Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Двадесет и първа глава: Сам
14°С

Когато будилникът на Грейс зазвъня в 6:45 на следващата сутрин и изпълни ушите ми с пищящите си електронни сквернословия, мигновено скочих с разтуптяно сърце, точно както бях направил и предишния ден. Главата ми все още беше изпълнена с избледняващи сънища за вълци, хора и окървавени челюсти.

— Ммммм — промърмори Грейс, видимо незаинтересувана от какофонията, и придърпа одеялото нагоре, увивайки се в него. — Изключи го, моля те. Ставам. Ставам след секундичка.

Тя се завъртя, а русите къдрици едва се виждаха над ръба на завивките, сякаш внезапно се беше смалила.

Това бе положението. Тя спеше, а аз — не.

Приведох се над нея и я прегърнах, топла и сънлива, задържах я в обятията си за още няколко минути. Погалих я нежно по косата, отметнах един кичур от челото й и го проследих с пръстите си по цялата му дължина, покрай ухото, до началото на дългата й шия, където косата й спираше да бъде коса и се превръщаше в тънки, мънички, рошави косъмчета. Бяха очарователни, тези малки, меки пухчета, които щяха да пораснат, превръщайки се в истинска коса. Бях изкушен да се наведа и да ги захапя, придърпвайки ги нежно със зъби. За да я събудя, да я целуна и да й помогна да закъснее за училище. За съжаление мислите ми бяха прекалено обсебени от Джак, Криста и хората, от които ставаха лоши върколаци. Ако отидех до училището, дали можех да проследя избледняващата диря на Джак, разчитайки на отслабналото си в човешката ми форма обоняние?

— Грейс — прошепнах, — събуди се.

Тя тихичко измърмори нещо, което в груб превод от езика на спящите май означаваше чупката.

— Време е да ставаш — казах и мушнах пръст в ухото й.

Грейс изписка и ме плесна през ръката. Е, вече беше будна.

Утрините ни заедно започваха да придобиват уюта на рутината. Все още замаяна от съня си, тя се отправи към душа, влачейки крака, аз поставих две гевречета в тостера — по едно за всеки от нас — и убедих кафе машината да направи нещо, което най-малкото звучеше като приготвяне на кафе. Върнах се в стаята, слушайки как Грейс си тананика под душа нещо не особено мелодично, обух си джинсите и започнах да търся в чекмеджетата й някакви чорапи, които нямат прекалено момичешки вид, за да мога да ги взема назаем.

Дъхът ми спря, когато видях снимките сред грижливо сгънатите й дрехи. Снимки на вълци. На нас. Внимателно извадих купчинката и отидох на леглото. Обърнат с гръб към вратата, сякаш вършех нещо нередно, започнах бавно да ги разглеждам. Имаше нещо пленително във възможността да гледам тези образи с човешките си очи. Можех да нарека някои от вълците с човешки имена, по-старите, които винаги се бяха трансформирали преди мен. Бек — огромен, тромав, синкавосив. Пол — черен, с извънредно чиста козина. Улрик — кафяво-сив. Сейлъм, с неговото нащърбено ухо и дивите му очи. Въздъхнах, без да знам защо.

Вратата зад мен се отвори, пропускайки облак пара, която ухаеше на сапуна, използван от Грейс. Самата тя пристъпи зад мен и положи глава на рамото ми. Вдишах аромата й.

— Себе си ли гледаш? — попита.

Пръстите ми, които точно отгръщаха снимките, замръзнаха.

— И мен ли ме има тук?

Грейс приседна на леглото с лице към мен:

— Разбира се. Ти си на повечето от тях. Не се ли разпознаваш? О! Ама разбира се, че не можеш да се познаеш. Кажи ми кой кой е?

Бавно започнах да отгръщам снимките отново, а тя се присламчи по-близо до мен и леглото проскърца при движението й.

— Това е Бек. Той винаги поема грижата за новите вълци. — Въпреки че бе имало само два нови вълка след мен: Криста и нещастникът, който тя бе създала — Дерек. Истината беше, че не бях свикнал с млади новодошли — глутницата ни обикновено нарастваше, когато към нас се присъединяваха по-стари вълци, а не дивашки създадени новаци като Джак. — Всички ние оставаме в къщата на Бек. Той е нещо като… като водача на глутницата ни, когато сме хора. Като баща ми е. — Прозвуча странно, произнесено по този начин от собствената ми уста, въпреки че бе самата истина. Просто никога преди не ми се беше налагало да го обяснявам на някого. Именно той ме бе взел под крилото си, след като бях избягал от къщи, внимателно събирайки и сглобявайки отново разпилените частици на здравия ми разум.

— Можех и сама да се досетя за това, за чувствата ти към него — каза Грейс. Звучеше изненадана и горда от тази проява на собствената й интуиция. — Гласът ти звучи различно, когато говориш за него.

— Различно ли? — беше мой ред да се изненадам. — По какъв начин?

Тя сви леко рамене и ме погледна срамежливо:

— Ами не знам. Гордо, предполагам. Мисля, че е сладко. А това кой е?

— Шелби — отвърнах. Този път със сигурност не прозвучах гордо. — Разказвал съм ти за нея.

Грейс наблюдаваше лицето ми.

Споменът за последния път, когато се бяхме срещнали с Шелби, накара стомаха ми да се присвие.

— Двамата с нея не гледаме на света по един и същи начин. Тя смята, че да бъдеш вълк е дар.

Грейс кимна и аз й бях благодарен, че не задълба в темата. Прехвърлих набързо следващите снимки, повечето на Шелби и Бек, докато не стигнах до една, от която блестеше черната козина на Пол.

— Това е Пол. Водачът на глутницата ни, когато сме вълци. А това до него е Улрик — посочих сиво-кафявия вълк до Пол. — Той е нещо като лудия ми чичо. Немец. Псува непрекъснато. Много е забавен.

Всъщност може би трябваше да кажа „много беше забавен“. Не знаех дали това е последната му година, или в него има още едно лято. Спомних си смеха му, който наподобяваше излитащо ято гарвани, и колко много държеше на немския си акцент, сякаш без него нямаше да бъде Улрик.

— Добре ли си? — попита Грейс, изучавайки лицето ми.

Поклатих глава, загледан във вълците от снимките. Животни, видени през очите ми на човек. Моето семейство. Аз. Моето бъдеще. Тези снимки прогаряха граница, която все още не бях готов да пресека.

Осъзнах, че Грейс е положила ръка върху рамото ми и е опряла буза в моята, за да ме успокои, въпреки че изобщо не можеше да разбере какво ме притеснява.

— Ще ми се да ги беше срещнала — промълвих, — когато всички бяха хора.

Не знаех как да й обясня каква огромна част от моята личност съставляваха те, човешките им гласове и човешките им лица, техните миризми и форми, когато бяха вълци. Как да й обясня колко изгубен се чувствах сега, когато бях единственият, носещ човешката си кожа.

— Разкажи ми нещо за тях — промълви тя. Гласът й прозвуча приглушено, защото лицето й бе заровено в тениската ми.

Оставих ума ми да се зарее из спомените.

— Бек ме научи как да ловувам, когато бях на осем. Мразех този момент. — Спомнях си как стоя в хола на Бек, взирайки се в първото докосване на зимата, покрило с лед клоните на близките дървета, ярки и искрящи под лъчите на утринното слънце. Задният двор ми изглеждаше като някаква далечна, чужда и опасна планета.

— Защо го мразеше? — попита Грейс.

— Не можех да понасям кръв. Не ми харесваше идеята да наранявам. Бях едва на осем. — Можех да се погледна отстрани в тези спомени — мъничък, кльощав, невинен. Бях прекарал цялото лято, вярвайки наивно, че щом съм с Бек, тази зима ще бъде различна, че няма да се трансформирам и завинаги ще продължавам да ям яйцата, които той ми приготвя. Но когато вечерите започнаха да стават по-студени, а дори кратките ми излизания навън караха нещо в мускулите ми да се раздвижва, започнах да осъзнавам все по ясно, че времето за трансформацията ми ще дойде скоро, че няма начин да избегна връщането към вълчата си форма, а не след дълго Бек вече няма да е наоколо, за да ми готви. Което въпреки всичко не значеше, че бях готов да тръгна на лов доброволно.

— Добре де, защо е трябвало да ловувате изобщо? — попита моята прагматична Грейс. — Защо просто не си оставяхте някаква храна.

— Ха. Зададох на Бек съвършено същия въпрос. Отговори ми Улрик: „Я, за нас, миещите мечки и опосумите, нали?“.

Грейс се разсмя, изненадващо възхитена от отчайващия ми опит да пресъздам акцента на Улрик.

Усетих как бузите ми пламват; беше толкова приятно да разговарям с нея за глутницата. Обожавах блясъка в погледа й, докато ме гледаше с любопитство и лека усмивка — тя знаеше какво представлявах и въпреки това искаше да научи още. Което обаче не значеше, че беше правилно да й разказвам всички тези неща. На нея — човек извън глутницата. Бек винаги бе казвал — единствените хора, които биха ни защитили, сме самите ние. Но Бек не познаваше Грейс. А и Грейс не беше просто човек. Може и да не се бе трансформирала, но беше ухапана. Тя беше вълк дълбоко в себе си. Трябваше да е.

— Е, какво се случи — изтръгна ме от мислите ми Грейс. — Каква беше първата ти плячка?

— Зайчета, разбира се — отвърнах. — Бек ме изведе навън, докато Пол чакаше в един микробус, за да ме прибере, в случай че не съм достатъчно стабилен и се трансформирам отново.

Никога няма да забравя как Бек се беше спрял на вратата преди да излезе, превит почти на две, за да може да ме погледне в очите. Стоях неподвижно и се опитвах да не мисля за трансформиращи се тела и за хрущенето на заешки кости между челюстите ми. Бек, с когото ми предстоеше да се сбогувам за зимата, хвана мъничкото ми рамо в огромната си длан и произнесе: „Сам, наистина съжалявам. Не се плаши“.

Не казах нищо, защото си мислех колко е студено, как Бек няма да се трансформира отново след лова и няма да има кой да ми приготвя яйцата, както трябва. Бек правеше просто съвършените яйца. Но, далеч по-важно от това, той ми помагаше да бъда Сам. В онези времена бях опасно близо до ръба на някаква пропаст, с все още пресните белези на китките ми, сега бях на път да се срина в нея, а на дъното й щях да бъда нещо, което не е съвсем вълк и не е напълно човек.

— За какво си мислиш? — попита Грейс. — Изведнъж просто млъкна.

Вдигнах очи, чак сега осъзнавайки, че съм извърнал поглед от нея:

— За трансформацията.

Брадичката й се притисна до рамото ми, гласът й прозвуча нерешително. Зададе ми същия въпрос, който беше ми задала и преди:

— Боли ли?

Замислих се за бавния процес на агония, за усукването на мускулите, за разтягането на кожата, за хрущенето на костите. Възрастните винаги се бяха опитвали да се скрият от мен, когато се трансформираха, в желанието си да ме предпазят. Само дето не гледката ме плашеше — аз по-скоро им съчувствах, особено след като видях как Бек стене от болка, докато тялото му се променя. Ужасяваше ме собствената ми промяна. Ужасява ме и сега. Моментът, в който забравям кой е Сам.

Бях много лош лъжец, така че дори не се опитах да скрия истината:

— Да.

— Много е тъжно, щом си представя какво е трябвало да изживееш като дете — промълви Грейс със сериозно изражение, примигвайки с блестящите си очи. — Наистина ми е много мъчно. Бедничкият ми малък Сам.

Докосна брадичката ми с пръст. Наклоних глава, за да положа бузата си в дланта й.

Спомних си колко горд бях, задето не се бях разплакал при трансформацията, за разлика от времето, когато бях по-малък, а родителите ми ме наблюдаваха ужасено. Спомних си как Бек, вече във вълчата си форма, изскочи през вратата и ме поведе към горите, спомних си топлото, горчиво усещане от първата ми плячка. Бях се трансформирал отново, след като Пол, увит в палтото си и нахлупил ниско шапка, ме прибра. Именно в микробуса, на връщане към къщата, осъзнах с пълна сила колко съм самотен всъщност. Бек вече го нямаше, той щеше да бъде отново човек едва следващата година.

Сега, потънал в тези спомени, се чувствах така, сякаш отново съм на осем, сам и по-уплашен от всякога. Гърдите ме заболяха и въздухът ми излезе от тях с хриптене.

— Покажи ми как изглеждам — подадох снимките на Грейс. — Моля те.

Тя взе купчината от ръката ми и започна да преглежда отделните кадри с озарено от радост лице, търсейки нещо специално.

— Ето те. Тази ми е най-любимата.

Погледнах снимката. На нея вълк гледаше с моите очи иззад дърветата, а слънчевите лъчи проблясваха в козината му. Гледах и гледах, очаквах този образ да придобие някакво значение за мен. Да разпозная в него самия себе си. Струваше ми се несправедливо, че самоличността на всички други вълци бе толкова очевидна за мен на другите фотографии, докато моята оставаше скрита. Какво толкова имаше в тази снимка, в този непознат вълк, което караше Грейс така да грее от щастие?

Ами ако това не бях аз? Ако тя обичаше някой друг вълк и само си мислеше, че това съм аз? Как би могла да знае?

Неосъзнаваща съмненията, които ме разяждаха, тя реши, че съм се умълчал, защото се възхищавам на снимката. Надигна се от леглото, изправи се срещу мен и прокара пръсти през косата ми. След това вдигна длан към носа си и вдиша дълбоко:

— Знаеш ли, продължаваш да ухаеш по същия начин, както когато си вълк.

И просто така, произнесе може би единствените думи, които в този момент можеха да ме накарат да се почувствам по-добре. Подадох й снимката.

Грейс тръгна към вратата, но се спря на прага — неясен силует на фона на сивкавата утринна светлина — и се обърна, за да погледне към мен, към очите ми, към устните ми, към ръцете ми, по начин, който накара тежестта в сърцето ми да стане почти непоносима.

Моето място не беше в нейния свят, бях момче, приклещено между два различни живота, влачещо опасностите на вълчето битие след себе си. Но когато тя произнесе името ми, чакайки да я последвам навън, осъзнах, че бих направил всичко, за да остана с нея.