Фани Попова-Мутафова
Солунският чудотворец (36)

Глава VI

Нунцият остана в Търново.

Не само за два дена, две недели или два месеца. Доминик от Бриндизи остана в Търново цели две години.

Като ги плашеше с папата, чието благоволение вече смяташе за осигурено, Калоян искаше да накара ромеите да преклонят глава и да признаят за законна властта му. Освен това искаше да чуе и техните условия. На каква цена биха го признали.

Но когато ромеите убиха вероломно Иванко, примамиха Сърбия на своя страна и подбудиха волинския княз Роман да нападне куманските му съюзници в Молдава, Калоян разбра, че не може вече да се задоволява с леки нападения и грабежи, с дразнене и бавно разоряване на Византия. Ромеите заслужаваха един добър урок, който завинаги да им отнеме желанието да му правят такива плитки измами.

Най-сетне те трябваше да разберат с кого си имат работа.

Той накара Хръс и Камица да залъжат императорските войски с дръзки нападения из Македония и да ги отдалечат с изкусна бран чак към епирските и еладските планини.

И внезапно, неочаквано от никого, връхлетя като хала връз могъщата Родопска крепост Констанца, превзе я и я срина до основи.

А след това, още по-неочаквано, настъпи към Черноморието.

Като страхотни чудовища преминаха огромните му обсадни машини през равнините на Мизия и се спряха пред яките стени на Варна. След падането на Констанца ромеите най-малко очакваха да ги нападне при древния Одесос. Обезумели от страх, те се скриха зад крепостните стени и с отчаяна съпротива се опитаха да спрат страшното нападение.

Но Калоян накара да дотъркалят при стените нова огромна обсадна машина на колела, невиждана и нечувана. Тя беше висока колкото самите бойници, а широка колкото изкопа пред стените. Цяла подвижна четиристенна крепост. И тя послужи като мост над рова и като стълба до върха на градските стени.

Ужасени, ромеите се мъчеха с вряла вода, камъни й дъжд от стрели да прогонят смелите мъже, които се катереха като котки по стълбите към назъбените ръбове на четвъртите кули. Целият град дръпнеше от грозната съдба, която го очакваше.

Беше велики четвъртък.

Топлият мартенски вятър кротко галеше бронзовите лица на бранниците, а вечер облъхваше с морски хлад морните им чела. Целият въздух трептеше от тръбни звуци и ек на барабани.

На петстотин стъпки от крепостта Калоян наблюдаваше битката. Високото му наедряло тяло бе облечено в дълга до коленете ризница от ситно плетени халки. Вляво от коня стоеше неговият щитоносец. Вдясно бе младият княз Йоан. Големите му тъмни очи бяха замъглени от сълзи.

— Великден е, чичо. Боя се. Нека не сърдим бога…

Но Калоян не отвърна нищо. Само вдигна наличника си и изгледа сурово своя братанец.

— Чичо, чичо, грях е на тоя ден да се пролива кръв. Днес е ден за покаяние и молитва…

Дълбока гънка сви челото на царя. Той въздъхна и каза:

— Млад си още, Асене. И меко е още сърцето ти. Сякаш в жилите ти не тече кръвта на нашия род… В битката няма милост и състрадание. Имаше ли милост Василий, когато ослепи войниците на цар Самуил? За техните очи отмъщавам аз.

Йоан поклати глава и сведе взор.

— Господи, господи, прости ни… — шъпнеха устните му. И някаква безкрайна унищожаваща скръб потискаше младото му сърце.

Защо трябваше в този хубав, слънчев божи ден да се пролива кръв, да се подпаля омраза… Нима нямаше други средства, други възможности, за да се сломи един враг? Нима любовта, милостта нямаше по-лесно да отключат яките порти, да сринат мощните бойници?

На третия ден, на велика събота, Варна падна в ръцете на българите. Калоян заповяда да хвърлят мъртвите ромеи в крепостния ров и да ги засипят с пръст. Срина стените до основи и разруши града.

— За урок и за пример — каза той. — Нека всеки ромейски град знае отсега нататък какво го очаква, ако не се подчини с добро. Нека помнят Калояна Ромеоубиеца! — жестока, безмилостна усмивка сгърчи лицето му. Напразни бяха молбите на Йоан Асена.

— От корен ще го изчистя това нечистиво племе — се заканваше царят. — Сто и петдесет години то вероломно владя нашите земи. Сега дойде ред да изкупува прегрешенията си.

Но вечерта, когато коленичи пред малката си походна икона на свети Димитър, сякаш мечът на Чудотвореца блесна по-ярко от всеки друг път в полумрака на шатрата, сред димящия мрачен пламък на борините.

И страшният цар изтръпна.

Сякаш пред знамение.