Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Девета глава: Грейс
14°С

В далечината нейде отвъд линията на дърветата писъкът се чу отново. За миг си помислих, че това е вой на вълк, но след това различих думите: „Помощ! Помощ!“.

Можех да се закълна, че беше гласът на Джак Кълпепър.

Но това беше невъзможно. Просто игра на въображението ми, спомен за нахалните му реплики, докато пререждаше всички останали в кафенето, или за мръсотиите, които подвикваше след момичетата в коридорите.

Въпреки това последвах гласа, прекосих импулсивно двора и навлязох сред дърветата. Земята бе мокра и усещах болезнено всяка неравност през чорапите си; движех се доста тромаво и несръчно без обувки. Шумът от собствените ми стъпки, докато газех през нападалите листа и сухите храсталаци, заглуши всички други звуци. Спрях и се ослушах. Гласът бе изчезнал, заменен от скимтене, което определено беше издавано от някакво животно, а после и от пълната тишина.

Сравнителната сигурност на задния двор беше останала далеч зад мен. Продължих да стоя неподвижно, заслушана с надеждата, че ще доловя нещо, което да ми подскаже откъде са дошли виковете. Убедена бях, че не са били плод на въображението ми.

Но навсякъде край мен се стелеше единствено тишина. А в тази тишина ароматът на гората сякаш се просмукваше през кожата, напомняйки ми за него. Борови иглички, мокра пръст, смола.

Добре, изобщо не ме интересуваше колко идиотска беше цялата ситуация. Бях навлязла достатъчно навътре сред дърветата. Нищо нямаше да ми стане, ако повървя още малко в опит да зърна моя вълк отново. Изтичах обратно до къщата само за да си взема обувките и отново се втурнах навън в хладния есенен ден. В лекия бриз се криеше леденото обещание за студена зима, но слънцето беше ярко, а под короните на дърветата въздухът беше топъл и носеше спомена за отминалите неотдавна летни дни.

Навсякъде край мен листата умираха в изумително красиви червени и жълти пламъци, а крясъците на гарваните бяха дисхармоничният музикален фон на малкото ми пътешествие. Не бях навлизала толкова навътре в гората, откакто на единадесет се свестих заобиколена от вълци, но колкото и странно да звучеше, не усещах страх. Пристъпвах внимателно, избягвайки малките поточета от разтопен сняг под яркия килим от листа. Крачех сред непознатото, но се чувствах уверена, сигурна. Водена сякаш от шесто чувство, знаех, че следвам същите пътища, които вълците бяха използвали отново и отново.

Разбира се, беше ми съвършено ясно, че не притежавам никакво шесто чувство. Но нямаше как да не призная, че на това място сетивата ми се разгръщаха с неподозирана сила — по-ефикасни, по-изострени. Вятърът очертаваше съвършено ясни карти, които показваха кои животни са минавали оттук и колко отдавна. Ушите ми долавяха тихи звуци там, където до скоро се бе стелела единствено тишина: шумоленето на клонките, докато някаква птичка строеше гнездото си над главата ми, дори леките стъпки на сърна някъде далеч пред мен.

Чувствах се у дома си.

Сред дърветата отекна вик, чужд на този хармоничен свят. Спрях, ослушах се. Скимтенето се чу отново, по-силно от преди.

И зад един голям бор открих източника му: три вълка. Бялата вълчица и черният водач на глутницата. При вида на вълчицата стомахът ми се преобърна. Двамата се нахвърляха върху трети вълк, рошав млад самец със странно синкав оттенък на сивата козина и грозна заздравяваща рана на рамото си. Другите два вълка го бяха съборили на покритата с изсъхнали листа земя, надвесени над него в демонстрация на превъзходство. Зверовете замръзнаха на място, когато ме видяха. Падналият млад вълк извъртя глава към мен, за да ме погледне с изпълнените си с молба за помощ очи. Сърцето ми заби по-силно. Познавах тези очи. Помнех ги от училище, помнех ги от новините по телевизията.

— Джак? — прошепнах.

Вълкът изскимтя жално. Не можех да откъсна поглед от тези очи. Светлокафяви, лешникови очи. Нима вълците имаха такива? Може би имаха. Но защо тези изглеждаха толкова не на място върху тази муцуна? Докато се взирах в тях, една-единствена дума пулсираше в съзнанието ми: човек, човек, човек.

Бялата вълчица ми се озъби, оставяйки младия самец да се надигне. След това изщрака с челюсти в негова посока, принуждавайки го да се отдалечи от мен. През цялото време ме гледаше в очите, сякаш ме предизвикваше да й се противопоставя по някакъв начин. И нещо в мен ми нашепваше, че може би трябва да го сторя. Но докато развълнувалото се море на мислите ми се успокои и си спомня за ножчето в джоба на джинсите, трите вълка бяха просто тъмни сенки сред далечните дървета.

Сега, когато странно човешките очи на младия самец вече не бяха пред мен, се запитах дали не съм си въобразила толкова очевидната прилика с тези на Джак. В крайна сметка бяха изминали седмици, откакто за последно го бях виждала, и месеци, откакто изобщо му бях обръщала някакво внимание. Беше нелепо да помня очите му. И какво точно бях решила? Че се е превърнал във вълк?

Поех си дълбоко дъх. Всъщност бях решила точно това. И бях убедена, че не съм забравила очите на Джак. Или гласът му. Също така не си бях въобразила, че чувам човешкия писък или отчаяния вой. Просто знаех, че това беше Джак, по същия начин, по който знаех как да намеря пътя си сред дърветата.

Стомахът ми се присви. Нерви. Предчувствие. Не мислех, че Джак е единствената тайна на тези гори.

* * *

Същата нощ бях оставила пердетата на прозореца дръпнати и наблюдавах небето, докато лежах в леглото си. Светлината на хиляди ярки звезди пронизваше съзнанието ми, изпълваше ме с копнеж. Можех да наблюдавам звездите с часове, досегът с недостижимата им безкрайност разбуждаше нещо в мен, нещо, което някак успявах да потискам през деня.

Отвън, от дълбините на гората, чух продължителен, пронизителен вой, после към него се присъедини още един и още един. Вълчите гласове набираха сила в нощта, някои тихи и печални, други мощни и кратки и се сливаха в един зловещ магически хор. Знаех, че и моят вълк вие там: неговата силна и дива песен се извисяваше над другите, сякаш той се надяваше да я чуя.

Сърцето ме заболя, разкъсвано между желанието този вой да спре и копнежа той да продължи завинаги. Представих си как стоя сред вълците насред златната гора, наблюдавайки вдигнатите им към небесния безкрай муцуни. Примигнах, когато усетих, че по бузата ми се стича сълза. Чувствах се глупава и нещастна. Така и не можах да заспя, преди и последният вълк да замлъкне.