Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Деветнадесета глава: Грейс
22°С

Следващият ден беше нетипично горещ за сезона и прекалено хубав, за да ходя на училище, но за съжаление не можех да отсъствам два дни поред без наистина добро оправдание. Не че щях да изостана особено с материала, просто когато не си пропускала нито един час за дълъг период от време, отсъствието ти се набива в очите на хората. Рейчъл вече ми бе звъняла два пъти и беше оставила зловещо съобщение на телефонния секретар, че съм избрала лош ден, за да скатаеш от училище, Грейс Брисбейн! Оливия не се беше обаждала след спречкването ни в коридора и затова предположих, че в момента явно не си говорим.

Сам ме откара до училище с бронкото, докато аз трескаво се опитвах да довърша домашното си по английски, което така и не бях написала предишния ден. Когато паркира, отворих вратата и в колата нахлу приятно топъл въздух. Докоснат от мекия полъх, той извърна лице и притвори очи.

— Обичам това време. Чувствам се изцяло себе си.

Докато го гледах как се наслаждава на слънцето, зимата ми се струваше на милиони мили разстояние от нас и дори не можех да си представя, че ще дойде момент, в който той ще трябва да ме напусне. Исках да запомня ясно странната извивка на носа му, за да си имам материал за малко фантазийки по-късно през деня. За момент почувствах нелогична вина, задето чувствата ми към Сам бяха заменили тези, които някога изпитвах към своя вълк, но бързо си припомних, че той всъщност беше моят вълк. За пореден път усетих как пластовете на битието ми се разместват от самия факт на неговото съществуване, от облекчението, което то ми носеше. Сега бремето от моята така наречена мания беше толкова… леко. Единственото, което трябваше да обясня някак на моите приятелки, беше откъде точно се е взело гаджето ми.

— Трябва да тръгвам — казах му. — Въпреки че изобщо не ми се иска.

Сам отвори очи, за да ме погледне:

— Ще бъда тук, когато свършиш, обещавам. — След това добави извънредно сериозно. — Може ли да използвам колата ти? Бих искал да видя дали Бек все още е човек, а ако не е — дали електричеството в къщата му е включено.

Кимнах, въпреки че част от мен се надяваше токът в дома на Бек да е изключен. Исках Сам в леглото си, където можех да го задържа в прегръдките си, да го задържа, за да не изчезне като сън по зазоряване. Всичко това бе прекалено хубаво, за да не е сън. Излязох от бронкото, носейки раницата си.

— И гледай да не си отнесеш някоя глоба, състезателю.

Докато заобикалях колата, Сам свали прозореца си и извика:

— Хей!

— Какво?

Той промълви срамежливо:

— Ела тук, Грейс.

Усмихнах се на начина, по който произнесе името ми, и се върнах до прозореца, по-широко засмяна, когато осъзнах какво иска. Леката му целувка не ме заблуди; в мига, когато устните ни се разделиха, той ме придърпа отново към себе си. После въздъхна:

— Ще закъснееш за училище заради мен.

Ухилих се. Бях най-щастливото момиче на света.

— Ще ме чакаш ли в три?

— Не бих пропуснал да те видя отново за нищо на света.

Наблюдавах го как потегля и вече усещах тежестта на дългите часове, които трябваше да прекарам без него.

Един учебник ме плесна по ръката:

— Това пък какво беше?!

Обърнах се към Рейчъл. Трябваше да измисля нещо по-лесно за обяснение от истината:

— Ами колата ми.

Тя не задълба по темата, най-вероятно защото мислите й вече се бяха насочили към нещо друго. Хвана ме за лакътя и ме поведе към училището. Със сигурност, със сигурност трябваше да има някаква божествена награда заради мъченическото ми решение да вляза в клас, отделяйки се от Сам, при това в толкова прекрасен ден. Рейчъл ме разтърси лекичко, за да привлече вниманието ми:

— Грейс. Не се отнасяй. Няма да повярваш. Вчера пред училището имаше вълк. На паркинга. Всички го видяха.

— Какво? — извърнах се, за да погледна през рамо към паркинга, опитвайки се да си представя вълк сред колите. Редките борови дръвчета наоколо нямаха връзка с Пограничната гора; вълкът трябваше да е пресякъл доста улици и дворове, за да дойде до тук. — Как изглеждаше?

Рейчъл ме погледна странно:

— Вълкът ли?

Кимнах.

— Ами като вълк. Сив. — Видя, че очаквам от нея малко повече информация и сви рамене. — Не знам, Грейс. Синкавосив? С някакви грозни белези на рамото. Изглеждаше мърляв.

Значи е бил Джак. Трябва да е бил той.

— Настанала е страхотна паника, нали?

— Аха. Трябваше да бъдеш тук, вълче момиче. Сериозно. Никой не беше наранен, слава Богу, но Оливия направо откачи. Цялото училище откачи де. Изабел изпадна в истерия и направи страхотна сцена. — Рейчъл ме стисна за ръката. — А сега ми кажи защо не си вдигаше телефона?

Влязохме в училището. Вратите бяха отворени и свежият въздух нахлуваше във фоайето.

— Нямах батерия.

Рейчъл изсумтя и заговори по-високо, за да надвика шумотевицата по коридорите:

— Болна ли беше? Честно, не вярвах, че ще доживея деня, в който ще пропуснеш някой от часовете. А твоето отсъствие, съчетано с размотаването на диви зверове по паркинга, ме накара да си мисля, че идва краят на света. Направо очаквах от небето да плисне кървав дъжд.

— Беше някакъв лек, еднодневен грип — обясних.

— Гадост, май не трябваше да те докосвам, а?

Наместо да се отмести обаче, Рейчъл ме бутна с рамо и се ухили. Разсмях се и също я сбутах… и в същия момент видях Изабел Кълпепър. Усмивката ми угасна. Беше се облегнала на една от чешмите с присвити рамене и сведен поглед. Първоначално реших, че гледа нещо на мобилния си телефон, но след това забелязах, че ръцете й са празни и тя просто е забила поглед в земята. Ако не беше такава ледена принцеса, сигурно бих си помислила, че плаче. Зачудих се дали не трябва да я заговоря.

Сякаш прочела мислите ми, тя вдигна глава и очите й — толкова подобни на тези на Джак — срещнаха моите. Можех да прочета предизвикателството в тях: Какво си ме зяпнала, а?

Бързо извърнах поглед и продължих да крача до Рейчъл, но в душата ми натежа усещането за неща, които са останали неизречени.