да избяга! Да си върне свободата… Да прегърне децата си, братята си…

Изведнъж се опомни. С последно усилие се отвърна и отблъсна жената от себе си. Бледото му лице сякаш бе от мрамор. Устните му трепереха.

— Вървете си, госпожо! Веднага си вървете!

Целгуба го гледаше и не смееше да повярва. Нима той не бе разбрал какво тя му предлага?

— Да избягаме! — повтори тя. — Далеч… Константинопол…

Той поклати глава.

— He.

— He?!… — Ту слушаше поразена и не можеше да разбере.

Той отказваше. Той не искаше да избяга! Безумен ли беше? Защо?

— Защо? — попита тя.

Той я изгледа и дигна рамене. След това отиде бавно към ложето си, седна и закри лице с ръцете си. Тя потрепера от студенината на взора му. И изведнъж разбра. Той не я обичаше. Презираше я. Мразеше я… Той обичаше само мъртвата, която спеше вечен сън сред мраморите на „Света София“.

Мургавото й лице посивя. Светкавици се начупиха в очите й. Бесен гняв, срам и унижение я опариха. Тя, която бе смирила гордостта си, която сама бе дошла при него, покорна, влюбена, тя, която заради него бе станала изменница и бе сложила живота си на смъртна опасност, тя, която желаеше само доброто му, само щастието му, тя — да бъде позорно отритната!

— Защо, защо? — пошъпна все още замаяна и недоумяваща. — Защо, Бодуене?… Какво съм ти сторила? Не ми ли вярваш? Кажи! Безумно е това, което вършиш! Опомни се! — Тя отново отиде при него, наведе се над главата му, погали косата му. — Боиш ли се? От измама ли се страхуваш? Нима не виждаш, че те обичам? Само тебе и никого другиго не съм обичала… Какво? — тя се дръпна назад и го загледа с широко отворени очи.

Императорът бе станал и се бе отправил към вратата. Застана до нея и я посочи с пръст.

— Стига! Казах ви. Един рицар не може да се ожени за една жена, която предава мъжа си, която тайно от него прави заговор с враговете му. — Той сложи ръка на гърдите си. — Кълна ви се в света Мария, че Бодуен Флавдърски никога няма да се опетни да приеме такива нечестиви предложения. По-скоро цял живот ще стоя в тази тъмница, но няма коварно да измамя благородния мъж, който ми дари приятелството и доверието си, като му отнема жената тогава, когато той далеч оттук брани родната си земя… Вървете си, госпожо!

Сякаш мълния бе сразила куманката. В гласа му надничаше неизказано презрение. За миг тя се олюля, като че щеше да рухне на пода. Тежката обида я улучи право в сърцето. Жестоките укори я жегнаха като нагорещено желязо. Горчив свян накара лицето й да потъмнее като нощ. Всичко се рушеше наоколо й. И внезапно цялата й любов, всичкият й копнеж се превърнаха в дива омраза. Ярост заклокочи в гърдите й, задави гърлото й. Грозен и безумен смях изкриви устата й. Ръцете й заканително се свиха. Без да може да продума ни дума, тя смъкна качулката над лицето си, изтича до вратата, отвори я и изчезна.

Бодуен въздъхна дълбоко, затвори очи, опря се на стената и дълго стоя така, тревожен и замислен.

Полека-лека сърцето му се успокои. Ведрина заплува по лицето му.

Чиста от всякакъв грях, душата му сияеше като снежен крин.