Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Четиридесет и първа глава: Грейс
12°С

Двамата със Сам бяхме като кончета на въртележка. Въртяхме се в един и същи кръг отново и отново — вкъщи, на училище, вкъщи, на училище, до книжарницата, вкъщи, на училище, вкъщи… жестоката истина обаче беше, че просто обикаляхме около най-големия проблем, без никога да се приближаваме до него. Онова, което се намираше в центъра на малката ни вселена. Зимата. Студът. Загубата.

Не говорехме за тези мрачни неща, но непрекъснато усещах сенките им, надвиснали над нас. Веднъж, в един сборник с доста зловещи гръцки митове, прочетох историята за мъж, наречен Дамокъл, над чийто трон висеше меч, окачен на един-единствен косъм. Ние се намирахме в абсолютно същата ситуация — човешката форма на Сам заплашваше да се скъса всеки момент и да убие щастието ни.

В понеделник нашата въртележка отново ни отведе до училището. Въпреки че бяха минали едва два дни от нападението на Шелби, дори синините ми бяха изчезнали. Изглежда, че все пак имах нещо върколашко в себе си.

С изненада видях, че Оливия отново я няма. През миналата година не беше пропуснала нито един учебен ден.

Непрекъснато очаквах, че ще влезе в класната стая по време на някой от двата часа, които имахме преди обяд, но тя така и не се появи. Усетих се, че непрекъснато гледам към празния й чин. Може би просто беше болна, но нещо в мен, което всячески се опитвах да игнорирам, ми нашепваше, че проблемът е далеч по-сериозен. По време на четвъртия час се настаних на обичайното си място зад Рейчъл и веднага я попитах:

— Рейч, виждала ли си Оливия?

Тя се обърна към мен:

— Ъ?

— Оливия. Нали ходите заедно на естествени науки?

Тя сви рамене:

— Не съм я мяркала от петък. Пробвах да й звънна, но вдигна майка й и каза, че е болна. А с теб какво става, лютиченце мое? Къде беше през уикенда? Не се обаждаш, не пишеш…

— Ухапа ме миеща мечка. Трябваше да ме инжектират против бяс и прекарах цялата неделя в леглото. За да съм сигурна, че от устата ми няма да потече пяна, да започна да ръмжа и да хапя околните.

— Гадост. Къде те ухапа?

Посочих към джинсите си.

— По глезена. Нищо особено. Но наистина се притеснявам за Олив. Не мога да се свържа с нея по телефона.

Рейчъл се намръщи и кръстоса крака. Както обикновено, носеше нещо раирано, в случая — чорапогащник.

— И аз така. Мислиш ли, че ни избягва? Още ли ти е сърдита?

Поклатих глава.

— Не мисля.

— Ама между нас двете няма никакви проблеми, нали? — попита Рейчъл все така намръщено. — Защото, нали се сещаш, така и не сме разговаряли напоследък. Имам предвид — не сме разговаряли за сериозни неща, а те си се случват. Само дето ние, сещаш се, не сме говорили за тях. Не сме си били на гости. Такива неща.

— Всичко си е наред между нас — заявих категорично.

Тя се почеса по крака и прехапа устни, преди да каже:

— Не мислиш ли, че трябва да… такова… да отскочим до къщата й, за да видим какво става?

Не отговорих веднага, а и Рейчъл не повтори въпроса си. И за двете ни това беше абсолютно непозната територия — никога не ни се беше налагало да полагаме усилия, за да сплотяваме нашето трио. Да се изсипем изненадващо у Оливия ми се струваше малко драстична мярка, но в крайна сметка колко време беше минало от последния път, когато бяхме говорили с нея, когато изобщо я бяхме виждали? Казах бавно:

— Какво ще кажеш да изчакаме до края на седмицата? Ако дотогава няма вести от нея, ще…

Рейчъл кимна. Изглеждаше облекчена.

— Чудничко.

Завъртя се обратно с лице към дъската, защото точно в този момент господин Ринк влезе в стаята. Прочисти гърлото си, за да привлече вниманието ни:

— Добре, младежи, най-вероятно и другите учители вече са ви го казвали, но внимавайте да не докосвате с устни чешмите и избягвайте да целувате непознати, става ли? От здравното министерство съобщиха за няколко случая на менингит в този край на щата. А ако го лепнете, ви чакат течащи носове и възпалени лигавици. Целувки и чешми! Пазете се от тях!

От дъното на стаята се чуха няколко одобрителни подвиквания.

— Е, след като всичко забавно вече ви е забранено, ще се опитаме да компенсираме с нещо не по-малко занимателно. Час по етика! Отворете учебниците си на страница сто и дванадесет.

Хвърлих бърз поглед към вратата, сигурно за хиляден път, надявайки се да видя как Оливия влиза в стаята, след което отгърнах на указаната страница.

Когато часът приключи, излязох в коридора и позвъних в дома на Оливия. Телефонът им иззвъня дванадесетина пъти, преди да се включи телефонния секретар. Не оставих съобщение. Ако не идваше на училище поради причина, различна от обикновена болест, не исках да привличам вниманието на майка й към отсъствието й от часовете. Канех се да затворя шкафчето си, когато забелязах, че ципът на раницата ми е леко разкопчан и в отвора е пъхнато късче хартия с името ми върху него. Разгърнах го и усетих как ме облива топлина, когато разпознах неравния почерк на Сам.

Отново и отново, колкото и добре да познаваме езика на любовта и този мъничък църковен двор с тъжни имена, гледащи от своите камъни към тихата бездна, в която другите пропадат: отново и отново двамата с теб крачим заедно под клоните на древните дървета и лягаме отново и отново сред цветята, очи в очи с небесата.

Това е Рилке. Иска ми се аз да го бях написал за теб.

Не схващах смисъла изцяло, но — мислейки си за Сам — го прочетох на глас, като шепнех думите на самата себе си. Докато се изплъзваха между устните ми, те звучаха още по-красиво. Усетих, че се усмихвам, въпреки че човекът, за когото бе предназначена тази усмивка, не беше до мен. Притесненията ми все още си бяха там, но за момент успях да се издигна над тях, окрилена от мисълта за Сам.

Не исках да разрушавам тихата и жизнерадостна хармония на този миг сред шумотевицата на кафенето, така че се насочих към празната класна стая, където щеше да бъде следващият ми час, и седнах там. Оставих учебника си по английски на чина и разгърнах бележката пред мен, за да я прочета отново.

Докато си стоях в празната стая, чувайки далечните звуци на училището, си спомних как веднъж ми стана лошо в час и бях изпратена при сестрата. Усещането в кабинета й много напомняше за този момент — всичко звучеше някак приглушено и далечно, сякаш бялата й стая беше сателит, който се движеше в орбита край голямата и шумна училищна планета. Бях прекарала много време там, след като вълците ме нападнаха, защото бях настинала и се чувствах зле. Само дето сега осъзнавах, че това май не е било настинка.

Не мога да кажа колко точно време прекарах, като гледах в нищото и си спомнях си как бях ухапана. Колко зле се чувствах след това. И как в един момент просто бях оздравяла. Защо бях единствената, чието тяло се бе преборило с проклятието?

— Промени ли си мнението?

Трепнах, щом чух този глас, и миг по-късно вече седях лице в лице с Изабел, която се бе настанила на съседния чин. С изненада забелязах, че днес не изглежда съвършено, както обикновено. Имаше торбички под очите, които бяха само частично прикрити с грим, а колкото до кръвясалия й поглед — него нямаше какво да го скрие.

— Моля?

— За Джак. За това, че знаеш какво се е случило с него.

Изгледах я предпазливо. Някога бях чувала, че адвокатите никога не задавали въпрос, чийто отговор не знаят предварително, а гласът на Изабел звучеше странно уверено.

Вкара дългата си ръка с неестествен за сезона тен в чантата, която носеше, и измъкна купчина листа. Постави ги върху учебника ми.

— Приятелката ти ми ги даде.

Отне ми няколко секунди, за да осъзная, че пред мен лежаха разпечатки от дигиталните фотографии на Оливия. Стомахът ми се преобърна. Видях няколко снимки на горите, в които нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. После забелязах вълците. Лудият вълк с козина на петна, наполовина скрит от дърветата. Черният вълк… Сам май ми беше казал името му. Поколебах се, хванала края на листа между пръстите си, преди да отгърна на следващия. Изабел видимо се бе напрегнала до мен, което донякъде ме подготви за това, което ми предстоеше да видя. Знаех, че каквото и да беше заснела Оливия, нямаше да ми бъде лесно да го обясня.

След малко Изабел се пресегна нетърпеливо през пътеката и дръпна най-горния лист.

Отдолу имаше снимка на Джак. Джак като вълк. Близък план върху очите му, които ни гледаха от озъбената муцуна. На другата беше Джак като самия себе си. Като човек. Гол.

В този кадър имаше някаква сурова артистична енергия, сякаш момчето беше позирало, обвило тялото си с ръце, извърнало глава над рамо и взряно в обектива. Белезите по бледия му гръб се виждаха ясно.

Прехапах устни, докато гледах тези две съседни снимки. Апаратът на Оливия не бе уловил самата трансформация, но сходството в очите беше смайващо. Близкият кадър на вълчата муцуна — именно това бе ударът в десетката. Точно тогава дойде прозрението, разбрах истинското значение на тези снимки. Не, Изабел не знаеше нищо. Но Оливия знаеше. Тя беше направила фотографиите, така че очевидно трябваше да знае. Но откога? И защо не ми беше казала нищо?

— Езикът ли си глътна?

Вдигнах очи от снимките към Изабел:

— За какво ми показваш тези неща?

Тя изсумтя.

— Нали виждаш снимките? Той е жив. Точно тук, пред очите ти.

Отново погледнах Джак сред дърветата. Изглеждаше така, сякаш му е студено в новата кожа.

— Не знам какво очакваш да кажа. И какво изобщо искаш от мен.

Видях вътрешната й борба. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще ми се разкрещи. Затвори очи. Когато ги отвори отново, ги извърна към черната дъска. Гласът й беше спокоен:

— Нямаш брат, нали? Нито сестра?

— Не, единствено дете съм.

Изабел въздъхна:

— Тогава не знам как да ти го обясня. Той е мой брат. Мислех, че е мъртъв. Но не е така. Джак е жив. Той е точно тук на тази снимка, само дето аз не знам къде е това тук. Всъщност дори не знам какво точно виждам. Но мисля… мисля, че ти знаеш. И отказваш да ми помогнеш. — Очите й блестяха от гняв, когато отново погледна към мен. — Някога да съм направила нещо против теб?

Търсех правилните думи. Истината беше, че Джак наистина беше неин брат. Струваше ми се редно тя да научи истината. Ако някой друг, а не точно Изабел ми беше задал тези въпроси…

— Виж, Изабел… трябва да ти е ясно защо ме е страх да говоря с теб. Знам, че не си сторила нищо лично на мен. Но също така знам за хора, които си разрушила. Просто… просто ми кажи защо трябва да ти се доверя.

Тя грабна снимките и ги натъпка обратно в чантата си.

— Сама го каза. Защото никога не съм ти сторила нищо. А може би защото си мисля, че проблемът на Джак… също така е проблем и на твоето гадже.

Вкамених се при мисълта за снимките от купчината, които не бях видяла. Дали Сам също беше на тях? Може би Оливия е знаела за вълците много преди мен. Опитах се да си спомня какво точно беше казала по време на спора ни, да потърся сред думите й нещо, което е прозвучало двусмислено. Изабел ме наблюдаваше, чакайки да кажа нещо. Най-накрая отсякох:

— Добре. Просто престани да ме зяпаш. Остави ме да помисля.

Вратата на стаята се отвори и първите ученици започнаха да влизат за часа. Откъснах лист от тетрадката си и надрасках на него телефонния си номер.

— Това ми е мобилният. Обади се по някое време след училище и ще измислим къде да се срещнем. Може би.

Изабел взе номера. Очаквах да видя задоволство, изписано на лицето й, но за моя изненада забелязах, че тя изглежда точно толкова притеснена, колкото бях и самата аз. Вълците бяха тайна, която никой не желаеше да споделя.

* * *

— Имаме проблем.

Сам се обърна към мен от шофьорската седалка.

— Не трябваше ли да имаш още часове?

— Измъкнах се по-рано. — Пропуснах урока по изкуство. На никого нямаше да липсвам: нито аз, нито моята кошмарна глинена скулптурка. — Изабел знае.

Сам бавно примигна:

— Коя е Изабел?

— Сестрата на Джак, не помниш ли? — Намалих отоплението, което Сам беше настроил на делението адски пламъци, след което пуснах раницата на пода в краката си. Разказах му за срещата си и за това колко зловеща беше снимката на Джак като човек. — На всичкото отгоре нямам никаква представа какво е имало на другите фотографии — завърших.

— Това са били снимки на Оливия?

— Аха.

Беше видимо притеснен.

— Чудя се дали това има нещо общо с поведението й пред книжарничката. С това как се държеше с мен. — Когато не отговорих, той погледна към волана. Или някъде отвъд него, зареян в мислите си. — Ако наистина е знаела какво представляваме, това прави коментара й за очите ми много логичен. Опитваше се да изкопчи от мен самопризнание.

— Всъщност да. В това има логика.

Той въздъхна дълбоко.

— Няма как да не си спомня за това, което каза Рейчъл. За вълка при къщата на Оливия.

Затворих очи и ги отворих отново. Продължавах да виждам Джак, обвил ръце около голото си тяло.

— Уф. Не искам да мисля за това. А какво ще правим с Изабел? Не мога да я избягвам вечно. Не мога и да продължа с лъжите, защото ще изглеждам като пълна идиотка.

Сам ми се усмихна накриво:

— Е, бих те попитал що за човек е тя и как мислиш, че би трябвало да действаме…

— … но хич не ме бива в анализирането на хората — довърших вместо него.

— Ти го каза, не аз. Държа да го отбележа.

— Добре де — какво ще правим? Защо имам чувството, че съм единствената паникьосана тук? Изглеждаш ми напълно… спокоен.

Сам сви рамене.

— Просто никога не можеш да си подготвен за нещо подобно. А и няма как да измисля план за действие, без да се срещна с нея. Ако аз бях там, когато е извадила снимките, сигурно щях да бъда притеснен, но в момента просто ще трябва да действам на сляпо. Не знам. Изабел ми звучи като име на приятен човек.

Разсмях се.

— Точно тук жестоко бъркаш.

Той се нацупи по толкова пресилен и сладък начин, че това някак ме накара да се почувствам по-добре.

— Ужасна е, а?

— Някога мислех така. Сега… — свих рамене. — Съдебните заседатели все още не са стигнали до крайно становище по въпроса.

— Мисля, че трябва да се срещнем с нея.

— И двамата? Къде?

— Да, и двамата. Това не е само твой проблем. А къде, не знам. На някое неутрално и тихо място. Някъде, където ще мога да си съставя мнение за нея, преди да реша какво да й кажа. — Той се намръщи. — Е, поне няма да бъде първият роднина на върколак, който научава истината.

От гримасата му разбрах, че не говори за родителите си — оставаше абсолютно безизразен, когато споменаваше тях.

— Така ли?

— Жената на Бек знаеше.

— Минало време?

— Рак на гърдата. Беше починала много преди да се появя. Не я познавах. Всъщност научих съвсем случайно от Пол. Бек не искаше да знам за нея. Предполагам, че тъй като повечето хора са се отнасяли зле с нас, той не е искал да реша, че мога просто да си намеря някоя хубава малка женичка. Или нещо подобно.

Струваше ми се несправедливо две подобни трагедии да се стоварят върху една двойка. Омагьосана от непознатата горчивина в гласа му, твърде късно осъзнах, че е трябвало да кажа нещо, да го попитам за Бек. А после моментът просто беше отминал, изгубен сред шума от радиото, което Сам включи.

Той запали колата и я извади от паркинга. Беше сбърчил чело.

— Майната им на правилата — каза най-накрая. — Искам да се срещна с нея.