Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Четиридесет и трета глава: Грейс
7°С

Бях зомби, давещо се в морето на безсънието.

Бях есе по английски

гласът на господин Ринк

у примигващата флуоресцентна лампа над чина ми

биология за напреднали

каменното лице на Изабел

натежали клепачи…

— Земята вика Грейс — чух гласа на Рейчъл и блуждаещите ми мисли успяха да се концентрират. Ощипването по лакътя ме отрезви окончателно. Приятелката ми стоеше до мен на тротоара. — Виж, Оливия е ей там. Странно, така и не я забелязах в часовете. А ти?

Проследих погледа на Рейчъл към скупчилите се на спирката хлапета, които чакаха училищните автобуси. Сред тях беше и Оливия, подскачаше на място в опит да се стопли. Не носеше фотоапарат. Спомних си за снимките.

— Трябва да поговоря с нея.

— Аха. Трябва — съгласи се Рейчъл. — Понеже ще е хубаво да не си мълчите намусено, когато заминем на нашата коледна ваканция към топлите, слънчеви места, които ни зоват. Бих дошла с теб, но баща ми ме чака. Има някаква среща в Дълът и ще се зъби безкрайно дълго, ако не нахлуя в колата му още в тази секунда. Кажи ми после какво сте говорили!

Рейч хукна към паркинга, а аз се насочих с бързи крачки към Оливия. Извиках името й.

Тя трепна, а аз бързо я хванах за лакътя, сякаш щеше да избяга, ако не го бях сторила.

— Опитвах да ти се обадя — казах обвинително.

Тя придърпа по-ниско вълнената си шапка. Беше се присвила и трепереше от студ.

— Така ли?

За момент се зачудих дали просто да не замълча и да й дам възможност да си признае, че е научила за вълците, без да я притискам. Но автобусите вече бяха започнали да пристигат, така че нямах време за губене. Снижих глас и прошепнах в ухото й.

— Видях снимките ти. На Джак.

Тя рязко извърна лице към мен.

— Значи ти си ги взела, така ли?

Опитах се, донякъде успешно, да не звуча обвинително.

— Изабел ми ги показа.

Оливия пребледня.

— Защо не ми каза? — попитах. — Защо не се обади?

Тя прехапа устни и обходи с очи паркинга.

— Имах такава идея. Първоначално. Да ти призная, че си била права. Но тогава срещнах Джак и той ми каза, че не бива да говоря на никого за него, а аз се почувствах гузна, сякаш правех нещо нередно.

Не откъсвах очи от нея:

— Разговаряла си с него?

Оливия сви рамене с тъжно изражение и се разтрепери още по-силно в прогресивно застудяващия следобед.

— Снимах вълците, както обикновено, и тогава го видях. Видях го… — Гласът й се снижи до шепот, докато се привеждаше по-близо до мен — … да се променя. Да става отново човек. Не можех да повярвам. Но той беше гол, а бяхме близо до вкъщи, така че го заведох дотам, за да му дам някои от дрехите на Джон. Предполагам, че се опитвах да убедя сама себе си, че не полудявам.

— Е, благодаря — казах саркастично.

Тя замълча за момент. После заговори по-бързо.

— О, Грейс, знам. Знам, че ми каза още от самото начало, но какво се очакваше да направя… да ти повярвам? Звучеше ми невъзможно. Изглеждаше невъзможно. Но просто го съжалих. Той вече си няма дом. Никъде.

— Откога продължава всичко това?! — Усетих как нещо ме жегва. Болката от предателството или нещо подобно. Веднага бях споделила с Оливия своите подозрения, а тя бе изчакала аз да отида при нея, за да си признае всичко.

— Не знам. От известно време. Давам му храна, пера му дрехите, такива неща. Нямам представа къде спи. Говорихме много, докато не се скарахме сериозно, когато стана въпрос за възможността да бъде излекуван. Бягах от часовете, за да разговарям с него и да правя нови и нови снимки на вълците. Исках да видя дали и някой от другите ще се промени. — Тя замълча за момент. — Грейс, той ми каза, че си била ухапана, но си се излекувала.

— Истина е. Поне онази част с ухапването. Сама знаеш. Но както би следвало да е очевидно за всички, никога не съм се трансформирала във вълк.

Погледът й беше напрегнат:

— Абсолютно никога?

Поклатих глава.

— Не. Казвала ли си на някого за всичко това?

Оливия ме изгледа гневно:

— Не съм толкова тъпа.

— Е, Изабел все някак се е докопала до снимките, нали? Ако тя е успяла, значи всеки би могъл.

— Нямам снимки, които да показват какво се случва в действителност. Казах ти, не съм толкова тъпа. Просто имам снимки преди и след промяната. Пък и кой би повярвал на нещо подобно?

— Изабел — отбелязах.

Оливия се намръщи.

— Бях достатъчно предпазлива. Така или иначе, не съм го виждала, откакто се скарахме. Освен това трябва да тръгвам — посочи тя автобуса. — Значи никога не си се… трансформирала?

Сега беше мой ред да я изгледам гневно.

— Никога не съм те лъгала за нищо, Олив.

Тя ме изгледа продължително. После каза:

— Искаш ли да дойдеш до вкъщи?

Това, което действително исках, беше някакво извинение. За това, че не ми се е доверила. Че не е отговорила на обажданията ми. Задето така и не събра смелост да произнесе думите да, ти беше права. Поклатих глава:

— Не мога. Чакам Сам.

— Добре. Може би някой друг ден през седмицата?

Примигнах.

— Може би.

А после тя просто си отиде. Качи се в автобуса и се превърна в неясен силует зад мръсните прозорци. Бях си мислила, че щом чуя признанието й, че наистина знае за вълците, ще почувствам… облекчение, предполагам. Истината обаче беше, че сега се чувствах още по-неспокойна и изнервена. След всичкото това време, което бяхме прекарали в търсене на Джак, сега се оказваше, че Оливия беше знаела къде точно можем да го открием. Не бях сигурна какво да мисля.

Пристъпих на паркинга и видях как бронкото бавно се насочва към мен. Лицето на Сам зад волана ми донесе толкова очаквания душевен мир, който разговорът ми с Оливия така и не бе успял да създаде. Беше странно колко много радост можеше да ми донесе простичкият факт, че виждам колата си.

Сам се приведе, за да ми отключи вратата.

— Здравей, мила — каза с усмивка, която все още изглеждаше малко уморена. Подаде ми димяща стиропорена чаша с кафе. — Телефонът ти звъня преди няколко минути.

— Благодаря ти — казах, докато се качвах в бронкото, и поех чашата с живителна течност от ръцете му. — Днес съм истинско зомби. Умирам си за ударна доза кофеин. Освен това преди малко проведох суперстранен разговор с Оливия. Ще ти разкажа в мига, когато тази прелестна черна напитка ме ободри мъничко. Къде ми е телефонът?

Сам посочи към жабката. Отворих я и го взех. Имате едно ново съобщение. Набрах номера на гласовата си поща, включих телефона на високоговорител и го закрепих в стойката му, докато се обръщах към Сам.

— Вече съм готова.

Той повдигна вежди:

— За?

— За целувката си.

Сам прехапа устни.

— Предпочитам да те нападна изневиделица.

— Имате едно ново съобщение — чу се равният и безизразен глас на някаква мадама от мобилния ми.

Нацупих се и се облегнах назад в седалката си.

— Подлудяваш ме.

Той се ухили.

— Здрасти, миличка! Няма да повярваш на кого налетях днес — изжужа гласът на мама от високоговорителя.

— Нямам нищо против просто да ми се нахвърлиш — предложих. — Всъщност бих се почувствала направо чудесно.

Гласът на мама прозвуча възбудено:

— Наоми Ет! Нали се сещаш, от гимназията ми.

— Не мислех, че си такова момиче — отбеляза Сам. Надявах се, че се шегува.

Мама продължи:

— В момента е омъжена, надянала е здраво семейните окови и прочее неща от сорта. В града е съвсем за малко, така че с баща ти ще трябва да прекараме известно време с нея.

Намръщих се.

— Не съм. Но с теб всичко е различно.

— Така че довечера най-вероятно ще се приберем доста късно. Има някакви остатъци от храна в хладилника, а телефоните са си в нас, ако имаш нужда от нещо — завърши мама.

Моите си остатъци. От свинското с ориз и картофи, което лично бях сготвила.

Сам беше вторачил поглед в телефона. Междувременно безизразната мадама пое щафетата от мама:

— За да чуете съобщението си отново, натиснете едно. За да изтриете това съобщение…

Изтрих го. Сам продължаваше да гледа към телефона с някак отнесен вид. Не знаех за какво си мисли. Може би, подобно на мен, се бе оплел в мрежа от различни проблеми, всичките прекалено смътни, за да могат да бъдат предадени с думи, а още по-малко да бъдат разрешени.

Изключих телефона и неприятната електронна мелодийка явно изтръгна Сам от хватката на нерадостните му мисли. Извърна се към мен с блеснал поглед:

— Хайде да се махнем оттук!

Повдигнах вежди.

— Не, сериозно. Хайде да отидем някъде. Позволи ми тази вечер да те заведа на място, което предлага нещо по-добро от остатъци!

Не знаех какво да кажа. Може би точно това, което си помислих: наистина ли смяташ, че има нужда да ме питаш за подобни неща?

Вместо това обаче просто го слушах как бърбори, как думите му се препъват една в друга в старанието да бъдат произнесени възможно най-бързо. Ако не можех да подуша въздуха, най-вероятно не бих осъзнала, че нещо не е наред. Само че можех и долавях ясно сладникавата миризма на тревогата му. Какво го притесняваше? Нещо, което се бе случило днес? Или просто беше чул по радиото прогнозата за времето?

— Какво не е наред? — попитах.

— Просто искам тази вечер да се махнем от града. Да отидем някъде другаде. На миниваканцийка. Да изживеем няколко часа от нечий чужд живот, нали разбираш? Естествено, не е нужно да го правим, ако не искаш. Ако мислиш, че не е…

Прекъснах го:

— Сам. Млъкни.

Той млъкна.

— И просто подкарвай колата към въпросното място.

Той я подкара.

* * *

Излязохме на междущатския път и Сам потегли по него. Караше, докато небето не се обагри в розово, а прелитащите край нас птици не се превърнаха в неясни черни силуети. Беше толкова студено, че пушекът от ауспусите на колите се носеше във въздуха, подобно на стелеща се над шосето бяла мъгла. Сам шофираше с една ръка, другата бе преплела пръсти с моята. Да, определено беше доста по-добре от оставането вкъщи при свинското с ориз и картофи.

По времето, когато слязохме от междущатския, или бях свикнала с миризмата на тревога до степен вече да не ми прави впечатление, или Сам се бе успокоил, защото колата беше изпълнена единствено с мускусния му аромат на вълк и дива гора.

— Е — попитах, прокарвайки пръст по хладната му длан, — къде отиваме?

Той ми хвърли бърз поглед и видях тъжната му усмивка в светлината от таблото.

— Има един страхотен магазин за лакомства в Дълът.

Беше невероятно сладко, че е шофирал цял час, за да ме откара до магазин за лакомства. А и невероятно глупаво, предвид прогнозата за времето, което обаче не редуцираше по никакъв начин елемента на сладост.

— Никога не съм била там.

— Продават най-невероятните карамелени ябълки в целия свят. Както и едни лепкави неща, чието име дори не знам. Милиони калории зад стъклата на витрините. А горещият им шоколад… О, Грейс, просто не мога да ти го опиша.

Не знаех какво да кажа, защото бях абсолютно и крайно идиотски омагьосана от начина, по който беше произнесъл „Грейс“. Тонът му. Начинът, по който устните му бяха оформили звуците от името ми. Тембърът му, отекнал в главата ми като особено приятна мелодия.

— Дори съм писал песен за трюфелите им — призна си той.

Е, това нямаше как да не привлече вниманието ми.

— Чух те как свириш на китара при майка ми. Тя ми каза, че имаш песен, посветена на мен. Защо никога не си ми я пял?

Сам сви рамене.

Загледах се в ярко осветения град. Всяка сграда и всеки мост блестяха в смела борба със спусналия се твърде рано зимен мрак. Очевидно се движехме към центъра. Дори не помнех последния път, когато бях идвала тук.

— Би било много романтично — продължих. — И определено ще ти спечели допълнителни активи пред мен.

Сам не отклони очи от пътя, но устните му се извиха в усмивка. Моите последваха примера им, а после отново се загледах в сградите край нас. Той шофираше уверено, без дори да погледне към знаците, за да се ориентира по вечерните улици. Светлините се разтичаха в размазани блестящи струи по предния капак на бронкото, пътната маркировка препускаше край нас, отмервайки безвъзвратно отминали секунди.

Скоро Сам паркира, обърна се към мен и ми посочи добре осветеното и уютно на вид магазинче на няколко метра от нас:

— Раят.

Излязохме заедно от колата и пробягахме разстоянието до вратата. Не знаех колко точно е студено, но дъхът ми оформяше бели облачета във въздуха, докато отварях стъклените врати. Сам бързо прекрачи прага, обвил ръце около тялото си. Звънчето над вратата все още звънеше, когато той бързо ме хвана и ме завъртя с гръб към щандовете.

— Не гледай. Затвори очи и помириши въздуха. Наистина го помириши. Знам, че можеш.

Отпуснах глава върху рамото му, след което затворих очи. Носът ми бе съвсем близо до кожата на врата му и аз подушвах именно нея. Див, пленителен аромат.

— Не мен — усмихна се той.

— Усещам само теб — промълвих, отваряйки очи, за да срещна неговите.

— Не се инати. — Сам леко ме завъртя и аз се обърнах към центъра на магазинчето. Видях препълнените с бонбони и сладкиши рафтове, както и проблясващия касов апарат зад тях. — Опитай, наистина. Струва си.

Очите му ме приканваха да отключа нещо в себе си, което не бях докосвала от години. Всъщност то беше не просто недокосвано — ставаше дума за нещо, което бях погребала живо. Което бях погребала, когато мислех, че съм сама. Но сега Сам беше с мен, прегърнал ме здраво през кръста. Усещах топлия му дъх край ухото си.

Затворих очи, разширих ноздри и позволих на ароматите да нахлуят в тях. Най-силните — на карамел и кафява захар, дойдоха първи, огнено ярки като лятното слънце. Това беше лесно. Всеки влязъл в магазинчето би ги усетил. После дойде шоколадът, горчиво-мрачен, както и подсладеното мляко. Не смятах, че нормален човек би подушил нещо повече, така че ми се прииска да спра дотук. Но усещах туптящото сърце на Сам, който ме държеше в обятията си, и се предадох.

Ментата изпълни ноздрите ми, остра като счупено стъкло, малините, които излъчваха прекалено много сладост, сякаш бяха презрели. Ябълка, свеж, ясен аромат. Ядки с тяхната маслена, топла и земна миризма, напомняща за тази, която излъчваше Сам. О, Божичко, някакъв вид мока — богат, тъмен, греховен аромат. Почти простенах от наслада. Имаше и още. Масленките добавиха своя успокоителен нюанс на горящи дърва и брашно, захаросаните плодове преведоха сетивата ми през магическата си овощна градина. Натрапчивата миризма на лимон, крехкото ухание на анасон. Аромати, за чието съществувание дори не подозирах. Този път наистина простенах тихичко.

Сам ме възнагради с най-нежната възможна целувка по ухото, преди да заговори в него:

— Не е ли невероятно?

Отворих очи. Цветовете ми се сториха бледи и размити, сравнени с това, което току-що бях изживяла. Не можех да намеря думи, които да не звучат прекалено нищожно, за да опишат яркия танц на сетивата ми, така че просто кимнах. Той ме целуна отново, по бузата. Погледна лицето ми и се усмихна щастливо и удовлетворено от това, което бе зърнал там. Хрумна ми, че не е споделял това място, това усещане с никого другиго. Само и единствено с мен.

— Невероятно е слабо казано — промълвих толкова тихо, че не бях сигурна дали ме е чул. Всъщност, разбира се, че ме бе чул. Щом аз можех да чуя думите си, значи и той можеше.

Още не бях сигурна до каква степен съм склонна да си призная, че бях нещо повече от обикновен човек.

Сам ме пусна, оставяйки само ръката ми в своята, и ме поведе към вътрешността на магазинчето.

— Ела. Сега идва най-трудната част. Да си избереш нещо. Какво би искала? Само кажи и ще ти го купя. Каквото и да е.

Искам теб, глупчо. Усещах колко силна е ръката му, колко мека и топла е кожата му, колко елегантни са движенията му, докато се движи пред мен — отчасти човешки, отчасти вълчи. Спомних си как ме омагьосва миризмата му и изпитах неконтролируемо желание да го целуна.

Пръстите му леко стиснаха моите, сякаш бе прочел мислите ми, докато ме водеше към касата. Загледах се в редиците от шоколадчета в най-различни форми, петифури, соленки и трюфели.

— Хладничко е тази вечер, а? — обади се момичето зад щанда. — В прогнозата казват, че скоро ще завали сняг. Направо нямам търпение.

Дари ни с глуповата, леко снизходителна усмивка, която явно трябваше да каже, че сме ужасно сладки, и аз се зачудих колко ли малоумно щастливи изглеждахме, хванати за ръце и зяпнали възхитено сладкишите.

— Кое е най-хубавото? — попитах.

Момичето веднага посочи към един щанд с шоколадови сладки, но Сам поклати глава.

— Ще можем ли да получим два горещи шоколада?

— С бита сметана?

— Нужно ли е изобщо да питаш?

Тя ни се ухили, след което се зае да приготви напитките. Когато отвори някаква тенекиена кутия с какао, богатият, неустоим аромат на шоколад изпълни ноздрите ми. Докато момичето капваше малко екстракт от мента на дъното на хартиените чашки, аз се завъртях към Сам и хванах другата му ръка. Изправих се на пръсти и си откраднах една бърза и нежна целувка.

— Изненадваща атака! — прошепнах.

Той се приведе и отвърна на целувката бавно и страстно, а преди да се отдели от мен, леко захапа долната ми устна. Потреперих.

— Отвърнах на изненадващата атака.

— Хитрец — гласът ми прозвуча доста по-дрезгаво, отколкото очаквах.

— Вие двамата наистина сте извънредно сладки — каза момичето, оставяйки двете чашки, увенчани с бели сметанови връхчета. Имаше широка, открита усмивка и трапчинки на бузите, които ме накараха да си помисля, че сигурно се усмихва често. — Сериозно го казвам. От колко време сте заедно?

Сам пусна ръцете ми, за да извади портфейла си:

— От четири години.

Сбърчих нос, за да потисна смеха си. Видимо беше, че брои и времето, през което сме принадлежали към различни биологични видове.

— Еха — плесна с ръце момичето. — Това си е впечатляващо за двойка на вашата възраст.

Сам ми подаде горещия шоколад, без да отговори. Но в жълтите му очи, които се спряха върху мен, ясно можеше да се прочете, че съм негова. Принадлежах му с тяло и душа. Чудех се дали осъзнава, че в този поглед има много повече интимност, отколкото във всичко, което би могъл да каже.

Приклекнах, за да разгледам бадемовите сладкиши на долния ред. Не бях достатъчно смела, за да погледна когото и да е от двамата в очите, когато казах:

— Беше любов от пръв поглед.

Момичето въздъхна:

— Толкова е романтично. Искрено ви умолявам — никога, ама никога не се променяйте. Този свят има нужда от повече любов от пръв поглед.

Гласът на Сам прозвуча някак треперливо:

— Ще искаш ли от тези сладки, Грейс?

Изведнъж осъзнах, че думите ми бяха произвели много по-сериозен ефект върху него, отколкото очаквах. Зачудих се кога за последно някой му е казвал, че го обича.

Стана ми мъчно.

Надигнах се и отново го хванах за ръка. Пръстите му се вкопчиха в моите толкова силно, че мъничко ме заболя. Казах:

— Всъщност искам. Тези масленки изглеждат страхотно. Ще можем ли да си вземем няколко?

Сам кимна към момичето зад щанда. Няколко минути по-късно в ръката ми се озова малка хартиена торбичка с лакомства. Забелязах, че Сам има сметана по носа си, и му я посочих. Той я избърса бързо, видимо притеснен.

— Отивам да запаля колата — казах, подавайки му торбичката. Той ме изгледа неразбиращо, така че добавих — За да може парното да загрее.

— О. Вярно. Има логика.

Окрилен от романтиката на момента, явно бе забравил колко е студено навън. Но аз не бях. В съзнанието ми се бе разиграла сцената, в която тялото му се гърчи неконтролируемо, докоснато от студа навън и неспособно да запази човешката си форма. Оставих го в магазинчето и се потопих в тъмната зимна нощ.

Беше странно колко отчайващо самотна се почувствах изведнъж, когато вратата се затвори за мен. Обгърната от необятността на нощта, изгубена, далеч от Сам, от познатия му аромат, от сигурността на обятията му. Това място ми беше съвършено непознато. Ако той се превърнеше във вълк, не знаех колко време ще ми отнеме да намеря пътя към дома, нито какво щях да правя с него… Не можех просто да го оставя в Дълът, на толкова много мили разстояние от неговата гора. Бих го изгубила и в двете му форми. Завинаги.

Тротоарът вече бе покрит с тънък бял слой, а снежинките се сипеха край мен, нежни и зловещи. Дъхът ми рисуваше призрачни форми във въздуха, докато отключвах вратата на бронкото.

Подобни немотивирани от нищо пристъпи на паника бяха крайно нетипични за мен. Потреперих, докато чаках колата да се затопли достатъчно, като междувременно отпивах от шоколада си. Сам беше прав — тук наистина го приготвяха по невероятен начин. Трябваха ми само няколко глътки, за да се почувствам по-добре. Ментовият привкус оставяше хлад в устата ми, който топлината на шоколада незабавно заместваше. Усетих как тялото ми се отпуска, как се успокоявам. Почувствах се глупаво, задето бях решила, че нещо лошо би могло да се случи в тази чудесна вечер.

Излязох от колата и подадох глава в магазина, като погледнах към облегналия се до вратата Сам:

— Готово е. Идвай.

Той се присви, усетил нахлулия леден полъх, и без да каже нищо, бързо се затича към бронкото. Благодарих на момичето, пожелах му лека вечер и тръгнах след Сам. На път към колата обаче забелязах нещо на тротоара, което ме накара да се закова на място. Под стъпките, които бяхме оставили самите ние, се виждаха други, по-стари, които не бях забелязала досега. Изглеждаха така сякаш някой известно време е крачил напред-назад пред вратата на магазинчето за сладкиши. Дълги, леки стъпки.

Проследих ги надолу по тротоара и видях тъмната купчинка, на около пет метра, в самия край на светлия кръг под близката улична лампа. Поколебах се за миг, мислех си, че просто трябва да последвам Сам в колата, но инстинктите ми настояха да видя какво е това. Да огледам купчината.

Така и направих. Бяха дрехи. Тъмно яке, джинси и поло, а по-нататък в снега се виждаха отпечатъци от лапи.