Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Петнадесета глава: Грейс
6°С

— Спиш ли? — гласът на Сам беше само шепот, но в мрака на стаята, където бях свикнала да се стеле единствено нощната тишина, прозвуча като крясък.

Завъртях се в леглото и погледнах към тъмната купчина от одеяла и възглавници на пода. Присъствието му беше толкова странно и прекрасно, че караше стаята ми да изглежда някак завършена. Както и самата мен всъщност. Не мислех, че изобщо някога ще мога да заспя отново.

— Не — отвърнах.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Май току-що го направи.

Той замълча, обмисляйки думите ми:

— Добре, мога ли да ти задам два въпроса в такъв случай?

— Току-що направи и това.

Сам изпъшка и хвърли по мен една от малките възглавнички, които бях взела от дивана. Тя прелетя, черен снаряд на фона на лунната светлина, и тупна край главата ми.

— Умница си ми, а?

Ухилих се в мрака.

— Добре де, ще играя. Кажи какво искаш да знаеш?

— Беше ухапана.

Това не беше въпрос, а констатация. Можех да усетя напрежението в гласа му, да усетя дори напрежението в тялото му, колкото и далеч от мен да беше. Завих се по-плътно в одеялото си в някакъв инстинктивен опит да се скрия от думите му.

— Не знам.

Сам леко повиши глас:

— Как може да не знаеш?

Свих рамене, въпреки че нямаше как да ме види.

— Бях малка.

— Аз също бях малък. Но знам какво се случи. — Когато не казах нищо, продължи. — Затова ли просто си лежеше там? Не знаеше ли, че ще те убият?

Загледах се през прозореца, черен правоъгълник нощ, и се изгубих в спомените си за Сам като вълк. Глутницата беше край мен, езици и зъби, ръмжене и движение. Един вълк стоеше настрана, козината му блестеше от скреж, той трепереше, без да откъсва очи от мен. Докато лежах в снега, под бялото небе, което бе започнало да се смрачава, задържах погледа си върху него. Беше красив, див и тъмен, с жълти, странно интелигентни очи. Ухаеше също като останалите вълци — тежкият, мускусен аромат на хищник. Дори и сега, докато лежеше в стаята ми, можех да подуша вълка в него въпреки болничните дрехи и човешката кожа.

Нейде отвън чух нисък, пронизителен вой, после към него се присъединиха и още. Нощният хор се надигна и въпреки осезателната липса на гласа на Сам, беше прекрасен както винаги. Сърцето ми заби по-бързо, изпълнено с неясен трепет. На пода Сам простена. Тъжен звук, съчетал в себе си вълче и човешко.

— Липсват ли ти? — прошепнах.

Той се надигна от импровизираното си легло и се изправи до прозореца, чужд силует на фона на нощта, обгърнал дългурестото си тяло с ръце.

— Не… да… не знам… Карат ме да се чувствам… странно. Сякаш мястото ми не е тук.

Звучеше ми толкова познато. Опитах се да измисля нещо, за да го успокоя, но така и не ми хрумнаха думи, които да прозвучат достатъчно искрено.

— Но това съм аз — настоя, свеждайки глава. Не знам дали се опитваше да убеди себе си или мен. Остана край прозореца, докато вълчият вой се извиси до кресчендо и накара очите ми да се насълзят.

— Ела тук и говори с мен — казах, за да разсея и двама ни. Сам извърна глава към мен, но не можех да видя изражението му. — На пода е студено, ще се схванеш. Просто ела тук.

— А родителите ти? — повтори той въпроса си от болницата. Щях да го попитам защо се притеснява толкова много от родителите ми, когато си спомних за историята му и блестящите, неравни белези на китките му.

— Не познаваш родителите ми.

— Къде са те? — попита.

— На откриването на галерия. Мама е художник.

В гласа му прозвуча съмнение:

— Три часът сутринта е.

— Просто ела тук — казах доста по-силно, отколкото исках. — Вярвам, че ще се държиш като джентълмен. И няма да ми отмъкваш одеялото. — Когато отново се поколеба, добавих: — Побързай, докато все още ни е останала нощ за спане.

Той послушно вдигна една от възглавниците си, но отново се поколеба, спирайки край леглото. На лунната светлина едва различавах печалното му изражение, докато оглеждаше забранената територия на постелята ми. Не бях сигурна дали съм очарована от притеснението му да сподели завивките с момиче, или обидена задето — очевидно — не бях достатъчно секси за него, за да атакува матрака ми като видял червено бик.

Най-накрая се качи до мен. Леглото проскърца под тежестта му и той трепна, преди да се свие в най-далечния край, без дори да се завие. Сега можех да усетя леката миризма на вълк доста по-ясно и въздъхнах доволно. Той също въздъхна.

— Благодаря ти — каза с официален тон, сякаш го бях поканила на прием, а не в леглото си.

— Добре си дошъл.

Истината ме прониза. Лежах с момче върколак в леглото си. При това не с кое да е момче върколак, а с моя вълк. Отново си спомних мъгливата светлина, в която го бях видяла за първи път. Странна комбинация от възбуда и нервност премина като електрически ток през тялото ми.

Сам извърна глава, за да ме погледне, сякаш моето електричество бе ударило и него. Виждах блясъка на очите му съвсем близо до мен.

— Те те ухапаха. Ти също трябваше да се трансформираш.

В главата ми отново изникнаха вълците, които се бореха за тялото ми с кървави устни и оголени зъби, ръмжащи над плячката си. Един вълк, Сам, ме извлече далеч от скупчилите се над мен свои събратя. Понесе ме през гората на два крака, оставящи човешки следи в снега. Усетих, че съм се унесла, и отворих очи; така и не разбрах колко време е минало, преди да отговоря:

— Понякога ми се иска да бях.

Той затвори очи на хиляди мили разстояние, въпреки че бе в другия край на леглото ми:

— Понякога и на мен.