Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Двадесет и пета глава: Сам
3°С

Не се затичахме обратно към къщата. Тичането би означавало, че потвърждавам нещо, пред което все още не бях готов да се изправя, докато бях с нея. Потвърждение какво съм в действителност. Вместо това закрачихме бързо, сухите листа шумоляха, падналите клонки пукаха в краката ни, а шумното ни дишане окончателно заглушаваше звуците на спускащата се вечер. Студът се бе промъкнал под дрехите ми, вледеняваше кожата ми.

Докато държах ръката й, всичко беше наред.

Един погрешен завой щеше да ни изведе някъде по-далеч от къщата, но не можех да се концентрирам достатъчно, за да следя внимателно дърветата, край които минавахме. В мислите ми проблясваха образите на хора, трансформиращи се във вълци, стотиците трансформации, случили се пред очите ми в годините, прекарани с глутницата. Споменът за първия път, когато бях видял трансформацията на Бек, беше болезнено ясен в съзнанието ми и в момента ми изглеждаше много по-реален от кървавата светлина на залязващото слънце, което виждахме през дърветата пред нас. Спомнях си студената бяла светлина, нахлуваща в хола на Бек, треперенето на раменете му, докато ръцете му се бяха вкопчили в облегалката на дивана.

Стоях зад него и го наблюдавах безмълвно, думите ме бяха напуснали.

— Изведете го! — изкрещя Бек. Лицето му бе обърнато към коридора, очите му — полузатворени. — Улрик, изведи Сам оттук!

Пръстите на Улрик, хванал ме тогава за ръката, ме държаха толкова здраво, колкото тези на Грейс в момента, докато ме водеше уверено към пътеката, по която бяхме дошли по-рано. Нощта се спускаше над дърветата, студена и черна, дебнеше, чакаше момента, в който да ни сграбчи. Но Грейс не отклоняваше поглед от слънцето, докато крачеше напред.

Яркият му кървав ореол ме заслепяваше, размиваше стволовете на дърветата пред очите ми. И изведнъж отново бях на седем. Виждах звездичките по завивките на леглото си толкова ясно, че се препънах. Пръстите ми стискаха плата, дърпаха, раздираха.

— Мамо! — гласът ми ме предаде на втората сричка. — Маменце, лошо ми е!

Бях на пода, оплетен в одеялата. Шум. Повърнато. Треперене. Пълзене. Опит да се вкопча в нещо. Тогава майка ми влезе в стаята — познат, успокояващ силует. Гледах я, положил брадичка на пода. Исках да произнеса името й, но от устата ми не излезе никакъв звук.

Тя падна на колене край мен и наблюдава първата ми трансформация.

— Най-сетне! — Гласът на Грейс разкъса обвилата мислите ми тъмнина и ме върна сред горския здрач. Не можеше да си поеме дъх, сякаш бяхме тичали. — Ето я.

Не можех да й позволя да види трансформацията ми. Не можех да се трансформирам сега.

Проследих погледа й към задната стена на къщата, червена тухлена топлина насред синкавата, студена вечер.

Сега вече се затичах.

На две крачки от колата всичките ми надежди да се стопля в бронкото угаснаха, когато Грейс отчаяно дръпна дръжката на заключената врата, а ключовете, забравени на таблото, леко се разклатиха от движението. Лицето й се изкриви:

— Ще трябва да опитаме къщата — каза.

Нямаше нужда да разбиваме бравата — Бек винаги държеше резервен ключ под прага на задната врата. Опитвах се да не мисля за ключовете от колата, висящи от таблото на бронкото; ако бяха у нас, вече щях да съм се стоплил. Ръцете ми трепереха, когато плъзнах пръстите си под прага, извадих ключа и се опитах да улуча бравата. Вече усещах надигащата се болка. Побързай, идиот такъв. Побързай!

Просто не можех да спра треперенето.

Грейс внимателно взе ключа от пръстите, които вече не ми се подчиняваха, без да излъчва дори помен от страх, въпреки че очевидно беше наясно какво се случва. Хвана вкочанената ми ръка с едната от своите — топли и нежни — а с другата се пресегна, вкара ключа и го завъртя.

Господи, люля те, нека има ток. Нека електричеството да е включено.

Тя ме хвана за лакътя и ме придърпа вътре, в тъмната кухня. Не можех да се отърся от студа, сковал всяка частица от мен. Усетих спазмите в мускулите си, прокарах пръсти по лицето си, раменете ми се извиха.

— Не — каза ми Грейс спокойно и твърдо, сякаш отговаряше на простичък въпрос. — Не. Ела с мен.

Издърпа ме от вратата и я затвори зад гърба ми. Ръката й се плъзна по стената в търсене на ключа за осветлението и като по чудо лампите над нас примигнаха, събудени за грозния си флуоресцентен живот. Грейс отново ме хвана, за да ме завлече по-далеч от вратата, но аз не можех да помръдна. Исках просто да се свия на кълбо и да се предам.

— Не мога, Грейс, не мога.

Всъщност дори не бях сигурен, че успях да го произнеса на глас, но така или иначе, тя не ме слушаше. Вместо това ме накара да седна на пода, свали якето си и го метна върху главата и раменете ми. После коленичи до мен и притисна ледените ми ръце към тялото си.

Треперех, стиснал зъби, за да не тракат, и се опитвах да се съсредоточа върху нея, върху това да бъда човек, върху топлината. Тя ми говореше нещо, но не можех да я разбера. Гласът й бе прекалено гръмък. Всички звуци бяха прекалено гръмки. Това място миришеше много силно. От толкова близо ароматът на Грейс буквално избухваше в ноздрите ми. Болеше. Всичко ме болеше. Застенах тихичко.

Тя скочи на крака и се затича надолу по коридора, като удряше всеки ключ за лампа, който попаднеше пред очите й. Изчезна от погледа ми. Изръмжах и поставих глава между коленете си. Не, не, не, не. Вече дори не знаех с какво да се боря. С болката? С треперенето?

Тя се върна. Ръцете й бяха мокри. Хвана ме за китките, устните й се раздвижиха, гласът й прогърмя неразбираемо. Тези звуци значеха нещо за нечии други уши. Гледах я.

Дръпна ме; беше по-силна, отколкото предполагах. Станах на крака. Височината ми ме изненада. Треперех толкова неудържимо, че якето й се смъкна от раменете ми и падна с шумолене на пода. Студът впи зъбите си в оголения ми врат и ме накара да затреперя още по-силно. Почти се стоварих на колене.

Момичето обаче не ме пусна, дръпна ме отново, говорейки през цялото време — ниски, успокояващи звуци с твърдостта на стомана, стаена нейде отвъд мекотата на думите. Буташе ме напред по коридора. Усетих топлина.

Господи, не. Не. Не. Дръпнах се силно, гледайки с ужас мъничката облицована с теракота стая, към която ме водеше. Пред мен, подобно на ковчег, лежеше вана. От водата се надигаше пара, топлината беше изкушаваща и прекрасна, но цялото ми тяло се съпротивляваше.

— Сам, не се бори с мен! Съжалявам. Съжалявам, не знам какво друго да направя.

С очи, вторачени във ваната, вкопчих пръсти в рамката на вратата.

— Моля те — прошепнах.

В главата ми избухваха образи — ръце, които ме задържаха във ваната, длани, ухаещи на детство и ласки, на прегръдки и на чисти чаршафи, на всичко, което познавах. Те ме натискаха във водата. Беше топла, с телесна температура. Гласовете брояха заедно. Не произнасяха името ми. Режи. Режи. Режи. Режи. Правеха отвори в кожата ми, пускайки това, което бе вътре, навън. Аз съм Сам, казах им, задържайки глава над червената вода. Аз съм Сам. Аз съм Сам. Аз съм…

— Сам! — Момичето ме отскубна някак от вратата и ме блъсна към отсрещната стена. Препънах се, а докато се опитвах да запазя баланс, тя ме блъсна отново, запращайки ме сред виещата се пара във ваната.

Лежах неподвижно, потъвах, водата се затвори над лицето ми, стопли кожата ми, стопли тялото ми, успокои спазмите. Грейс внимателно извади главата ми над повърхността и я задържа в ръцете си. Единият й крак бе във ваната зад мен. Цялата беше мокра, трепереше.

— Сам — мълвеше. — Господи, толкова съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Не знаех какво друго да направя. Моля те, прости ми. Съжалявам.

Тялото ми все още се тресеше, пръстите ми стискаха ръба на ваната. Исках да изляза. Исках тя да ме прегръща, за да се чувствам в безопасност. Исках да забравя за кръвта, бликаща от раните на китките ми.

— Измъкни ме оттук — прошепнах. — Моля ти се, измъкни ме.

— Стопли ли се вече?

Не можех да отговоря. Кървях до смърт. Свих ръцете си в юмруци и ги притиснах до гърдите си. Водата, докосваща китките ми, ме караше да треперя по-силно. Лицето на Грейс бе изкривено от болка.

— Отивам да намеря термостата и да пусна отоплението. Сам, трябва да останеш тук, докато се върна с кърпи. Съжалявам.

Затворих очи.

Прекарах цял един живот с глава, едва подаваща се над водата, неспособен да се помръдна, докато Грейс не се върна с куп най-различни кърпи. Приклекна до ваната и се пресегна край мен. Усетих как потъвам надолу към канала, сред червения водовъртеж на водата.

— Не мога да те извадя оттам сама. Моля те, Сам. — Гледаше ме, сякаш очакваше от мен да се помръдна.

Водата се оттичаше край мен, оголвайки китките, раменете, гърба ми, докато не се оказах седнал насред празната вана. Грейс ме зави с кърпа. Беше много гореща, сякаш я беше стоплила по някакъв начин. След това хвана белязаните ми китки в ръце и промълви:

— Вече можеш да излезеш.

Гледах я, без да мигам, разтворените ми крака бяха опрени в плочките на стената. Приличах на някакво гигантско насекомо.

Тя се протегна и докосна веждите ми.

— Имаш наистина красиви очи.

— Тях си ги запазваме — казах.

Грейс трепна при звука на гласа ми:

— Какво?

— Това е нещото, което запазваме. Очите ни остават същите. — Бавно отпуснах юмруците си. — Роден съм с тези очи. Роден съм за този живот.

Сякаш недоловила горчивината в думите ми, Грейс отвърна:

— Е, красиви са. Красиви и тъжни. — Докосна пръстите ми, без да откъсва очи от мен. — Мислиш ли, че вече можеш да станеш?

Можех. И го направих. Гледайки единствено сивите й очи и нищо друго, аз прекрачих ръба на ваната и тя ме изведе от малката баня обратно към живота ми.