Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (59)

Глава XXIX

Когато куманката се втурна като буря в покоите си, старата й прислужница за миг се побоя, че царицата не е с разума си. Целгуба захвърли монашеската одежда, стъпка я с крака, след това грохна на земята и почна да скубе косите си. Ужасена, старата се помъчи да я вдигне и да я попита какво се е случило, но царицата блъскаше като безумна главата си с юмруци, смееше се и плачеше едновременно, а от скопчените челюсти не можеше да излезе ни дума. Полека-лека бурната ярост премина и тя се отпусна въз една мечешка кожа с тих неразбран хленч, като позоваваше всички богове да отнесат погубената й душа.

Тогава старата я вдигна като голямо болно дете и я отнесе на ложето. После, като видя, че господарката й задрямва, загаси борината и тихо излезе на пръсти. Но Целгуба не спеше. След припадъка тя още по-остро почувствува как смъртната обида ще тежи на сърцето й, докато е жива. С нищо вече тя не можеше да заличи позора си. Да бъде така грубо оскърбена от надменния чужденец. Гореща омраза палеше бурната й кръв. Искаше й се да отиде сама, с остър кинжал да удари онова спокойно лице, по което се разливаше такова хладно презрение. Презрение… Това бе почувствувала само от малкото думи, които бе разбрала.

И тя безпомощно кършеше пръсти. Душата й крещеше за мъст, цялата й кръв викаше за отплата.

Минаха няколко дни. Целгуба не излизаше из стаята си, не искаше да види никого. Колкото повече време минаваше, толкова повече оскърблението дълбаеше душата й с неумолимо длето, толкова повече отровата на отхвърлената любов разяждаше дните и нощите й.

А лъстивите думи на деспот Борил, тъмните му загатвания почнаха да я отклоняват по криволиците на опасни мисли и кроежи.

Опасните мисли не цъфтяха само в покоите на царицата. Отново бяха сякаш настанали мрачните времена на Иванко и злокобните му подстрекатели. Трябваше малка искрица, за да пламне пожарът. И тя дойде. Една вечер в главната оръжейна се бяха събрали на съвет царските наместници, за да обсъдят новото послание, което Калоян им бе изпратил от Долна земя.

— Държавното съкровище вече се топи. Все нови и нови видове оръжия! Само за двете нови стенобитни отидоха данъците на две пронии! Нима иска света да покори? — мълвеше тихо боляр Николица, след като прочете за трети път царската повеля.

— От Сер ще отиде да обсажда Димотика! Но във Филиповград Рение дьо Три бди и дебне какво върши Алексей Аспиета. След Адриановград латинците не се доверяват вече на никой ромеец. А докато в Солун царува Бонифаций, мъчно ще минем през непристъпните му стени! Ще трябват още десет катапулти като тая… — посочи чертежите на масата войводата Богдан.

Ала недовършил думите си, Богдан обърна лице към вратата, от която с бързи стъпки влезе начелнлк Матея.

— Страшни новини! Алексей Аспиета се отметнал от съюза с нас и ромеите го провъзгласили за василевс.

Сякаш ледена вълна обля всички.

— Нашите българи от Филиповград пратили вест до Иваница: веднага да им отиде на помощ, защото Рение им се зле заканил! Щели да му предадат града. Ала Рение се научил за това тайно послание и изгорил всички български поселища в града, минал людете от околността под сеч и избягал в Станимакъшката крепост. А ромеите, вместо да помогнат на нашите в борбата с латинците — отметнали се от съюза с Иваница!

— Това са ромеите! — извика деспот Борил. — Защо ще признават българския цар за свой повелител, като си имат свой? Ласкарис в Никея, Врана в Цариград, а ето сега и Аспиета! Това е добре дошло за латинците! А може би заедно са я скроили тая работа!

Всички извърнаха отново очи към вратата. Войводата Богдан, начелник на Царевецката крепост, се втурна като хала.

— Научихте ли?

— Знаем вече! — каза деспот Борил. — Гърците се отметнали от съюза с Иваница!

— Нищо не знаете! — извика Богдан. — Пристигнаха бежанци от Филиповград… Страшно нещо! Латини и ромеи заедно почнали да горят българските селища, избивали нашите богомили и бесели главатарите им! Какво чакаме, Матея, че не дигаме бунта?

— За какво сме им вече на ромеите? — попита отново Борил. — Нали сломихме бойната сила на латинците? Сега може да ни ритнат! В Търново и в Константиновград стоят папски примаси… А тук за примикюр на палата Иваница назначи Константи Торник! Бившият логотет на дрома в Цариград! Пък жена му стана първа горнична на царицата!

Изведнъж всички замлъкнаха. В оръжейната беше влязъл Константин Торник, бледен като платно. Той почувствува хладината, с която го посрещнаха, и смутено наведе глава.

— Вече не може да се търпи повече! Иваница ни докара до това страшно положение! Ето ти ползата от папата и съюза с ромеите! — извика боляр Николица.

Изведнъж той пресече думите си и остана закован на място. На прага бяха застанали войводите Коча и Радул.

— Царят пристигна!

Страшна тишина натежа във въздуха. Думите на Радул прозвучаха като удари с меч.

— Никой да не излиза оттук! Градът е обграден с войски! На всяка порта вардят стражи! Филипопол сринахме до основи! Гръцкият архиепископ насякохме на парчета и оставихме кучетата да го ядат! Аспиета виси обесен надолу с главата сред града!

Изведнъж той млъкна. На прага стоеше Калоян в походни дрехи, навъсен и мрачен. Дълбоко вкопаните му очи блещукаха с някакъв див огън.

— Не ме очаквахте, нали? Дойдох да надникна какво става вкъщи! — той подаде шлема и плаща си на Радул и приближи към масата с чертежите.

В оръжейната, един след друг, пристигнаха княз Белота, Йоан и Александър, Сеслав, презвитер Константин, отрупаха царя с въпроси.

Той набързо прочете новите послания, измърмори през зъби, обръщайки се към Белота:

— Папата пита кога ще пуснем нашия висок пленник на свобода… — Калоян се обърна. Пред него стоеше Целгуба. Тя протегна ръце към него. Но той хладно я отблъсна.

— Здрава ли си? Как е Мария? Защо трепериш? А как е нашият пленник?

Изведнъж царят направи знак към челника на стрелците, който стоеше със стражите от двете страни на вратата.

— Всички Иванкови люде да останат под стража в домовете си — той извади от джоба на туниката си лист и го подаде на Радул. — А всички тия, чиито имена са записани тук, да бъдат веднага заловени и докарани в източната кула. Злобни къртици! Копаят надълбоко и мислят, че никой не ги забелязва! — Той обгърна с поглед всички, един по един. — Калопетър прощаваше! Но Калоян — никога! — И направи знак да го оставят сам. След това отново се обърна към Целгуба, която изчака да излезе последният човек, за да протегне отново ръце към него.

Той я отблъсна:

— Е, какво прави нашият прекрасен пленник? Говори! За какво сте приказвали вечер в градините? — изведнъж той я улови за ръцете и силно ги стисна. — Говори!

Куманката се изви като настъпена змия под натиска на яките му ръце. Хиляди решения, страхове, съмнения опустошаваха сърцето й, горчивината на преживяното през последните дни се надигна в сърцето й, преля, удави я със злина и яд. Какво щеше да стане, ако латинецът я издадеше? Ако обадеше на Калоян всичката й коварност и невярство. Иваница щеше да я убие… Нямаше никакво съмнение в това! Подъл страх сви гърлото й, задуши я в безумни опасения. Тя щеше да бъде опозорена, изгонена, убита може би… А той, гордият, недосегаемият, щеше да ликува над заслуженото й наказание… Притъмня й. А царят продължаваше да стиска ръцете й:

— Кажи… Кажи!

Тогава тя почти извика:

— Бодуен ме оскърби!

И почувствува трепета, който разтърси Иваница, Затвори очи и зачака страшната му ярост.

— Какво? Какво говориш? Той е дръзнал! Говори!… Говори!…

— Той… Той…

— Какво?

— Той ми предложи да избягаме двама в Константиновград! Обеща ми императорски венец, ако му помогна да избяга… И после… после се опита… О! Той искаше — тя се задави в сълзи.

Няколко мига Калоян остана неподвижен. Изненадата и гневът му бяха тъй големи, че отначало той не можа да разбере съвсем ясно обвинението на Целгуба. То бе тъй чудовищно, че разумът му отказваше да го приеме.

Бодуен! Бодуен да дръзне това… Значи, така му се отплащаше за великодушната и благородна обноска! Така му се отплащаше, че бе пощадил живота му! Значи, под най-благовидния образ можело да се крие най-черната измама… Значи, зад това светло чело се стояла най-невярна мисъл… Да избяга и да отнеме жена му… А той го бе обикнал като брат! Без да знае, че змия е прибрал в пазвата си! Но той ще смаже главата на тази змия! На тази присторена невинност! Това лице на светец!… Нека всички разберат, че Калояновата милост е безкрайно, но и гневът му няма граници. Затова, значи, му бе дал толкова свобода… Но още тази вечер коварният латинец щеше да слезе в подземията, окован в тежки вериги!

За миг го обзе леко съмнение. Той погледна жена си, която следеше с изплашен поглед изблика на гнева му. Приближи се до нея и се наведе близо до лицето й. Стисна отново силно ръцете й. Накара я да застене от болка.

— Истина ли казваш, Целгубо!?

— Защо ще те мамя?

— Закълни се!

— Казах ти, че не лъжа.

— Закълни се в мощите на свети Ивана!

— Заклевам се в мощите на свети Ивана…

— Закълни се в пояса на пречистата наша владичица!

— Заклевам се в пояса на пречистата наша владичица!

— Закълни се в костите на баща си и на майка си!

Куманката затрепера и затвори очи.

— Заклевам се в костите на… баща си… и майка си…

Калоян леко я блъсна и изтича навън. След него куманката падна на колене и зачака, изтръпнала от страх.

Като пресичаше широкия двор на кулата, в която живееше пленникът, царят срещна стражи, които тичаха към палата. Като видяха царя и го познаха, те се спуснаха към него.

Калоян спря, тръпнещ от лоши предчувствия.

— Константин Торник е заловен, че бяга! Челник Матея вдигнал бунт, но го убили!

Грозен вик се изтръгна от устата на царя. Лицето му посиня, сгърчено от дива ярост. Сякаш въздухът не му достигна.

Значи, от всички страни го дебнеше измяна! А той, безумен, вярваше на ромейска дума и латинско приятелство! Откога сърцето му бе така омекнало? Нима Калоян вече бе загубил коравостта на духа си? Бе оставил измамници и ласкатели, с невинни лица на светци, да го оплитат в изкусни, коварни мрежи?

О! Тежка бе отплатата на Калояна!

Нека всеки види и запомни, че никой не може така лесно да си играе с него… Още тази нощ Бодуен ще получи наказанието си. И всички останали…

Треперещ от гняв, Калоян се качи по стръмната стълба на кулата, последван от изплашената стража.

— Какво прави пленникът?

— Добре е. Спи, господарю. Вчера го посети един монах-странник. Дошъл от Филиповград…

— От Филиповград! Намерете ми този монах! Веднага!

— Но той трябва вече да е заминал.

— Казвам. Под земята ще преровите, но ще го намерите!

Калоян се надяваше да научи от монаха някои важни новини за готвения заговор между Бодуен и Константиновград. Той заповяда да му отворят вратата на килията и без да похлопа, взе една борина и влезе вътре.

Императорът спеше, легнал по гръб на ложето си. Дългите тъмноруси клепки хвърляха дълбока сянка върху бледото му, сякаш изваяно от восък лице. Ръцете му бяха скръстени чинно върху гърдите. Под леко отдръпнатите устни едва забележимо блестяха хубавите му зъби. Косите му се пилееха като светло злато върху възглавето.

Приличаше на икона.

Калоян дълго го съзерцава и тиха нежност стопли сърцето му. Как можеше мъж с такъв благочестив лик да бъде толкова коварен? Възможно ли беше? Значи, и тук се бе измамил. И отново тъмен яд се надигна в него. Какво? Нима го смятаха за добродушен глупец? Който нищо не вижда и не разбира… Комуто се смеят зад гърба?

С грубо движение той улови императора за рамото и го разтърси. Бодуен закри очи, ослепен от внезапната светлина, след това веднага ги отвори, скочи и загледа изумен царя, който стоеше мрачно навъсен пред него. Потърка челото си, опомни се и лека усмивка трепна по устните му.

— Вие сте се върнал! — каза любезно той. И се огледа недоумяващ наоколо. Стражи стояха изправени до стените и вратата. Усмивката бързо се стопи на устните му. Глухо безпокойство го прободе. Какво се бе случило? Защо царят го гледаше така ядно и жестоко?

Той напълно се върна към действителността. Приглади косите си, поправи и закопча дрехата си. След това спокойно впи честния си взор в очите на царя. И зачака.

Калоян скръсти ръце на гърба си и почна бурно да се разхожда из килията. Всички мълчаха изтръпнали. Най-сетне царят спря при пленника и каза:

— Тази нощ ти ще умреш, Бодуене. Предателството аз наказвам със смърт! Ти използува недостойно моето доверие. Прочети молитвите си… Оставям ти четвърт час, за да се приготвиш да се явиш пред бога…

Императорът затвори очи и леко се залюля. След това внезапно изпъна целия си висок ръст, отвори очи и надменно каза:

— Някой те е измамил, Жехан. Ако аз съм предател, нека невинната ми кръв падне върху твоята глава!

— А кой е предлагал на жена ми императорския венец в Константиновград? — извика Калоян.

Бодуен трепна. Разбра откъде идеше ударът. И поклати глава.

— Това не е вярно.

— А кой е искал да посегне на царицата?

— Това е гнусна лъжа!

— А кой е приел тайно пратеници от Филиповград?

— Не разбирам…

— Кой е бил този монах-странник, който те е посещавал?

Бодуен се смути. Леко се изчерви. Той беше изпратил тайно по монаха писмо до брата си Анри. Дали нямаше да пострада нещастният духовник заради него.

— Защо мълчиш? Оправдавай се! Може би ти си знаел още преди мен, че Аспиета се е разбунтувал! Може би нишките на бунта минават и оттук! През тази килия… Измамник! Зад гърба ми гроб да копаеш. А аз ти вярвах… Аз… Аз…

Бесен гняв разтърсваше царя. Гласът му съскаше като плясък на камшик. Борината в ръката му трепереше и хвърляше зловещи треперещи сенки по лицата на стражите.

— Той трябва да умре! И никой да не узнае за това. Никой! Разбрахте ли? Устата ви трябва да мълчат като гроб. Само вие и стените на тази килия ще бъдат свидетели! — извика царят с хрипкав, задушаващ се глас и бързо излезе, без да хвърли поглед към императора, който стоеше като вкаменен на мястото си.

Калоян изтича навън в самотата на градините.

Аспиета му бе изневерил! Ромеите оттегляха съюза си тъкмо тогава, когато той беше готов за последната е решителна бран. Ръцете му се свиха в дива ярост. Ах, той ще ги накаже… Ще ги накаже така, че да го запомнят! Никой не биваше безнаказано да го мами… Никой не трябваше да си играе с доверието му!

И колкото повече се мъчеше да се убеди, че е наказал справедливо латинеца-изменник, толкова повече яростта му се увеличаваше, гърлото му пресъхваше, гневни тръпки тичаха по цялото му тяло, ноздрите му буйно се разширяваха в тежко, задъхано дишане, черни кръгове се виеха пред потъмнелия му взор. Градината му се струваше тясна, дворовете му се струваха тесни, цялата крепост, целият град бяха тесни. Задушаваше се. Искаше му се да разкъса нещо, да счупи нещо, да удари, да смаже… Да знаят кога са мамили добрия Иван.

Да запомнят Ромеоктона!

… Аспиета! Аспиета! Нечестиви измамнико! До основи разруших предателския ти град… Помен да не остане от него, камък въз камък да не се запази… Така ще сторя с всички други неверни гнезда!

И Калоян се луташе несвестен из цъфналата градина още повече раздразнен от благоуханието, от свежестта на хубавата лятна нощ, от кроткия царствен блясък на месеца… Идеше му да разкъса дрехите си, да удари главата си в някой зид.

Как можа той — мъдрият, предвидливият, недоверчивият — така да се измами? Защо, защо беше повярвал на ромейската дума, защо се бе осланял на рицарската честност…

И ето, сега оставаше сам в борбата. В последния миг, когато всичко бе готово, когато бе дошъл часът за решителната бран — ромеите се отказваха от съюза… А светлокосият пленник с лице на светец плетеше тъмни интриги зад гърба му… Но нищо. Той ще си отмъсти. И страшна ще бъде мъстта му.

Като буен поток се надигаше в него желанието да разрушава, да пали, да убива… Тъмно безумие замъгляваше разума му…

Един войскар тихо се приближи до него. Пошъпна само една дума.

— Свърши се.

Калоян отскочи назад, сякаш някой го бе храснал с нещо. Не каза ни дума, махна с ръка, продължи да се разхожда като несвестен. Небето бавно бледнееше… В клоните на дърветата хиляди птици бързо и неспирно цвърчаха. Свеж ветрец разливаше дълги тръпки из буйните треви.

Внезапно, теглен от непреодолима сила, Калоян бързо се упъти към кулата и се качи в килията на пленника. Беше съвсем тихо. Никой не се мярна по стълбата. До вратата на килията стояха неподвижни и невъзмутими двама стражи. Като зърнаха царя, те се отместиха и снеха железата на вратата. Като влизаше, Калоян затвори за миг очи, обзет от необясним страх и отвращение.

Императорът лежеше възнак на каменния под. Тъмни локвички блестяха върху плочките под трептящата светлина на борината. Калоян се загледа за миг в тях, сякаш не можеше да отгатне какво означават. След това стори две крачки към тялото и се наведе над него. Посегна с ръка, но я отдръпна. Не посмя да го докосне.

Тъй хубаво и спокойно бе лицето на мъртвия император. Като че бе заспал… Само две кървави петна горяха върху бялата яка на ризата му.

Ядът на царя утихна. Пред ведрото величие на смъртта той усети как изведнъж всички земни мъки и тревоги бледнеят и издребняват.

И този човек бе живял, бе обичал, страдал, жадувал, бе копнял за земна слава и земни блага, бе изкачил върха на световната суета, бе изпил чашата на всички унижения и горчилки…

А сега лежеше спокоен и тих, отпуснал мъжка десница, калена в сурова бран, склопил очи, жадни за красотите на земята…

Калоян дълбоко въздъхна. Наведе глава и тихо излезе. На стражите заповяда да заровят тялото някъде, дето никой не би го намерил. Само никой да не ги види и никой да не узнае. Инак отговарят с главата си. След това излезе навън, сломен и отчаян, с приведено тяло и морно отпуснати ръце.

Когато пресичаше двора, запътен към палатата, един страж изтича след него. Съобщи, че са уловили странника-монах тъкмо когато наближавал един от хемските проходи. Претърсили го и намерили в него писмо от пленника до брат му.

Царят плесна ръце от изненада. Тъкмо сега щеше да узнае тайната на внезапното откъсване на Аспиета от съюза.

— Писмото! По-скоро писмото!

— У мен е, господарю, заповядай… А да доведем ли монаха? Той е затворен в главната кула.

— Не. Не сега. После… Дай писмото…

Калоян грабна пергаментовия свитък и се спусна към палата. Първите лъчи на слънцето обливаха със сияйна руменина бледото сребро на здрачното небе. Долу, откъм града, се обаждаха проточени викове на подранили петли.

Царят се втурна в работната си и удари е чукче по медната плочка върху масата. След миг при него се явиха двама слуги. Почти едновременно с тях влезе и царицата. Лицето й беше сиво, тъмни кръгове се вкопаваха под очите й.

— Иваница… — пошъпна тя едва чуто. И се опря на гърба на стола му, за да не падне.

Когато я видя, царят леко трепна и извърна глава. След това със сух и строг глас й каза да се махне.

Когато тя си отиде, Калоян облекчително въздъхна и заповяда да събудят преводача Войсил. Слугите се спуснаха да изпълняват заповедта.

Калоян тежко се отпусна на едни миндер, сложи лакти на коленете си и облегна глава на длани. След малко пристигна писецът. Той вече знаеше добре да тълми по латински, ромейски и фрушки. След като се поклони дълбоко на царя, той разви свитъка и зачете. Писмото гласеше така:

„Драги братко, нека Господ ви пази и дарува със здраве, радост и почит. Пиша ви малко, защото се боя всеки миг да не ме сварят и ми отнемат листа и мастилото, които ми даде отец Бенедикт. От него научих, че всички сте здрави, че Жана и Маргарита крепнат, а това зарадва извънредно много наскърбеното ми бащинско сърце. Уви, от деня, когато загубих най-верните си люде и паднах в ръцете на българите, моят живот е вече свършен. За мене няма никаква надежда, драги Анри. Тук ме пазят като зеницата на окото си. Немислимо е някога да бъда освободен със сила. Непристъпен и страхотен е замъкът на Жехан. Единствен изход остава само папата. Пиши му, пиши му няколко пъти. Нека той настои пред българския цар, нека го сплаши дори. Може би Жехан ще го послуша. От Бенедикт научих, че ромеите изгонили Рение от Филипопол…“

— Какво? — каза Калоян. — Чети по-бавно и по-внимателно…

„… от Филипопол. Гнусен народ са тия ромеи. Аз много се съмнявам дали те ще удържат на съюза си с българите докрай. А Бонифаций още ли владее в Солун? Кой замести покойния дож при венецианците?…“

— Друго нищо ли не пише за Филиповград? — попита царят учуден.

Писецът подири с взор по целия лист. Поклати глава. След това очите му се заковаха към края на писмото. Той бавно побледня и ръцете му почнаха да треперят.

— Какво има? — попита Калоян. — Чети!

Но писецът го изгледа ужасен и не отвърна.

— Чети! — заповяда още веднъж строго царят.

Писецът зачете със скован от страх глас.

„… И така, драги братко, ще очаквам твоя отговор. Този път всичко мина лесно, защото царицата, жената на Жехана, ми помогна. Тя позволи на монаха да се срещне с мен без чужди свидетели. Но ето как стана това. Първият път при мене влезе монахът сам, защото това беше самата царица. Облечена в неговите дрехи. След това, когато отец Бенедикт поискал от стражата да се срещне отново с мен, войскарите го пуснали пак сам, без свидетели. Той ми предложи да се облека в неговите дрехи и да избягам. А той да остане на моето място. Имал подкупени хора да помагат. Дълго се борих и колебах. Но знаех колко ще бъде жестоко отмъщението на царя към монаха и отказах. Освен това работата не беше много сигурна… Защото не е чудно стражата да е познала преоблечената царица, но не е искала да буди гнева й. Ще се чудиш защо царицата е идвала при мене…“

Писецът хвърли крадешком поглед към царя, изтри студената пот, която на едри капки бе избила по челото му, и пак зачете:

„… Царицата ме обича. С такава дива, безумна любов, която ме плаши и от която не очаквам нищо добро. Беше дошла да ми предложи да избягаме двама в Константинопол. Но предложението й ме отврати. Бога ми! Не бих искал никога да се каже, че рицарят Бодуен се е спасил от плен, като е подмамил жената на благородния си домакин. Защото наистина Жехан се отнесе много великодушно към мене. Той е бил по-голям рицар и от нас сами…“

— Мълчи!

Тъй страшен и див бе викът на царя, щото писецът пресече думите си, като че се бе спънал и ударил в нещо.

Калоян скочи, спусна се към него, изтръгна листа из вдървените му от страх пръсти, наведе се под борината и се помъчи да разгадае някоя дума. Искаше му се да стане чудо, за да не е вярно писаното, искаше му се да вземе нож и да изтръгне езика на нещастния писец, който бе изговорил ужасните слова. Той смачка листа и удари със свити юмруци по главата си. След това се затече навън. Като отвори вратата, той се сблъска с Целгуба, която бе застанала смъртнобледа на прага. Когато го видя, тя се смъкна на пода, до коленете му. Простря ръце към него.

— Не ме убивай! Не ме убивай!

Калоян я изгледа настръхнал. След това се озърна наоколо. Писецът бе изчезнал.

— Ти си подслушвала, негоднице! Чу ли вината си? Тя обори глава и сълзи рукнаха от очите й.

— Прости ми… Излъгах… Не знаех какво върша… Оскърби ме неговата надменност… Той не е виновен… Не го наказвай!

Царят се изсмя зловещо. И изведнъж с дива сила я хвана за раменете и цяла я разтърси.

— Бодуен е мъртъв! Разбираш ли? Мъртъв!

Остър писък огласи стаята. Целгуба се улови за дрехите на царя.

— Лъжеш! Лъжеш, Иваница… Не е вярно!

Но той продължаваше жестоко да стиска раменете й. След това с бързо движение я отблъсна от себе си и Целгуба рухна на пода.

— Вярно е, нечестива душо! Дъще на пъкъла! — той грабна едно копие от стената и замахна. — Вън! Да не те виждат вече очите ми! Върви зад Истъра, върви, гдето искаш, но тук кракът ти да не е стъпил… Сатанинско изчадие!

Изведнъж Целгуба се изправи. Очите й горяха в мрачни блясъци. Зловеща омраза трептеше по разкривените черти на лицето й. Гласът й хриптеше от задушена злоба.

— Само ти си виновен за всичко! Но пази се, Иваница! Ще ми платиш за тая обида. И Целгуба знае да отмъщава…

Заслепен от гняв, Калоян вдигна копието.

В миг царицата изчезна. Навън плахо се тълпяха прислужници и стражи. Никой не знаеше какво се е случило, какво става. Но всеки се боеше от яростта на царя и не смееше да се мерне пред него. Само когато чуха удара на чукчето по медната плочка, двама се престрашиха и влязоха!

— Вино! — извика царят. — Донесете вино!

Изгледаха се поразени. Калоян искаше вино! Никога дотогава той не беше пил сам… Донесоха му крондилче бял пелин и купа. Положиха ги боязливо на масата и понеже той нищо не им каза, тихичко се измъкнаха навън.

С треперещи пръсти Калоян улови купата, напълни я догоре и я изпи наведнъж.

После втора, трета…

Някаква топла дрямка натисна клепачите му. Тялото му се отпусна, през ума му смътно се мярнаха странни мисли, главата му натежа. Парливата болка дълбаеше сърцето му с жестоко острие и разливаше по жилите му някакво безумно желание за смърт и унищожение…

А лицето на мъртвия рицар бе така спокойно, така ведро… Само невинност можеше да разсипе по онова високо бледо чело такова неземно лъчезарие…

Калоян изхлипа, блъсна купата, която се разля по масата, и захлупи глава върху скръстените си ръце.

Грехът притисна с каменна длан тила му и го прикова към неумолимата му съдба.

Да разкъса душата си с празни жалби и никога да не намери утеха…