Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Тридесета глава: Сам
5°С

— Имаш ли нещо против да отидем до къщата на Оливия? — попита Грейс, докато се качваше в колата, съпроводена от леден повей. Присвих се в седалката си и тя побърза да затвори вратата след себе си. — Извинявай за това. Станало е наистина студено, нали? Както и да е. Не искам да ходим на гости при Оливия, просто ми се ще да минем оттам. Рейчъл каза, че пред дома й е имало вълк, който драскал по вратата. Може би ще попаднем на някаква следа.

— Ами да действаме — казах, повдигнах ръката й към устните си, целунах я леко и я върнах върху волана. После се отпуснах на седалката и вдигнах томчето на Рилке[1], което си бях взел, за да имам какво да чета, докато я чакам.

Грейс леко се усмихна при докосването ми, но не каза нищо, докато излизаше от паркинга. Наблюдавах напрегнатото й лице и стиснатите устни, чакайки да ми каже какво я тревожи. Когато не го направи, отворих книгата си.

— Какво четеш? — попита ме тя след дълго мълчание.

Бях доста сигурен, че прагматичен човек като нея не е чувал за Рилке.

— Поезия.

Тя въздъхна и вдигна поглед към мъртвешки бялото небе, което сякаш бе притиснало пътя пред нас.

— Не си падам по поезия — отбеляза и след това, явно осъзнала, че може да се обидя от думите й, побърза да добави. — Може би просто съм чела грешните неща.

— А може би просто си чела по грешен начин — възразих. Бях виждал книгите на Грейс — криминални романи и научна литература. Текстове, които разказваха, а не описваха. — Трябва да се вслушаш в мелодията на думите, а не само в това, което казват. Също като в песен.

Когато Грейс се намръщи, разлистих книгата и се приведох по-близо до нея.

Тя хвърли бърз поглед към страницата, на която бях отворил:

— Ама това дори не е на английски!

— Има и превод. — Въздъхнах, когато спомените отново ме обгърнаха. — Улрик използваше Рилке, за да ме научи на немски. Сега аз ще го използвам, за да те науча на поезия.

— На чужд език? — попита тя.

— Точно така. Чуй това. Was soll ich mit meinem Munde? Mit meiner Nacht? Mit meinem Tag? Ich habe keine Geliebte, kein Haus, keine Stelle auf der ich lebe.

Грейс изглеждаше объркана. Дъвчеше устната си по ужасно сладък, леко нервен начин.

— Какво означава това?

— Не е важно. Важното е да чуеш как звучи. Смисълът идва после. — Търсех начин да й обясня това, което имах предвид. Исках да й припомня начина, по който се беше влюбила в мен, докато бях вълк. Без думи. Виждайки нещо в мен отвъд очевидното значение на вълчата ми кожа. Това, благодарение на което съм Сам.

— Прочети ми го отново — помоли тя.

Прочетох го.

Грейс забарабани с пръсти по волана:

— Звучи ми тъжно. Усмихваш се… значи трябва да съм права.

Отгърнах на английския превод:

— Какво тогава бих правил с устните си? С нощите си? С дните си? Аз нямам… Уф, не харесвам този превод. Утре ще си взема от къщата другата книга. Но да, права беше, тъжно е.

— Ще получа ли награда?

— Може би — казах и плъзнах ръка под нейната, за да сплетем пръсти. Без да сваля очи от пътя, тя повдигна преплетените ни пръсти към устните си, целуна показалеца ми и го постави между зъбите си, гризвайки го лекичко.

Извърна към мен очи, в които се четеше неизказано предизвикателство.

Изгарян от пламналото в мен желание, понечих да й кажа веднага да отбие някъде, защото просто трябва да я целуна.

И точно тогава видях вълка.

— Грейс. Спри… спри колата!

Тя бързо се огледа, за да види какво беше привлякло вниманието ми, но вълкът вече бе прескочил канавката край пътя и се бе насочил към близката горичка.

— Грейс, спри! — извиках. — Джак.

Тя рязко натисна спирачките. Бронкото подскочи и се разтресе, намалявайки отчаяно скорост, а Грейс рязко изви волана настрани. Не я изчаках да спре. Отворих вратата и изскочих навън, усещайки рязка болка в глезените си, когато се приземих върху замръзналата земя. Огледах горичката пред мен. Между дърветата се носеха тежки бели облаци от пушек с остра миризма; някой гореше листа от другата страна на дърветата. През булото на дима видях синьо-сивкавия вълк на няколко метра от мен. Той извърна глава, усетил присъствието ми. Лешникови очи. Джак. Трябваше да е той.

След миг вече го нямаше. Стопи се сред белите валма на пушека. С един скок преодолях канавката и хукнах сред него сред режещия студ на мъртвата зимна гора.

Когато навлязох сред дърветата, го чух как тича пред мен, явно заложил на това да ме надбяга, вместо на възможността да се изплъзне безшумно. Можех да подуша миризмата на страха му, докато тичаше пред мен. Тук пушекът беше по-плътен, така че ми беше трудно да определя къде свършват белите валма и започва надвисналото над сухите клони небе. Джак бе почти неразличим, по-бърз и маневрен на своите четири крака и далеч по-добре понасящ студа.

Болка прониза вкочанените ми пръсти, голият ми врат изтръпна под ледения досег, усетих как вътрешностите ми започват да пулсират и да се усукват. Бях изгубил от поглед вълка пред мен, но този вътре в мен внезапно се оказа невероятно близо.

— Сам! — изкрещя Грейс. Сграбчи ме за яката и ме дръпна рязко назад, за да ме принуди да спра, след което хвърли палтото си върху раменете ми. Давех се, опитвайки да си поема въздух и да потисна вълчия облик, надигащ се в мен. Тя прегърна здраво разтрепераното ми тяло.

— Къде ти беше умът? Къде ти…

Не довърши. Поведе ме бързо обратно през горичката. И двамата се препъвахме, коленете ми се огъваха. Забавих ход, когато стигнахме до канавката, но Грейс успя да ме прекара през нея, като ме подхвана под мишниците, за да ми помогне да се изкача до бронкото.

Вече вътре, зарових вкочаненото си лице в топлата кожа на шията й и я оставих отново да ме прегърне здраво. Треперех неудържимо в обятията й. Всеки от пръстите ми бе огнище на ледена болка.

— Какво си мислеше, че правиш? — попита Грейс, притиснала ме толкова силно, че почти ме задушаваше. — Сам, не можеш да правиш така. Навън е жесток студ. Къде ти беше умът?

— Не знам — казах, все така притиснал лице към шията й. Мушнах свитите си в юмруци ръце между нас, за да ги стопля. Наистина не знаех. Знаех обаче, че не познавах Джак, не го бях познавал като човек и нямах никаква идея какъв вълк ще бъде. — Не знам — повторих.

— Сам, не си струва — почти проплака Грейс и притисна бузата си към косата ми. — А ако се беше трансформирал? Къде ти беше умът?

— Ами нямаше го — казах истината аз. Отпуснах се назад, най-сетне достатъчно стоплен, за да спра да треперя. Положих длани върху отворите на парното. — Съжалявам.

Настана тишина, нарушавана от равномерния шум на двигателя. След малко Грейс каза:

— Днес разговарях с Изабел. Сестрата на Джак. — Замлъкна за момент, после продължи: — Сподели, че го е видяла.

Не казах нищо, само присвивах пръсти над отворите, сякаш можех да сграбча топлината и да я задържа.

— Което не означава, че можеш просто така да хукваш след него. Прекалено е студено и не си струва риска. Обещаваш ли, че вече няма да правиш такива глупости?

Сведох очи. Не можех да срещна очите й, докато звучеше по този начин.

— И какво за Изабел? Какво ти каза?

Грейс въздъхна:

— Не знам точно. Смята, че Джак е жив. Мисли още, че вълците имат нещо общо с това. И е убедена, че аз знам нещо по въпроса. Какво според теб трябва да направим?

Опрях чело в стоплените си длани.

— Не знам. Ще ми се Бек да беше тук.

Спомних си за двата самотни плика в кутията, за вълка в гората, за пръстите, които продължаваха да ме болят.

Още болка, още студ.

Може би Джак не беше този, когото трябваше да търсим.

Бележки

[1] Райнер Мария Рилке — австрийски поет, смятан за един от най-значимите лирици от края на XIX и началото на XX век. — Б. пр.