Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Петдесет и седма глава: Грейс
2°С

В първия ден, когато вдигнах телефона си след катастрофата, валеше сняг. Леки, нежни снежинки се сипеха пред прозореца, подобно на пролетен цвят. Нямах желание да говоря, но името, изписано на дисплея, беше на единствения човек, с когото опитвах да се свържа.

— Оливия?

— Ггррейс? — трудно разпознах гласа й. Ридаеше.

— Оливия… Какво става? — Беше доста глупав въпрос. Прекрасно знаех какво става с нея.

— По… помниш ли как ти казах, че знам за вълците? — Поемаше си дъх преди всяка дума. — Не ти казах за болницата. Джак…

— Те е ухапал — прекъснах я.

— Да… — изхлипа тя. — Вече не мислех, че ще се случи нещо, защото дните отминаваха, а аз си оставах същата!

Устата ми пресъхна:

— Трансформира ли се?

— Джон ме видя. Видя ме как се… трансформирах за пръв път. — Едва различавах думите й заради риданията. — Той каза… божичко, Грейс, каза, че ще ме застреля. Не вярваше, че това съм аз. Мислеше, че е някаква… магия. Или нещо подобно. Че някакъв вълк се преструва на мен или нещо под… не знам. Каза, че ще ме застреля. Джон го каза. Аз… аз не мога… аз…

Затворих очи и си представих сцената. Всемогъщи Боже. Не знаех кого трябва да съжалявам повече — Оливия или Джон. Спомних си за Сам и набраздените му от белези китки.

— Къде си сега?

— На… на автобусната спирка. — Тя подсмръкна. — Студ… студено е.

— Оливия, трябва да дойдеш тук. Да останеш при мен. Ще се справим някак. Бих дошла при теб веднага, но все още нямам кола.

— Аз… аз не искам и ти да полудееш, когато ме видиш, Грейс. Каза, че ще ме застреля. Ти… ти не беше там, за да видиш лицето му. О, Божичко. О, Боже.

Станах и затворих вратата на стаята си. Не че мама можеше да ме чуе; беше на горния етаж, както обикновено.

— Оливия, всичко е наред. Няма да полудея. Виждала съм как Сам се трансформира и това не ме подлуди. Знам как изглежда. Успокой се. Не мога да дойда при теб. Нямам кола. Затова ще трябва ти да дойдеш тук.

Успокоявах я още няколко минути, след което обещах, че ще оставя входната врата отключена. За първи път след катастрофата имах усещането, че в проклетия ми живот има някакъв смисъл.

Когато пристигна, трепереща и със зачервени от плач очи, я бутнах към банята, за да се изкъпе, и й донесох дрехи да се преоблече. Приседнах на тоалетната чиния, докато тя стоеше под горещия душ.

— Ще ти разкажа историята си, ако и ти ми разкажеш твоята — казах. — Но първо искам да знам кога те е ухапал Джак.

— Разказах ти как го срещнах, докато правех снимки на вълците, и как го нахраних. Беше наистина глупаво от моя страна, че не споделих с теб… Но се чувствах толкова гузна, задето се скарахме, а после започнах да бягам от часовете, за да му помагам, и вече мислех, че не мога да ти кажа, без да… Всъщност не знам какво съм си мислела. Съжалявам.

— Всичко това вече е минало — успокоих я. — Кажи ми как стана. Той принуди ли те да му помогнеш?

— Не — отрони Оливия. — Всъщност беше доста мил. Побесня при трансформацията си, но това ми се стори логично, защото ми изглеждаше доста болезнено. Не спираше да ме разпитва за вълците, искаше да види снимките ми, а после разговаряхме и когато разбра, че ти също си била ухапана…

— Разбра?

— Добре де — аз му казах! Нямах представа, че ще полудее така. Започна да ми говори за лекарството, искаше да му кажа как да се излекува. А след това той… той… — тя избърса очите си — … ме ухапа.

— Чакай малко. Ухапал те е, докато е бил човек?

— Аха.

Потреперих.

— Божичко. Това е ужасно. Откачен копелдак. И през цялото време си се справяла с това съвсем сама?

— А на кого можех да кажа? Помислих си, че Сам е един от тях заради очите му, защото ми се струваше, че съм ги виждала на една от вълчите снимки. Но той ми каза, че носи контактни лещи, когато го срещнах. И реших, че или греша, или Сам така или иначе няма да ми помогне.

— Трябваше да кажеш на мен. Нали вече ти бях говорила за върколаците.

— Знам. Просто бях… гузна. Просто бях… — тя спря водата — … глупава. Не знам. Какво можех да сторя? Как Сам се задържа в човешка форма толкова време? Видях го. Всеки ден те чакаше в бронкото, без да се трансформира.

Подадох й кърпа над завеската.

— Ела в стаята ми. Ще ти разкажа всичко.

* * *

Оливия остана при мен през нощта, но трепереше и риташе толкова силно, че в крайна сметка се премести на пода в спалния ми чувал, завита с одеяла, за да можем и двете да поспим. След късната закуска излязохме, за да й купим паста за зъби и други тоалетни принадлежности. Мама беше накарала татко да я закара до работата й, за да мога да използвам нейната кола. Докато се връщахме от магазина, мобилният ми иззвъня. Оливия го взе, без да вдига, и ми прочете изписания на дисплея номер.

Беше Бек. Дали наистина исках да вдигна? Въздъхнах и протегнах ръка, за да взема телефона.

— Ало?

— Грейс.

— Да.

— Съжалявам, че ти се обаждам — каза Бек. Гласът му звучеше безизразно. — Знам какво ти е било през последните дни.

Очакваше ли се да кажа нещо? Надявам се, че не, защото не знаех какво. Чувствах съзнанието си замъглено.

— Грейс?

— Тук съм.

— Обаждам ти се заради Джак. Вече е по-добре, по-стабилен и скоро ще се трансформира за през зимата. Но му остават още няколко седмици на неконтролируеми трансформации.

Съзнанието ми не беше чак толкова замъглено, за да не схвана, че Бек ми се доверяваше. Почувствах се странно поласкана.

— Значи вече не го държиш заключен в банята?

Бек се разсмя. Не особено весело, но ми беше приятно да го чуя.

— Не. Взе изпита си от банята с отличен и го изпратихме в мазето за награда. Но се опасявам, че… както казах, ще се трансформирам скоро… Всъщност това почти ми се случи днес сутринта. Така че Джак ще остане в много лошо положение за следващите няколко седмици. Не ми е приятно да те моля за това, защото те излага на риск от ухапване, но може би ще можеш да го наглеждаш, докато се трансформира окончателно.

— Бек, аз вече бях ухапана.

— Божичко!

— Не, не — добавих бързо. — Не наскоро. Преди много години.

Гласът му прозвуча странно:

— Ти си момичето, което Сам спаси, така ли?

— Аха.

— И никога не си се трансформирала?

— Не.

— От колко време познаваш Сам?

— Реално го срещнах тази година. Но съм го наблюдавала в гората, откакто ме спаси. — Отбих по алеята пред къщи, но не изключих двигателя. Оливия се приведе над топлите струи въздух на парното, след което се отпусна назад в седалката си, затворила очи. — Бих искала да дойда при теб, преди да се трансформираш. Просто за да поговорим, ако няма проблем.

— Това би било чудесно. Но нека да е скоро. Опасявам се, че моментът, от който за мен няма връщане назад, наближава.

Мамка му. Телефонът ми изжужа, информирайки ме за ново повикване.

— Днес следобед? — попитах. Когато той се съгласи, се извиних. — Ще трябва да затварям. Някой ми звъни в момента.

Казахме си довиждане и превключих на другото обаждане.

— Дяволите да те вземат, Грейс, колко дълго планираше да се наслаждаваш на мелодийката си за звънене, докато аз слушам проклетия сигнал свободно? — Беше Изабел. Не бях разговаряла с нея от деня на катастрофата, когато й се бях обадила, за да й кажа къде е Джак.

— Ако искаш да знаеш, бях в час — отвърнах. — И учителят искаше да ме убие, задето телефонът ми прекъсна мъдрите му изказвания.

— Не си била в час. Както и да е. Имам нужда от помощта ти. Майка ми се сблъска с нов случай на менингит — с най-гадния тип менингит — в клиниката, където работи. А аз бях там. Източих малко кръв от нещастника. Три епруветки.

Примигнах, опитвайки се да осъзная за какво ми говори.

— Какво си направила?! И защо?

— Грейс, мислех, че си малко по-умна. Явно си оглупяла от любов по гаджето си. Опитай да се съсредоточиш. Докато мама говореше по телефона, аз се престорих на сестра. И източих гадната му, заразена кръв.

— Знаеш как да вземеш кръв от пациент?

— По дяволите, Грейс, да, знам. Мисля, че всички знаят как се прави. Схващаш ли изобщо какво ти говоря? Три епруветки. Една за Джак. Една за Сам. Една за Оливия. Трябва да ми помогнеш да завлечем Джак до клиниката. Кръвта е там, в един хладилник. Страхувах се да я взема с мен, за да не пукнат проклетите бактерии. Не знам къде е къщата на оня пич, който държи Джак.

— Искаш да му инжектираш заразена кръв? Да го заразиш с менингит?

— Не, искам да го заразя с малария. Да, малоумнице, искам да го заразя с менингит. Чийто основен симптом е — познай — зверски висока температура. Честно казано, не ми пука дали би направила същото със Сам и онова момиче. Най-вероятно няма да свърши работа със Сам, защото вече е вълк. Но реших, че е добре да взема кръв за всички, ако искам да ми помогнеш.

— Изабел, щях да ти помогна, така или иначе — въздъхнах. — Ще ти дам адреса. Ела там след час.