Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Петдесета глава: Грейс
4°С

Вдигнах раницата си.

— Това е мястото.

Струваше ми се глупаво къщата на Бек да изглежда по съвършено същия начин, както в деня, когато Сам ми бе показал златната гора, като се има предвид колко по-различни бяха обстоятелствата сега, но нещата стояха именно по този начин. Единствената разлика беше големият джип на Бек, спрян на алеята.

Джак паркира, измъкна ключовете и ме погледна нервно.

— Ще излезеш след мен.

Направих както каза, изчаквайки го да заобиколи колата и да ми отвори вратата. След като се измъкнах, той ме сграбчи здраво за ръката. Беше се изгърбил, сгушил глава между раменете си, а долната му устна бе леко провиснала… не мисля, че изобщо си даваше сметка как изглежда в момента. Предполагам, че трябваше да се страхувам от възможността да ме нападне, но всичко, за което можех да мисля в момента, бе той ще се трансформира и никога няма да научим къде е Сам.

Молех се да е на някое топло място, далеч от ледения дъх на зимата.

— Побързай — казах, дръпнах ръката му и почти се затичах към входната врата. — Нямаме никакво време.

Беше отключена, точно както ни бяха обещали, и той ме блъсна вътре, преди да я затръшне зад нас. Обонянието ми долови лекия аромат на розмарин във въздуха… явно някой готвеше и в спомените ми тъкмо изплува историята на Сам за пържолите, които бе приготвил на Бек, когато чух зад гърба си отчаян вик, последван от ръмжене.

И двата звука бяха дошли от Джак. Това не беше мълчаливата борба на Сам да запази човешкия си облик, която бях виждала преди. Това беше нещо агресивно, гневно, шумно. Устните на Джак се разтеглиха, оголвайки зъбите, и миг по-късно лицето му се издължи в муцуна, а кожата му потъмня. Той посегна към мен, сякаш се опитваше да ме удари, но не успя да довърши движението си, защото ръцете му вече бяха лапи с твърди черни нокти и той се стовари на пода, неспособен да стои изправен. Плътта му започна да се издува и извива, изглеждаше лъскава и мазна като плацента, покриваща някакъв ужасяващ новороден хищник.

Видях висящата от окосмяващото се тяло тениска и това бе единственият детайл, в който съзнанието ми успя да се вкопчи, за да повярва, че вълкът, който стои пред мен, допреди миг е бил Джак.

Същият онзи гневен Джак, с когото бях пътувала в колата, но гневът му вече бе освободен от всякаква насока или човешки контрол. Той оголи мълчаливо зъби и пристъпи към мен.

— Отдръпни се!

Някакъв мъж се втурна в антрето, изненадващо пъргав за размерите си, и се хвърли върху Джак с цялата си тежест.

— Лягай долу! — изръмжа мъжът и аз се присвих, преди да осъзная, че говори на вълка. — Долу казах! Това е моят дом. Тук ти си никой. — Беше сграбчил муцуната на Джак с огромната си ръка и крещеше в лицето му, приковал очи в неговите.

Джак изскимтя и Бек натисна главата му към пода, извръщайки поглед към мен. Гласът му прозвуча изненадващо спокоен и делови, предвид факта, че в момента държеше огромен вълк:

— Грейс? Ще ми помогнеш ли?

— Да — отвърнах, но останах съвършено неподвижна и просто наблюдавах сцената.

— Хвани края на изтривалката, под него. Ще трябва да го завлечем до банята. Намира се…

— Знам къде се намира.

— Чудесно. Давай. Ще се опитам да ти помогна, но ще трябва да задържа тежестта си върху него.

Двамата завлякохме Джак до същата онази баня, в която принудила Сам да влезе във ваната. Бек, наполовина легнал върху изтривалката с вълка под себе си, го блъсна в малкото помещение, а аз изритах изтривалката след него. Едрият мъж скочи на крака и затръшна вратата, след което я заключи. Чак сега забелязах, че топката беше от външната страна, което ме накара да се запитам колко ли често тук се случваха подобни неща.

Бек въздъхна тихичко, което ми се стори сериозно подценяване на усилията, които бе положил току-що.

— Добре ли си? Ухапа ли те?

Поклатих глава отчаяно.

— Това вече няма никакво значение. Как ще намерим Сам сега?

Бек ми кимна с глава да го последвам към ухаещата на розмарин кухня. Сторих го и трепнах, когато забелязах, че в къщата има и друг човек, приседнал на плота. Единствената дума, с която можех да го опиша, ако някой ме попиташе по-късна бе „мрачен“. Мрачен, неподвижен, мълчалив и ухаещ на вълк. Имаше скорошни белези по ръцете. Това трябваше да е Пол. Той не каза нищо, както и Бек, който се приведе над плота и вдигна мобилен телефон.

Набра някакъв номер и включи високоговорителя. Вдигна очи към мен:

— Колко точно ми е сърдит? Нали не си е изхвърлил телефона?

— Не мисля.

Бек се загледа в апарата и двамата се заслушахме в тихия и далечен сигнал свободно. Моля те, вдигни. Опитах да заблудя себе си, че не ми пука дали Сам ще вдигне или не, но препускащото ми сърце бързо унищожи този жалък опит за самовнушение. Загледах се в Бек, в широките му рамене, в едрата челюст, в гъстите вежди. Този мъж притежаваше невероятно успокояващо излъчване, самото му присъствие ме караше да се чувствам в безопасност. Исках да му вярвам. Исках да вярвам, че нищо лошо не би могло да се случи, щом Бек не изпадаше в паника.

Апаратът изпука.

— Сам? — Бек се приведе по-близо до телефона.

Гласът от другата страна беше накъсван от смущения по линията.

— Гр… ли? … си?

— Бек е. Кажи ми къде се намираш?

— … жак. Грейс… Джак ще… адне. — Единственото нещо, което можех да разбера ясно, беше болката в гласа му. Исках да бъда там, при него, за да му помогна.

— Грейс е тук — каза Бек. — Всичко е под контрол. Кажи ми къде си? Добре ли си?

— Студено.

Тази ужасна, самотна дума бе преодоляла всички смущения и прозвуча с кошмарна яснота. Закрачих напред-назад. Просто не можех да стоя на едно място.

Гласът на Бек беше съвършено спокоен:

— Не те чувам добре. Опитай да кажеш къде се намираш, кратко и ясно.

— Кажи на Грейс… обади Из…ел… в… барака ня…де. Чух… преди.

Върнах се отново при плота и се приведох над телефона до Бек.

— Искаш да се обадя на Изабел? Ти си в някаква барака в техния имот, така ли? Тя там ли е?

— Да. — Натърти Сам. — Грейс?

— Какво?

— … ичам те!

— Недей да говориш все едно се сбогуваш с мен, Сам Рот. Ще те измъкнем.

— Побърз…

Връзката прекъсна.

Бек вдигна очи към мен и в тях видях цялата загриженост и всичката тревога, които гласът му не издаваше.

— Коя е Изабел?

— Сестрата на Джак. — Имах чувството, че ми отне цяла вечност да сваля раницата от гърба си и да извадя телефона от единия джоб. — Сам трябва да е затворен някъде в рамките на имението им. В барака или нещо подобно. Ако успея да се свържа с Изабел, тя може би ще успее да го открие. Ако ли не, тръгвам натам още сега.

Пол гледаше през прозореца към умиращото отвъд близките дървета слънце и аз знаех прекрасно за какво си мисли. Нямах достатъчно време, за да стигна до дома на Кълпепър, преди температурите да са паднали фатално. В момента обаче беше безполезно да мисля за това. Открих номера, от който Изабел ми се бе обадила по-рано, и натиснах бутона за набиране.

Сигналът свободно се чу два пъти. После прозвуча провлачено „ало“.

— Изабел, Грейс е.

— Не съм идиот. Видях ти името на дисплея.

Искаше ми се да се пресегна през телефона и да я удуша.

— Изабел, Джак е заключил Сам някъде около вашата къща. — Продължих, отговаряйки предварително на логичния й въпрос: — Не знам защо. Но Сам ще се трансформира, ако стане прекалено студено, а в момента е заключен някъде, където определено не е топло. Моля те, кажи ми, че си вкъщи.

— У дома съм. Току-що влизам. И не съм забелязала следи от борба из къщата.

— Имате ли барака за инструменти или нещо подобно?

В гласа на Изабел прозвуча раздразнение.

— Имаме точно шест външни постройки.

— Трябва да е в една от тях. Каза, че е в някаква барака. Слънцето вече залязва, съвсем скоро ще застудее.

— Схванах идеята! — прекъсна ме Изабел. Чух някакво шумолене в слушалката. — Обличам си палтото и излизам. Чуваш ли ме, вече съм навън. Прелестният ми задник измръзва заради теб. Заобикалям къщата. Минавам покрай мястото, където кученцето ми пишкаше, преди проклетият ми брат да го изяде.

Пол се усмихна немощно.

— Би ли побързала? — помолих.

— Тичам към първата барака. Викам го по име. Сам! Сам! Там ли си? Нищо не чувам. Ако вече се е превърнал във вълк, аз му отворя вратата и той ми прегризе гърлото, да знаеш, че семейството ми ще те съди.

Чух тихо изщракване.

— По дяволите. Вратата е заяла. — Ново изщракване. — Сам? Вълче момче? Там ли си? Няма нищо в бараката за косачката. Всъщност къде е изчезнал Джак, след като е направил тази простотия?

— Тук е. И е добре. Чуваш ли нещо?

— Силно се съмнявам да е добре. Откачил е окончателно. Нещо в кухата му глава е изпушило. И не, ако чувах нещо, щях да ти кажа. Отивам към следващата постройка.

Пол облегна глава на прозореца над мивката и потръпна. Беше прав. Ставаше наистина студено.

— Обади се пак на Сам — помолих Бек. — Кажи му да вика, за да може Изабел да го открие.

Той взе телефона, натисна бутон за бързо набиране и долепи апарата до ухото си.

Чувах тежко дишане в слушалката.

— Вече съм при другата. Сам! Вътре ли си? Обади се бе, пич! — Чух тихото проскърцване на отваряща се врата, последвано от тишина. — Освен ако не се е превърнал във велосипед, и тук го няма.

— Колко останаха? — Искаше ми се аз да съм там вместо Изабел. Щях да бъда по-бърза. И щях да си раздера дробовете от викане, за да го открия.

— Казах ти вече. Още четири. Но само две от тях са наблизо. Другите две са доста далеч зад къщата. Това са ни плевните.

— Трябва да е в една от близките. Каза, че е в барака. — Погледнах към Бек, който продължаваше да стои с телефон до ухото. Поклати глава. Никой не вдигаше. Сам, защо не се обаждаш?

— Вече съм при бараката с градинарските инструменти. Сам! Сам, Изабел е. Ако си вълк, ще те замоля най-учтиво да не ми гризеш гърлото. И тази врата е заяла. Ритам я с безбожно скъпата си обувка и това ме вбесява доста.

Бек тръшна телефона върху плота и обърна гръб на двама ни с Пол. Сплете пръсти зад тила си. Това беше толкова типичен жест за Сам, че нещо ме прониза.

— Отворих я. Смърди. И има боклуци навсякъде. И тук няма нищо и… Мамицата му! — Гласът й заглъхна, а дишането й стана още по-тежко.

— Какво? Какво става?

— Трай малко. И млъкни. Свалям си палтото. Тук е. Сам! Сам, погледни ме. Сам, погледни ме, копеленце такова, и изобщо не си и помисляй да ми се превръщаш във вълк. Не смей да й го причиняваш.

Отпуснах се, присядайки на пода, и облегнах гръб на плота. Пол ме наблюдаваше мълчаливо.

Чух звук от плесница и тиха ругатня, след това воя на вятъра в слушалката.

— Вкарвам го вътре. Благодари на Господ, че родителите ми няма да се прибират тази вечер. Ще ти звънна по-късно. В момента ми трябват и двете ръце.

Още известно време държах замлъкналия телефон до ухото си. Вдигнах очи към Пол, който продължаваше да ме гледа. Замислих се за момент дали да не му кажа нещо, но той вече беше разбрал, че всичко е наред.