Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Двадесет и девета глава: Сам
12°С

След като Грейс влезе в училището, прекарах известно време на паркинга, мислех си за срещата с Рейчъл и се чудех какво е имала предвид с тези „ужасяващи вълчи истории“. Чудех се дали да не продължа да търся Джак, но реших да разбера какво е научила Грейс, преди да се впусна в поредния си безуспешен лов.

Нямах идея с какво да уплътня времето си сега, когато Грейс или глутницата ми не бяха край мен. Чувствах се като някого, комуто предстои да виси на спирката около час, докато пристигне автобусът му — недостатъчно време, за да свършиш нещо важно, но и прекалено дълго, за да можеш просто да седнеш и да чакаш.

А и студът, носещ се във вятъра, ми подсказваше, че не мога да отлагам вечно качването на моя автобус.

Най-накрая насочих бронкото към пощата. Имах ключ от кутията на Бек, но истинската причина да отида там не беше свързана със съдържанието й. Исках да се върна към някои щастливи спомени, да излъжа себе си, че има шанс да срещна самия Бек там.

Помнех деня, в който ме беше завел до пощата, за да вземем учебниците ми. Спомнях си съвсем ясно, че беше вторник, защото по онова време вторниците бяха любимите ми дни. Не можех да се сетя защо — май виждах в начина, по който в-то, стоеше до т-то, нещо симпатично и дружелюбно. Много обичах да ходя до пощата с Бек. За мен тя беше древна пещера, пълна със съкровища — безкрайни редици от мънички шкафчета, които щяха да открият тайните и изненадите си само на този, който притежава правилния ключ.

В ума ми изплува кристално ясен спомен за онзи ден, за разговора ни и дори за изражението, изписано върху лицето на Бек.

— Сам. Хайде тръгвай, малък разбойнико.

— Какво е това?

Бек беше опрял гръб в стъклената врата, опитвайки се не особено успешно да я отвори, докато мъкнеше огромен и очевидно тежък кашон.

— Това е мозъкът за теб.

— Ама аз вече си имам мозък.

— Сигурен ли си? Ако имаше, може би щеше да ми отвориш вратата.

Хвърлих му мрачен поглед, оставяйки го да се бори с вратата още мъничко, преди да се шмугна под ръцете му и да я отворя.

— Сериозно, какво е това?

— Учебници. Ще се постараем да получиш нормално образование, за да не израснеш пълен идиот.

Помня, че тогава си помислих: това е пакетирано училище, само трябва да добавите вода и Сам.

Всички от глутницата бяха превъзбудени от възможността да ме обучават. Аз бях първият сред тях, който бе ухапан преди да завърши училище, така че възможността да се превъплътят в мои учители им се струваше невероятно забавна. В продължение на няколко лета всички се редуваха в разучаването на преподавателския справочник и новичките, все още ухаещи на мастило учебници. По цял ден се опитваха да натъпчат мозъка ми със знания: Улрик се бе заел с математиката, Бек с историята, а Пол с лексиката, а по-късно и с естествените науки. Те ми подмятаха въпроси от тестовете, докато се хранехме, измисляха песнички, с чиято помощ по-лесно да запомня дългия списък с мъртви президенти, и бяха превърнали една от стените на трапезарията в гигантска черна дъска, на която винаги бяха изписани думите ми за деня, както и мръсни шегички, които така и не можех да схвана.

Когато приключих с първия кашон учебници, Бек ги прибра и донесе нов, който зае мястото му. Във времето, което не прекарвах в моето пакетирано училище, се ровех из интернет — един различен вид образоване. Разглеждах снимки на циркови изроди, ровех се за синоними на думата „сношение“ и за отговор на въпроса защо, когато гледах звездите вечер, сърцето ми се изпълваше с тъга и копнеж.

Заедно с третия кашон пристигна и нов член на глутницата ни: Шелби — стройно момиче с тежък южняшки акцент, чиято загоряла кожа беше покрита със синини и ожулвания. Помнех как Бек каза на Пол:

— Не можех просто да я оставя там. Божичко! Пол, ти не видя мястото, където я намерих. Не знаеш на какво я подлагаха.

Беше ми мъчно за Шелби, мълчалива и затворена, нежелаеща да общува с другите. Аз бях единственият, чиято лодчица успяваше някак да достигне до изолирания остров, който си бе създала. Успявах да я накарам да проговори, а понякога дори да се усмихне. Тя беше странно същество, ранимо, но решено на всичко, за да върне контрола над живота си. Крадеше разни неща от Бек, за да попита той къде са, играеше си с термостата, за да накара Пол да стане от дивана и да го поправи, криеше книгите ми, за да говоря с нея, вместо да чета. Но реално погледнато, всички в тази къща носехме своите житейски белези, нали? В крайна сметка аз бях хлапето, което не можеше дори да надзърне в банята.

На нея Бек също донесе кашон учебници, но за Шелби те нямаха същото значение, каквото имаха за мен. Тя ги остави да събират прах — вместо да чете, предпочиташе да се рови онлайн и да търси информация за живота и поведението на вълците.

Сега, изправен насред пощата, аз се взирах в кутията на Бек, номер 730. Докоснах олющената боя на цифрите — тройката вече почти не личеше, избеляла още по времето, когато бях идвал тук за първи път. Вкарах ключа, но не го завъртях. Нима беше грешно да желая това толкова силно? Обикновен живот, обикновени години, които да прекарам с Грейс, няколко десетилетия, изпълнени със завъртане на ключове в пощенски кутии и излежаване в леглото, както и зими, в които най-сетне да видя коледни дръвчета и подаръци?

Сега, насред пощата, потопила ме в спомени, осъзнавах колко студени и някак остри бяха мислите ми за Шелби, сравнени с тези за Грейс. Шелби винаги бе смятала привързаността ми към човешкия живот за нелепа. Помнех ясно най-лошата ни кавга по въпроса — не първата, не и последната, но определено най-жестоката. Лежах по корем и четях събраните съчинения на Йейтс, които Улрик ми беше купил, когато Шелби скочи върху леглото и стъпи върху книгата ми, мачкайки страниците с босите си крака.

— Ела да чуеш записите от вълчи вой, който открих онлайн — каза тя.

— Чета.

— Моето е далеч по-важно — обяви извисилата се над мен Шелби. Раздвижи палците си и намачка още повече страниците. — Защо изобщо си губиш времето да четеш тези глупости? — Тя махна с ръка към учебниците, струпани върху бюрото до леглото ми. — Няма да имаш никаква полза от всичко това, когато пораснеш. Няма да бъдеш човек. Ще бъдеш вълк, така че би трябвало да учиш вълчи неща.

— Млъкни — казах тихо.

— Ами истина е. Няма да бъдеш Сам. Всички тези книги са загуба на време. Ще бъдеш водач на глутница. Прочетох го. А аз ще бъда твоята самка. Останалите ще ни следват. — Лицето й бе зачервено от възбуда. Най-силното желание на Шелби бе да остави своето минало зад гърба си.

Измъкнах Йейтс изпод крака й и започнах да заглаждам страниците.

— Аз ще бъда Сам. Никога няма да спра да бъда Сам.

— Няма да бъдеш! — повиши тон Шелби. Скочи от леглото и събори книгите от бюрото ми; хиляди думи се стовариха с трясък на пода. — Приеми проклетата истина! Ние няма да имаме имена, ще бъдем просто вълци.

— Млъкни! — изкрещях. — Мога пак да си бъда Сам, дори когато съм вълк!

Бек влетя в стаята, спря и огледа сцената: книгите ми, животът ми, мечтите ми, разпръснати на пода под краката на Шелби, а аз лежах на леглото, стиснал отчаяно своя намачкан Йейтс.

— Какво става тук? — попита той.

Шелби ме посочи с пръст. Трепереше от гняв:

— Кажи му! Кажи му, че вече няма да бъде Сам, когато станем вълци. Не може да бъде. Дори няма да знае името си. А аз няма да бъда Шелби!

Гласът на Бек беше толкова тих, че едва чух думите му:

— Сам винаги ще си бъде Сам. — Той хвана Шелби за лакътя и я изведе от стаята. Краката й продължаваха да газят книгите ми. На лицето й беше изписан ужас. Бек винаги беше внимавал да не я докосва, откакто беше дошла в дома ни. Досега не го бях виждал толкова разгневен. — Никога повече не смей да му казваш нещо подобно, Шелби. Или ще те върна там, откъдето те взех. Ще те върна.

В коридора Шелби започна да пищи и не спря, докато Бек не затръшна вратата на спалнята й.

Той се върна и спря на прага. Бях станал и подреждах книгите, страниците шумоляха в треперещите ми ръце.

Мислех, че ще каже нещо, но той просто вдигна една книга, паднала близо до краката му, и я прибави към купчината, преди да си излезе.

По-късно чух Улрик и Бек да разговарят. Предполагам не осъзнаваха, че в тази къща трудно можеха да се усамотят на място, откъдето един върколак не би ги чул.

— Беше прекалено жесток с Шелби — започна Улрик. — Тя има право. Какво мислиш, че ще може да прави с всичките тези прекрасни знания, които получава от книгите, Бек? Няма как да поеме по твоя път.

Дълга пауза, след това Улрик продължи:

— Какво, не се прави на изненадан. Не е нужно човек да е гений, за да разбере какво се върти в главата ти. Но много бих искал да ми кажеш как според теб Сам ще отиде в колеж?

Нова пауза. Гласът на Бек:

— Лятно училище. И дистанционно обучение онлайн.

— Хубаво. Да кажем, че успее да завърши. Какво ще прави с дипломата си после? И в правното училище ли ще учи онлайн? Пък и какъв адвокат би могъл да бъде? Хората са възприели твоята неизменна практика „махам се за през зимата“ като някакъв вид ексцентричност, защото вече си бил утвърдено име преди ухапването. А Сам ще трябва да си намери работодатели, които някак да приемат неоправданите му с нищо ежегодни отсъствия. Въпреки всичките знания, които тъпчеш в главата му, той ще трябва да работи по бензиностанциите като всички нас. Ако така или иначе все още е човек на двадесет.

— Искаш ли да му кажеш, че трябва да се откаже? Иди и му го кажи. Защото аз никога няма да направя подобно нещо.

— Не се опитвам да кажа, че той трябва да се откаже. Опитвам се да кажа на теб да се откажеш.

— Сам не е принуден да прави нищо против волята си. Той иска да се учи. Той е умен.

— Бек. Нима не осъзнаваш, че го обричаш на нещастие? Нямаш право да му даваш всички инструменти, с чиято помощ да изгради живота си, само за да открие, че не може да използва нито един от тях. Шелби е права. В крайна сметка ние сме вълци. Аз мога да му чета немска поезия, Пол може да му обяснява за причастията, а ти да му свириш Моцарт, но в края на всичко това ни очаква просто една дълга мразовита нощ, в която горите ще ни призоват.

Нова дълга пауза. Гласът на Бек прозвуча уморено, когато пак заговори:

— Остави ме на мира, Улрик, става ли? Просто ме остави на мира.

На другия ден дойде при мен и ми каза, че мога да не уча, ако не искам, след което излезе, запали колата си и тръгна сам с нея нанякъде. Изчаках да потегли, след което се заех с уроците си.

Искаше ми се сега Бек да е тук с мен. Завъртях ключа, знаейки какво ще открия — писма, трупали се в кутията с месеци, както и няколко бележки, че поне още толкова ме очакват на гишето.

Но когато отворих вратичката, видях само два самотни плика и няколко брошурки.

Някой беше идвал тук. Съвсем наскоро.