Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Четиридесет и пета глава: Грейс
–1°С

Телефонът звънеше. Това беше първата ми мисъл. Втората — че голата ръка на Сам лежи върху гърдите ми. Третата, че лицето ми и всяка част от мен, която се подава извън завивките, е измръзнала. Примигнах, опитвайки да се събудя, странно дезориентирана в собствената си стая. Отне ми известно време, за да осъзная, че часовникът на шкафчето ми не работи и единствените източници на светлина са проникващите през прозореца лунни лъчи и дисплеят на телефона.

Измъкнах ръка изпод одеялото, за да го взема, внимавайки да не събудя Сам, но телефонът беше престанал да звъни, докато се докопам до него. Беше кучешки студ! Електричеството явно беше спряло заради бурята, която ни бяха обещали в прогнозата. Зачудих се откога няма отопление и дали трябва да се притеснявам за Сам. Надникнах внимателно под одеялото и го видях притиснат до мен, положил глава на рамото ми.

Очаквах да видя нещо нередно в голото му тяло, което лежеше до моето, но истината беше, че се чувствах по-жива от всякога, преизпълнена с енергия, готова да полетя. Точно това бе моят истински живот. Сам и аз. Животът, в който ходех на училище, чаках родителите си и слушах как Рейчъл бърбори за роднините си… това бе просто избледняващ сън, сравнен с яркостта на настоящия момент. Просто малки, безсмислени неща, които бях правила, докато чаках появата на моя Сам. Нейде отвън се надигна далечният, тъжен вой на вълците, а секунди по-късно към него се присъедини и странното електронно ехо на нов телефонен звън.

Не осъзнавах, че правя грешка, докато не притиснах апарата до ухото си.

— Сам. — Гласът от другата страна беше непознат. Глупачка! Бях взела телефона на Сам от нощното шкафче вместо моя. За няколко секунди се зачудих как да отговоря. Може би просто трябваше да прекъсна връзката, но не го направих.

— Не — отвърнах. — Не е Сам.

Гласът беше приятен, но под галещата ухото интонация се усещаше някаква острота.

— В такъв случай искрено съжалявам. Трябва да съм набрал грешен номер.

— Не — казах, преди да се спра. — Това е телефонът на Сам.

Последва дълга, натежала от напрежение пауза.

— О. — Нова пауза. — Ти трябва да си момичето, нали така? Момичето, което е било в къщата ми.

Замислих се дали бих могла да спечеля нещо, ако отрека, но не успях да се сетя за подходяща причина.

— Да.

— Имаш ли си име?

— А ти?

В слушалката се чу смях. Напълно лишен от веселие, но не и неприятен.

— Мисля, че започвам да те харесвам. Аз съм Бек.

— Предположих. — Погледнах към Сам, който продължаваше да диша равномерно, скрил глава между ръцете си. — Какво направи, за да го вбесиш така?

Нов безрадостен смях.

— Да разбирам ли, че все още ми е сърдит?

Замислих се как точно да отговоря. Най-накрая казах:

— Е, поне в момента не дава такива признаци. Защото спи. Да му предам ли нещо?

Последва мълчание, толкова дълго, че се зачудих дали Бек не е затворил. После чух тежкото му дишане в слушалката. Заговори отново:

— Един от неговите… приятели беше тежко ранен. Мислиш ли, че би могла да го събудиш?

Един от вълците. Това трябваше да е. Потреперих и се увих по-плътно в одеялото.

— Ами… разбира се. Да. Така ще направя.

Оставих телефона и лекичко побутнах ръката на Сам.

— Събуди се! Търсят те. Важно е.

Той извърна лице към мен и видях проблясъка на жълтите му очи в тъмнината. Вече беше буден.

— Включи го на високоговорител — каза.

Оставих телефона на корема си. Дисплеят хвърляше меки синкави отблясъци по потничето ми.

— Какво има? — попита Сам, обърна се на една страна и се облегна на лакът. Намръщи се, когато усети студа, така че придърпах одеялото над главите ни, оформяйки импровизирана палатка, под която да се сгушим.

— Някой е нападнал Пол. Изглежда ужасно, буквално е разкъсан на парченца.

Устните на Сам оформиха малко „о“. Не мисля, че осъзнаваше как точно изглежда лицето му в момента… погледът му беше отнесен. В мислите си той отново бе при своята глутница. Най-накрая проговори:

— Би ли могъл… ти… все още ли кърви? В човешка форма ли е бил?

— Да, човек. Опитах се да го попитам кой му е сторил това, за да го убия. Помислих си… Сам, мислех, че ще умре. Да, толкова лоши бяха нещата. Но раните вече се затварят. Въпросът е, че има и друго. Той целият беше нахапан. По врата, по китките, по стомаха. Сякаш някой…

— … сякаш някой е знаел как да го убие — довърши Сам.

— Бил е вълк. Това поне успях да науча от него — добави Бек.

— Едно от новите ти попълнения, а? — изръмжа Сам изненадващо силно.

— Сам.

— Защо си толкова сигурен, че не е бил някой от тях?

— Знам, че не са били те. Държа ги заключени в къщата.

Усещах напрежението в тялото на Сам. Замислих се над потенциалните значения на фразата едно от новите ти попълнения. Не беше ли Джак единственият нов вълк?

— Ще дойдеш ли? — попита Бек. — Можеш ли? Ще се справиш ли със студа навън?

— Не знам.

От извивката на устните му разбрах, че отговаря единствено на първия въпрос. Каквото и да се бе случило между него и Бек, беше наистина сериозно.

Гласът от телефона се промени. Стана по-мек, по-млад, по-раним.

— Моля те, Сам. Не ме мрази. Не бих могъл да го понеса.

Сам извърна лице от телефона.

— Сам? — долових нежността и тъгата в гласа на Бек.

Клепачите се спуснаха над жълтите очи, които проблясваха допреди миг под светлината на дисплея.

— Там ли си още?

Погледнах към Сам, но той беше стиснал устни в равна, безизразна линия. Не знаех за какво става въпрос, но наистина ми беше мъчно за Бек, така че се обадих:

— Да, тук съм.

Последва тишина, която не бе нарушавана от никакви шумове по линията, и за пореден път реших, че Бек е затворил. След това чух отново гласа му. Попита някак предпазливо:

— Какво знаеш за Сам, безименно момиче?

— Всичко.

Нова пауза. Последвана от гласа на Бек:

— В такъв случай бих искал да се срещнем.

Сам протегна ръка и натисна бутона за прекъсване на връзката. Дисплеят угасна, оставяйки ни сами в непрогледния мрак под завивките.