Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Двадесет и втора глава: Сам
16°С

Прекарах дългия следобед, след като оставих Грейс, в обикаляне на паркинга, изнервен от мисълта за Джак, изнервен от дъжда, изнервен от ограниченията на човешкото си тяло. Можех да подуша, че тук е имало вълк — слаб мускусен аромат — но не и да определя посоката, в която бе тръгнал, не можех дори да кажа със сигурност, че това е бил Джак. Чувствах се все едно съм сляп.

Останах да седя в колата няколко минути, докато най-накрая не реших да отида отново до къщата на Бек. Не можех да измисля по-добро място, откъдето да започна търсенето на Джак, пък и горите зад къщата бяха логичното място, където можех да открия вълци. Така се насочих за втори път към летния си дом.

Не знаех дали Бек изобщо се е трансформирал в човек тази година! Всъщност самият аз не можех да си спомня ясно летните си месеци. Спомените бяха бледи, преливаха се един в друг, оформяха неясна картина от сезони и миризми.

Бек се бе трансформирал много повече пъти от мен, така че ми се струваше малко вероятно да е бил човек тази година, след като аз самият не бях. Смятах обаче, че би трябвало да имам много повече години от това, което бях получил. Не се бях трансформирал във вълк и обратно чак толкова много пъти. Къде бяха отишли всичките ми лета?

Имах нужда от Бек. Имах нужда от съвета му. Имах нужда да знам защо изстрелът ме бе превърнал отново в човек. Имах нужда да знам колко време имам с Грейс. Имах нужда да знам дали това беше краят.

„Ти си най-добрият сред тях“ — беше ми казал той веднъж и аз все още помнех как изглеждаше лицето му тогава. Сериозно, скулесто, солидно. Приличаше на човек, комуто можеш да се довериш. На котва в бурно море. Знаех какво иска да ми каже: че от цялата глутница аз съм запазил най-много от човешкото в себе си. Това се случи, след като бяха извлекли Грейс от люлката й.

Когато стигнах до къщата, тя беше все така пуста, което попари и без това плахите ми надежди. Изглеждаше, че всички вече са се трансформирали за зимата; сред нас не бяха останали много млади вълци. С изключение на Джак, разбира се. Пощенската кутия беше натъпкана с писма и бележки, че в пощата Бек го очакват още писма. Извадих всичко и го изсипах в колата на Грейс. Имах ключ и от кутията му в пощата, но щях да се заема с това по-късно.

Отказвах дори да мисля за перспективата да не видя Бек никога повече.

Което не променяше факта, че го няма наоколо, за да разясни на Джак правилата и ограниченията. А някой трябваше спешно да го разкара от училището и останалите публични места, докато не престанеха непредвидимите трансформации, съпътстващи всеки млад вълк. Неговата мнима смърт бе нанесла достатъчно вреда на глутницата. Нямаше да го оставя да ни изложи отново на риск или като се трансформира пред очите на хората, или като ухапе някого.

След като Джак вече бе посетил училището, предположих, че най-вероятно се е опитал да отиде и до дома си, така че се отправих към къщата на семейство Кълпепър. За никого не беше тайна къде точно се намира тя, всички познаваха огромното имение, излязло сякаш от епохата на Тюдорите. Това всъщност бе единственото имение в Мърси Фолс. Не мислех, че някой ще си бъде вкъщи по това време на деня, но за всеки случай паркирах бронкото на Грейс на половин миля и изминах останалото разстояние пеша през гората.

Както и предположих, къщата се оказа празна, извисила се над мен подобно на магически замък от приказките. След бърза обиколка наоколо усетих непогрешимата миризма на вълк.

Не можех да преценя дали е влязъл вътре, или подобно на мен е дошъл, докато в дома е нямало никого, и след това отново се е оттеглил към гората. Спомняйки си колко беззащитен съм в човешката си форма, аз се завъртях, душейки въздуха, и огледах заобикалящите къщата борове за някакво движение. Нищо. Или поне нищо, което човешките ми сетива бяха способни да доловят.

За да бъде разследването ми пълноценно, щеше да се наложи да прекрача леко границите на закона. Може би Джак се намираше в къщата, изолиран в специална заключена стая, предназначена за отглеждане на чудовища. Взломът ми не беше най-спретнатата и незабележима криминална проява на света. Разбих стъклото на задната врата с тухла и се пресегнах през нащърбената дупка, за да завъртя бравата.

Щом влязох, отново подуших въздуха. Бях почти убеден, че надушвам вълк, но миризмата беше слаба и някак безлична и застояла. Не можех да си обясня защо Джак би излъчвал подобен мирис, но въпреки това го последвах през къщата. Достигнах до масивна дъбова врата с две крила, а следата без съмнение ме водеше някъде отвъд нея.

Внимателно я открехнах и си поех дълбоко въздух.

Огромната зала пред мен беше пълна с животни. Препарирани. Бяха зловещи, нищо, което да ти се прииска да гушнеш като играчка. Слабата светлина, струяща от кръглите прозорци на високия таван, ми напомни за галерия в музей. Експозиция Животните на Северна Америка? По-скоро олтар на смъртта. Умът ми се опита да подреди ужасяващата гледка в текст на песен, но така и не успя да намери продължение на началния ред: усмихваме се ние, озъбени в смъртта си.

Потръпнах.

В сумрака ми се струваше, че наоколо има достатъчно животни, за да напълнят Ноевия ковчег. Видях лисица, стиснала препариран пъдпъдък между челюстите си. Черна мечка, извисила се над мен с извадени нокти. Рис, замръзнал по време на вечното си изкачване по някакъв дънер. Дори и полярна мечка, подхванала препарирана риба в лапите си. Нима можеше да се препарират риби? Никога не бях мислил по въпроса.

И тогава сред стадо сърни от всякакъв размер и вид открих и източника на миризмата, която ме бе довела дотук: оголил зъби вълк ме гледаше със зловещите си стъклени очи. Пристъпих към него и се протегнах, за да докосна странно крехката му на вид козина. Под досега на пръстите ми слабата миризма сякаш разцъфна, изпълни ноздрите ми и аз разпознах уникалния аромат на горите. Усетих как кожата ми настръхва. Свих пръсти в юмрук и отстъпих назад. Той беше един от нас. А може би не. Може би беше просто вълк. Само дето никога не бях срещал обикновен вълк в нашата гора.

— Кой си ти? — прошепнах. Но единственото нещо, което оставаше непроменено и при двете форми на върколака — очите му — в случая бяха извадени и заменени от стъклени топчета. Чудех се дали Дерек, пронизан от куршуми в нощта на лова, ще се присъедини към този вълк в зловещата менажерия на семейство Кълпепър.

Хвърлих един последен поглед на залата и закрачих бързо към вратата. Всички животински инстинкти, останали у мен, ми крещяха да се махна колкото се може по-далеч от тази миризма на смърт. Джак не беше тук. Нямах причини да оставам.