Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Петдесет и втора глава: Грейс
1°С

Шофирането в мрачна нощ винаги ме е карало да се чувствам некомфортно. Имах усещането, че облаците не просто са покрили небосвода, но и се скупчват край колата, поглъщайки жадно светлините на фаровете. Сега, когато Сам бе до мен, ми се струваше, че се движа в тъмен тунел, който става все по-тесен. Суграшицата биеше по стъклото, а аз бях вкопчила и двете си ръце във волана, защото пътят беше ужасно хлъзгав.

Парното беше усилено до максимум и ми се искаше да вярвам, че Сам наистина изглежда мъничко по-добре. Изабел му бе наляла горещо кафе в термос и го бях накарала да пие от него, въпреки че му се гадеше. Изглежда горещата напитка бе свършила повече работа от външните източници на топлина. Приех това като поредно доказателство за предположението си.

— Мислех си за теорията ти — каза Сам, сякаш прочел мислите ми. — И в нея има доста смисъл. Само дето трябва да се докопаме до нещо, което да предизвика треска — може би менингит, както каза Изабел. — А все ми се струва, че това ще е доста неприятно изживяване.

— Така си е.

— Имам предвид — опасно неприятно. Пък и няма да можем първо да го изпробваме на някое животно, за да видим дали върши работа. — Хвърли ми бърз поглед, за да види дали съм схванала шегата.

— Не е особено смешно.

— Е, по-добро е от нищо.

— Така си е.

Сам се протегна и докосна бузата ми.

— Заради теб съм склонен да опитам. Да опитам всичко. За да останем заедно.

Каза го толкова простичко, толкова непринудено, че ми отне няколко секунди да осъзная силата на думите му. Знаех, че трябва да отвърна нещо, но не ми беше останал дъх за това.

— Не искам да се връщам там, Грейс. Вече не ми е достатъчно просто да те наблюдавам от гората — сега, когато знам какво е да бъда с теб, да имаме истинска връзка. Вече не мога да бъда просто две жълти очи в мрака. И бих рискувал всичко…

— Дори и да умреш?

— Да, дори и да умра. Пред болката да виждам как всичко това ми се изплъзва. Нямам сили за това, Грейс. Искам да опитам. Но… мисля, че трябва да бъда човек, за да може идеята ти да подейства. Не смятам, че бих могъл да убия вълка в себе си, ако в този момент съм вълк.

Потръпнах. Не заради студа, а защото усещах, че е възможно. Ужасяващо, смъртоносно, кошмарно… възможно. И аз го исках. Исках никога да не ми се налага да се откажа от докосването му, от гласа му. Трябваше да му кажа не, не си струва, но това би било толкова колосална лъжа, че просто не можех да я произнеса.

— Грейс — прекъсна той мислите ми, — само ако ме искаш.

— Какво? — попитах и едва тогава осмислих думите му. Струваше ми се невероятно, че изобщо отваря дума за нещо подобно. Нима беше толкова трудно да прозре чувствата ми. Едва тогава осъзнах — както често се случваше, с немалко закъснение — че той просто иска да чуе думите. Беше се разкрил пред мен, а аз се правех… на стоик. Всъщност май никога не му го бях казвала.

— Разбира се, че те искам. Сам, обичам те и ти го знаеш. Обичам те от години. Наистина прекрасно знаеш това.

Той обви тялото си с ръце.

— Да, знам го. Но исках да те чуя как го казваш.

Пресегна се, за да докосне ръката ми, преди да се усети, че в момента не можех да я сваля от волана. Затова се заигра с косата ми, навивайки кичур около пръстите си. Погали ме по шията. Искаше ми се да вярвам, че усещам пулса му, че сърцата ни започват да бият в синхрон от този нежен досег. Копнея това усещане да бъде мое завинаги. Възможно е.

Той се отпусна отново в седалката си с уморено изражение и сведе глава на рамото си, без да сваля очи от мен. Започна тихичко да си тананика някаква песничка. Почти не можех да различа думите, но ставаше въпрос за едно лятно момиче. За мен. А може би бих могла да бъда неговото вечно момиче. Виждах притворените му жълти очи, чувах гласа му и в този прекрасен момент насред ледения зимен пейзаж ние двамата бяхме затворени в сапунения мехур на собствения си малък свят, изпълнен с лятна топлина и любов. Ясно си представях как този миг може да се разтегли в цял един щастлив живот, който да прекараме заедно.

Бронкото подскочи рязко и един удар на сърцето ми по-късно видях как някаква сърна се претърколи по предния капак и се блъсна в прозореца, а оформилата се пукнатина по цялата му дължина бързо се разпростря в зловеща паяжина, след което хиляди остри късчета полетяха във въздуха край нас. Натиснах спирачката, но нищо не се случи. Нямаше дори бегъл намек, че колата възнамерява да забави ход.

Завий, извика ми Сам, а може би само така ми се стори, но когато завъртях волана, бронкото продължи да се движи по права линия и да се пързаля, пързаля, пързаля по заледения път. В главата ми отекна гласът на баща ми да обяснява, че когато колата поднесе, трябва да завъртиш волана в противоположната посока, но вече беше прекалено късно за каквото и да било.

Чух остър звук, който най-вероятно обозначаваше разтрошаването на кости, и няколко секунди по-късно бях застинала, вкопчила ръце във волана, върху колата имаше мъртва сърна, купето беше пълно със стъкла, предницата беше огъната край някакво дърво, по ръцете ми имаше кръв от порязванията, треперех, лицето на Сам бе замръзнало в изражение, което казваше мамка му по-ясно от всичките думи на света, а аз бавно започнах да осъзнавам, че бронкото не се движи, а през разбитото стъкло нахлува леден въздух.

Завъртях ключа, но двигателят отказа да запали.

— Ще се обадя на 911 — казах. — Те ще се погрижат за нас. Устните на Сам се извиха в безкрайно тъжна усмивка и той ми кимна, сякаш това наистина щеше да помогне. Набрах номера и съобщих за инцидента, говорейки бързо и опитвайки се да преценя къде точно се намираме. После свалих палтото си внимателно, за да не прокарам ръкавите през наранените си ръце, и завих Сам. Той седеше тихо и неподвижно, докато взех покривалото на задната седалка и го метнах върху него, след което се приведох и го прегърнах здраво в отчаян опит да му предам частица от топлината на тялото си.

— Моля те, обади се на Бек — промълви той и аз го сторих. Включих телефона на високоговорител и го оставих върху таблото.

Бек вдигна веднага:

— Грейс?

— Бек — обади се Сам. — Аз съм.

След кратка пауза Бек произнесе внимателно:

— Сам, аз…

— Нямаме време — прекъсна го Сам. — Блъснахме някаква сърна. Предното стъкло е разбито.

— Божичко! Къде сте? Двигателят работи ли?

— Твърде далеч. И не, не работи. Обадихме се на 911. — Сам даде на Бек известно време, за да осъзнае какво му казва, след което продължи. — Съжалявам, че не дойдох. Има някои неща, които трябва да ти кажа…

— Не, първо ти ме чуй, Сам. За онези хлапета. Трябва да знаеш, че ги вербувах. Те знаеха. Знаеха през цялото време. Не съм сторил нищо против волята им. За разлика от това, което направих с теб. Наистина съжалявам, Сам. Дори за миг не съм спрял да съжалявам.

Думите му бяха безсмислени за мен, но очевидно не и за Сам. Очите му блестяха.

— Аз не съжалявам. Обичам те, Бек.

— Аз също те обичам, Сам. Ти си най-добрият сред нас и нищо не може да промени този факт.

Сам потрепери. Студът вече започваше да му влияе.

— Трябва да затварям. Нямам много време.

— Сбогом, Сам.

— Чао, Бек.

Сам ми кимна и аз натиснах бутона за прекъсване на връзката.

Той остана неподвижен за няколко секунди, после отново се разтрепери. Измъкна ръце изпод импровизираните си завивки и силно ме прегърна, заравяйки лице в косата ми.

— Не си отивай, Сам — промълвих безпомощно.

Той взе лицето ми в ръце и ме погледна в очите. Бяха жълти, тъжни, вълчи, мои.

— Те винаги остават същите. Помни това, когато ме гледаш. Помни, че това съм аз. Моля те.

Не си отивай.

Сам ме пусна, разпери ръце, сграбчи таблото с едната, а с другата се вкопчи в седалката си. Сведе глава и аз наблюдавах треперещите му рамене, мълчаливата агония на трансформацията, увенчана с тихия ужасяващ стон, в който той изгуби себе си.