Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 17 гласа)

Втора глава: Сам
–9°С

Грабнаха я от люлката й в задния двор и я завлякоха през горите. Тялото й оставяше плитки следи в снега, докато я пренасяха от нейния свят към моя. Видях как се случи. Не го спрях.

Това беше най-дългата и най-студена зима в живота ми. Дните отминаваха под бледото слънце и хладната му светлина. Помня: гладът — глад, който изгаряше и раздираше, ненаситен господар, ме изтезаваше. Този месец не помръдваше нищо, светът се беше превърнал в безцветен, лишен от живот декор. Един от нас бе застрелян, когато се престраши да рови из боклука в нечий заден двор, така че останалите от глутницата останахме в горите, изнемогващи от глад в очакване на топлината, копнеещи за старите си тела. Докато те не видяха момичето. Докато не го нападнаха.

Бяха се скупчили край нея, ръмжащи и тракащи с челюсти. Бореха се за правото кой да я убие.

Гледах ги. Гледах как хълбоците им потръпват от нетърпение. Видях ги как подмятат тялото й в преспите, оголвайки черната земя под тях. Видях как муцуните им се обагрят в червено. И въпреки това не ги спрях.

Намирах се високо в йерархията на глутницата — Бек и Пол се бяха погрижили за това — така че можех веднага да пристъпя напред, но вместо това останах в задните редици, треперейки от студ, затънал до глезените в снега. Момичето ухаеше на топлина, на живот, но най-вече — на човек. Какво не беше наред с нея? Ако беше все още жива, защо не се съпротивляваше?

Можех да подуша кръвта й — топла, ярка миризма в този мъртъв, студен свят, виждах как Сейлъм се извива и потреперва, докато разкъсва дрехата й. Стомахът ми се сви болезнено — беше минало прекалено много време, откакто бях ял за последно. Исках да разбутам вълците, да застана до Сейлъм и също като него да се престоря, че не мога да подуша човешкото в нея или да чуя тихите й стонове. Да впия зъби в топлата плът. Тя бе толкова мъничка под косматите ни тела, под напиращата глутница, която искаше да размени нейния живот срещу своето оцеляване.

Изръмжах, оголих зъби и пристъпих напред. Сейлъм изръмжа в отговор, но аз бях по-силен от него въпреки младостта си и изнемогата от глада. Пол нададе заплашителен гърлен зов в моя подкрепа.

Достигнах до нея. Тя бе вперила невиждащите си очи в безкрайните небеса. Може би беше мъртва. Зарових нос в ръката й, усетих уханието на дланта, миризма на захар, масло и сол, които ми напомниха за един друг живот.

Тогава видях очите й.

Будни. Живи.

Момичето гледаше право в мен, задържайки погледа ми, излъчваше някаква ужасяваща откровеност.

Отстъпих назад, присвих се, започнах да треперя отново. Но този път това не беше резултат от гнева.

Очите й, загледани в моите очи. Кръвта й, стичаща се по лицето ми.

Раздирах се отвътре и отвън.

Нейният живот.

Моят живот.

Глутницата предпазливо се отдалечи от мен. В гърлата им се надигна ръмжене, защото в този миг вече не бях един от тях, а те бяха готови да защитят плячката си. Помислих си, че това е най-красивото момиче, което бях виждал, мъничък окървавен ангел, лежащ в снега, който те се канеха да разкъсат.

Видях я. Видях я по начин, по който никога не бях виждал никого и нищо преди това.

И ги спрях.