Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Silverkata (2018)

Издание:

Автор: Маги Стийвотър

Заглавие: Тръпка

Преводач: Александър Димитров Бакалов

Издание: първо

Издател: ИК „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Вулкан“, Булвест — София АД

Редактор: Евгения Мирева

Технически редактор: Ангел Йорданов

Художник: Иван Тодоров Домузчиев

Коректор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-217-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6194

История

  1. — Добавяне

Осма глава: Грейс
18°С

През следващата седмица бях разсеяна в училище, оставях мислите си да блуждаят в други посоки по време на часовете и рядко си записвах това, което говореха учителите. Непрестанно си припомнях усещането за досега с козината на моя вълк и образа на озъбената бяла вълчица пред прозореца ми. Въпреки това госпожица Румински успя да привлече отново вниманието ми към учебната дейност, когато доведе един полицай в класната стая по време на часа ни по житейски умения.

Остави го съвсем самичък пред всички нас, което според мен си беше доста жестоко предвид факта, че краят на срока наближаваше и всеки в класа си представяше ясно и доста нетърпеливо края на занятията. Тя може би си мислеше, че човек от силите на реда ще успее да се справи с някакви си гимназиални ученици. Само дето по престъпниците можеше да се стреля, а пистолетът не можеше да му помогне в стая, пълна с младежи, които отказват да млъкнат.

— Здравейте — каза полицаят. Отвъд всички кобури, сълзотворни спрейове и всякакви други грижливо подредени оръжия той изглеждаше адски млад. Погледна отчаяно към госпожа Румински, която се бе облегнала край вратата, отказвайки да му се притече на помощ, и посочи блестящата табелка с името на ревера си: Уилям Кьониг. Госпожа Румински ни беше казала, че полицаят е завършил нашето училище, но нито името, нито лицето му ми се струваха познати. — Аз съм полицай Кьониг. Вашата учителка — госпожа Румински — ме помоли да поговоря в часа по житейски умения.

Извърнах очи към седналата до мен Оливия, за да разбера какво мисли за всичко това. Както обикновено, тя беше апотеозът на съвършената изрядност. Тъмната й коса бе прибрана в съвършена френска плитка, а ризата й с якичка беше идеално изгладена. Никога не можеш да разбереш за какво си мисли Оливия, ако наблюдаваш изражението на лицето й. Трябва да търсиш отговора в очите.

— Сладък е — прошепна ми тя. — Обожавам момчета с обръснати глави. Как мислиш, дали майка му го нарича „Уил“?

Не знаех как да отговоря на току-що получилия вербално изражение интерес на Оливия към момчетата, така че просто завъртях очи. Да, беше сладък, но определено не беше мой тип. Всъщност все още не знаех какъв е моят тип.

— Станах служител на реда веднага след като завърших гимназия — продължи полицай Уил. Каза го със сериозен глас, а в думите му сякаш отекна мотото да служа и защитавам. — Това е професията, която винаги ме е привличала, и възприемам работата си много сериозно.

— То си е очевидно — прошепнах на Оливия. Вече бях убедена, че майка му не го нарича Уил. Полицай Уилям Кьониг погледна към нас и положи длан върху дръжката на пистолета си. Предполагам, че просто му беше навик, но определено изглеждаше готов да ни застреля, задето си бъбрим. Оливия се сви в стола си, а някои от другите момичета се разкикотиха.

— Това е чудесно поприще и е едно от малкото, което все още не изисква да си завършил колеж. Има ли… ъъъ… някой сред вас, който се е замислял за кариера в силите на реда?

Това ъъъ го предаде. Ако не се беше поколебал по подобен начин, може би щеше да има шанс да опази дисциплината в стаята.

Вдигна се ръка. Беше Елизабет, една от красавиците на училището в Мърси Фолс, все още облечена в черно след смъртта на Джак. Попита:

— Истина ли е, че тялото на Джак Кълпепър е било откраднато от моргата?

Вдъхновени от смелостта й, някои от съучениците ми започнаха да си говорят на по-висок глас, а полицай Кьониг изглеждаше така, сякаш вече наистина има достатъчно добро основание да открие огън. Въпреки това произнесе с равен тон:

— Нямам правото да навлизам в детайли относно протичащи в момента разследвания.

— Охо, значи има и разследване — обади се мъжки глас от първите редици.

Елизабет го прекъсна:

— Майка ми го е научила от един диспечер. Истина ли е? Защо му е на някого да краде труп?

Из стаята бързо се чуха различни теории по въпроса:

— За да се прикрие самоубийство.

— За контрабандно пренасяне на наркотици!

— За медицински експерименти!

Едно от момчетата се обади.

— Чух, че бащата на Том има препарирана бяла мечка в дома си. Може би родителите на Джак също са решили да го препарират.

Някой шибна силно зад врата автора на последния коментар; все още беше табу да се говорят лоши неща за Джак или семейството му.

Полицай Кьониг погледна с ужас към госпожа Румински, която все още стоеше край вратата. Тя се обърна към класа с тържествено изражение и произнесе с равен глас:

— Тишина!

Млъкнахме.

Обърна се отново към полицай Кьониг и попита:

— Истина ли е, че тялото е откраднато?

Той повтори:

— Нямам право да навлизам в детайли относно протичащи в момента разследвания.

Този път гласът му звучеше някак безпомощно и намекваше, че в края на изречението може би стои въпросителен знак.

— Полицай Кьониг — каза бавно госпожа Румински. — Всички ние много обичахме Джак.

Което беше нагла лъжа. Но смъртта беше направила чудеса с репутацията му. Предполагам, че всички бяха забравили как избухваше насред коридора или дори по време на часовете. Бяха забравили стаеното под красивата му външност. Но аз не бях. Мърси Фолс беше преизпълнен със слухове, а слухът за Джак нашепваше, че е наследил своята избухливост от баща си. Не знаех нищо по въпроса, но смятах, че човек трябва сам да реши какъв точно иска да бъде, независимо от родителите си.

— Все още сме в траур — допълни госпожа Румински, обхващайки с жест морето от черни дрехи в стаята. — Тук не става въпрос за вашето разследване. Става въпрос за хора, които наистина са обичали това момче и искат да знаят какво се е случило.

Оливия произнесе само с устни:

— О. Боже. Мой.

Тръснах глава. Невероятно.

Полицай Кьониг кръстоса ръце върху гърдите си. Изглеждаше кисел като малко хлапе, принудено да направи нещо против волята си.

— Да, истина е. В момента търсим извършителите. Разбирам какво означава загубата на един толкова млад живот. — И това, произнесено от човек, който изглеждаше на не повече от двадесет години! — Тя неминуемо оказва влияние върху всички нас. Но ще ви помоля да уважите скръбта на семейство Кълпепър и поверителния характер на разследването.

Гласът му отново възвръщаше своята увереност.

Елизабет повторно вдигна ръка.

— Мислите ли, че вълците са опасни? Получавате ли много сигнали в полицията за тях? Мама казва, че получавате.

Полицай Кьониг погледна към госпожа Румински, но на този етап вече беше пределно наясно, че тя е също толкова любопитна по тези въпроси, колкото и Елизабет.

— Не, не мисля, че вълците представляват сериозна опасност за населението. Аз — както и всички в управлението — смятаме, че става въпрос за единичен, изолиран случай.

Елизабет настоя:

— Но тя също е била нападната.

Просто прекрасно! Не можех да видя накъде сочи пръстът й, но не беше и нужно, при положение че всички лица се бяха извърнали към мен. Прехапах устни. Не защото вниманието ме притесняваше, а понеже всеки път, когато някой си спомнеше как съм била нападната, докато седях на люлката в нашия двор, той също така осъзнаваше, че това може да се случи на всекиго. И всеки път се чудех колко такива припомняния са нужни, преди въпросният някой да реши, че е крайно време вълците да бъдат избити.

Че е време моят вълк да бъде убит.

Знаех, че това е истинската причина, заради която не можех да простя на Джак, задето умря по този начин. Това, съчетано с лошата му репутация в училището и факта, че самата аз никак не го харесвах, ме караше да мисля, че би било лицемерно да се присъединя към публичния траур. Въпреки това не ми се струваше правилно да отричам мъката на хората и загубата на един млад живот, сякаш нищо не се е случило; искаше ми се да знам какво трябва да чувствам по въпроса.

— Това се случи отдавна — казах на полицай Кьониг и видях облекчението му, когато добавих — преди години. Освен това може да са били и кучета.

Разбира се, че лъжех. Но кой можеше да ме опровергае.

— Точно така — натърти полицай Кьониг. — Точно така. Не е нужно да търсим вина у дивите животни за случаен инцидент с недоказан характер. Няма смисъл да създаваме неоправдана паника. Защото паниката води до невнимание, а невниманието — до инциденти.

Точно така смятах и аз. Почувствах лека симпатия към извънредно сериозния полицай Кьониг, когато той отново отклони темата към изграждането на кариера в силите на реда. Щом часът свърши, съучениците ми отново започнаха да говорят за Джак, но двете с Оливия се измъкнахме и отидохме при шкафчетата си.

Някой подръпна леко косата ми и щом се обърнах, видях стоящата зад мен Рейчъл, която ни гледаше с печално изражение.

— Красавици, ще трябва да отложим планирането на съвместната ни почивка, тържествено насрочено от мен за този следобед. Доведената ми майка и завършен изрод иска от нас да предприемем укрепващо семейните ни устои пътуване до Дълът. Ако иска да я обичам, просто можеше да ми купи малко нови обувки. Какво ще кажете да се съберем утре или нещо такова?

Не бях успяла дори да завърша кимването си, когато тя ни дари с широката си усмивка и изчезна надолу по коридора.

— Е, щом това отпада, какво ще кажеш да дойдеш вкъщи? — обърнах се към Оливия. Все още се чувствах странно да питам за подобни неща. До неотдавна трите с нея и Рейчъл бяхме заедно всеки ден след училище. Така повеляваше нашето негласно споразумение. Но това някак се бе променило в мига, когато Рейчъл намери първото си гадже и изостави Оливия и мен — зубърката и безинтересната — разрушавайки устоите на нашата така лесно зародила се дружба.

— Разбира се — отвърна Оливия, грабна нещата си и тръгна след мен по коридора.

След няколко крачки обаче се спря и ме хвана за лакътя:

— Виж.

Сочеше към Изабел, по-малката сестра на Джак, наша съученичка и видимо горда наследница на страхотния външен вид, характерен за всички от семейство Кълпепър, допълнен в нейния случай от искрящ ореол руси къдрици. Караше бял джип и непрекъснато разнасяше със себе си едно от онези джобни чихуахуа, което обличаше така, че да отива на дрехите й. Винаги се бях чудила дали изобщо е забелязала, че живее в Мърси Фолс, Минесота, където хората просто не правеха подобни неща.

В момента Изабел се бе вторачила в дълбините на шкафчето си, сякаш виждаше там други светове.

— Не носи черно — подчерта очевидното Оливия.

Изабел излезе от транса си и се извърна към нас, сякаш осъзнала, че говорим за нея. Бързо отклоних очи, но все още усещах вторачения й в мен поглед.

— Може би вече не е в траур — предположих, след като се бяхме отдалечили достатъчно.

Оливия ми отвори вратата, за да мина:

— А може би е единствената, която наистина е била в траур.

* * *

Когато пристигнахме вкъщи, направих кафе и боровинкови кифли, след което седнахме край кухненската маса, за да разгледаме цял куп от последните снимки на Оливия под жълтеникавата светлина на лампата. За нея фотографията беше религия; тя боготвореше фотоапарата си и изучаваше фотографските техники като канон, по който трябваше да живее. Трябва да призная, че докато гледах снимките й, на самата мен се искаше да стана вярваща. Караха те да се чувстваш все едно наистина си попаднал насред уловеното в кадър събитие.

— Наистина беше сладък. Не можеш да оспориш това — настоя тя.

— Все още ли говориш за полицай Никога-Не-Се-Усмихвам? Какво ти става? — Тръснах глава и се прехвърлих на следващата снимка. — Никога досега не си проявявала интерес към реален човек.

Оливия се ухили и се приведе към мен над димящата си чаша. Отхапа от кифлата и постави ръка пред устата си, когато заговори, за да не се разхвърчат трохи:

— Мисля, че се превръщам в едно от онези момичета, които си падат по типове в униформа. О, хайде де, наистина ли не мислиш, че беше сладък? Усещам… усещам пробуждащото се в мен желание за гадже. Трябва да си поръчаме пица някой път. Рейчъл ми каза, че един от доставчиците бил наистина сладък.

Отново завъртях очи:

— Ей така изведнъж ти се прииска гадже?

Оливия не вдигна очи от снимките, но усетих, че наистина внимава какво ще отговоря на следващия й въпрос:

— А ти не искаш ли?

— Когато срещна подходящия човек — да, предполагам — промърморих.

— А как ще намериш подходящия, ако не го търсиш?

— Казваш го така, сякаш някога си събирала смелост да заговориш някое момче. Различно от Джеймс Дийн на плаката ти, разбира се.

Прозвучах по-заядливо, отколкото ми се искаше, и се засмях в края на репликата си, за да замажа положението. Оливия смръщи вежди, но не каза нищо. Известно време седяхме мълчаливо, разглеждайки снимките.

Задържах погледа си върху една. Показваше мен, Оливия и Рейчъл заедно. Майка й я беше направила в началото на учебната година. Луничавото лице на Рейчъл беше озарено от широка усмивка, бе прегърнала здраво Оливия през раменете с едната си ръка, а мен — с другата. Изглеждаше така, сякаш ни придърпва в кадър. Както винаги, тя бе спойката, задържаща нашата троица: изменницата, която бе положила толкова усилия да останем заедно през годините.

На снимката Оливия изглеждаше като типично дете на лятото — с бронзов тен и преливащи от цвят зелени очи. Широката усмивка във формата на съвършен полумесец разкриваше белите й зъби, на бузите й се виждаха две весели трапчинки. До тях двете аз изглеждах като въплъщение на зимата — тъмноруса коса и сериозни кафяви очи, лятно дете, избледняло в студа. Някога си мислех, че Оливия и аз си приличаме много, и двете бяхме интровертни, непрестанно заровени в книгите. Но сега осъзнавах, че моята изолация от света беше нещо, създадено от самата мен, по мое желание, докато Оливия просто бе болезнено срамежлива. Тази година изглеждаше, че колкото повече време прекарвахме заедно, толкова по-трудно ни беше да останем приятелки.

— На тази изглеждам глупаво — отбеляза Оливия. — Рейчъл изглежда откачена, а ти — разгневена.

Всъщност изглеждах като някого, който не би приел „не“ за отговор… Бих казала дори, че съм агресивна. Харесваше ми.

— Не изглеждаш глупаво. Изглеждаш като красавица. Докато аз напомням за Звяра.

— Не изглеждаш като звяр.

— Защо, аз се гордея с това — отвърнах.

— А Рейчъл?

— Е, ти го каза. Изглежда откачена. Или най-малкото силно превъзбудена. Както обикновено.

Отново погледнах снимката. Наистина, Рейчъл изглеждаше като слънце — ярка и излъчваща енергия, задържаща нас — двете луни, в паралелна орбита единствено със силата на волята си.

— Видя ли тази?

Оливия прекъсна мислите ми, посочвайки друга снимка. Беше моят вълк, дълбоко в горите, наполовина скрит зад едно дърво. Тя обаче бе успяла да фокусира перфектно кадъра върху муцуната му и ясните очи се взираха право в моите.

— Можеш да я задържиш. Всъщност задръж ги всичките. Можем да подредим добрите в класьор следващия път.

— Благодаря ти — отвърнах и наистина чувствах благодарност, по-сериозна, отколкото думите можеха да изразят. Посочих снимката. — От миналата седмица ли е?

Кимна. Не можех да откъсна очи от снимката — оставяше те без дъх, но беше плоска и неадекватна, сравнена с истинския досег до него. Прокарах пръст по повърхността й, сякаш очаквах да усетя твърдата му козина. Усетих тежест в гърдите си, тежестта на горчивината и тъгата. Забелязах, че Оливия ме наблюдава внимателно, но това само ме накара да се чувствам още по-зле, още по-сама. Някога бих се решила да й разкажа какво ми е, но вече не — сега нещата бяха прекалено лични. Бяхме се променили… Аз се бях променила.

Оливия ми подаде една далеч по-тънка пачка със снимки, които бе отделила от останалите.

— Тези са голямата ми гордост.

Започнах да ги преглеждам бавно и разсеяно. Наистина бяха впечатляващи: падащо есенно листо, реещо се над искряща локва, ученици, отразени в стъклата на автобуса, артистично замъглен черно-бял портрет на Оливия. Поахках и поохках, както се очакваше от мен, и след това отново плъзнах снимката на моя вълк най-отгоре на купчината. Докато го гледах, всичко друго ми се струваше маловажно.

Оливия изсумтя. Побързах да извадя отново онази с листото и локвата. Намръщих се за момент, опитвайки да си представя какво би казала мама по повод произведение на изкуството. Най-доброто, което успях да докарам, беше:

— Тази ми харесва. Има страхотни… цветове.

Тя издърпа снимките от ръцете ми и хвърли по мен тази на вълка толкова силно, че тя отскочи от гърдите ми и падна на пода.

— Да бе! Понякога, Грейс, направо се чудя защо изобщо…

Не довърши изречението, просто поклати глава. Не разбирах. Да не би да искаше от мен да се преструвам, че харесвам другите снимки повече от тази с моя вълк?

— Ехо! Има ли някой вкъщи? — Това беше Джон, по-големият брат на Оливия и щеше да ме спаси от последствията на онова, с което бях раздразнила сестра му. Той ми се усмихна от антрето, затваряйки вратата зад гърба си. — Здравей, красавице.

Оливия го погледна от мястото си с ледено изражение:

— Надявам се, че говориш на мен.

— Ама разбира се — каза Джон, като продължаваше да ме гледа. Беше хубав, но по прекалено стандартен начин; тъмнокос като сестра си, дружелюбен и почти винаги усмихнат. — Би било проява на доста лош вкус да свалям най-добрата приятелка на сестричката си. Е, четири часът е. Как само лети времето, когато… — той млъкна, оглеждайки приведената над купчина снимки Оливия и мен в другия край на масата, с втора купчина — … когато не правите нищо. Това ли е идеята ви за съвместно забавление?

Оливия мълчаливо подреждаше своята купчина със снимки, докато аз обясних:

— Ние сме интровертни. Обичаме да не правим нищо заедно. Само приказки, никакви действия.

— Звучи забележително. Олив, трябва да тръгваме веднага, ако искаме да стигнем навреме за урока ти. — Той леко ме тупна по рамото. — Хей, защо не дойдеш с нас, Грейс? Родителите ти вкъщи ли са?

Изсумтях:

— Шегуваш ли се? Аз се отглеждам сама. Трябва да получавам отстъпка от данъците си като глава на семейството.

Джон се разсмя може би малко по-силно, отколкото шегата ми предполагаше, а Оливия ми хвърли поглед, изпълнен с толкова отрова, че като нищо можеше да убие някое малко животинче. Млъкнах.

— Хайде, Олив — каза Джон, който изобщо не забелязваше гневните пламъци в очите на сестра си. — Плащаш си за урока, независимо дали присъстваш или не. Идваш ли, Грейс?

Погледнах към прозореца и за първи път от месеци отново си представих как изчезвам сред дърветата и тичам, докато не открия моя вълк в лятната гора. Тръснах глава.

— Не сега. Какво ще кажеш да го оставим за друг път?

Джон ме дари с поредната си широка усмивка.

— Става. Хайде, Олив. Чао, красавице. Знаеш към кого да се обърнеш, ако си търсиш повече действие и по-малко приказки.

Оливия го удари с раницата си, което предизвика едно доста звучно туп, но въпреки това болката дойде при мен. Сякаш бях направила нещо, с което да насърча флиртуването на Джон.

— Тръгвай. Просто тръгвай. Чао, Грейс.

Изпратих ги до вратата, след което се върнах в кухнята. Приятно неутралният глас на някакъв критик ми правеше компания, докато описваше класическото произведение, което току-що бяхме чули, и представяше следващото — татко беше оставил радиото в кабинета си, който беше точно до кухнята, включено. Всички тези звуци, подчертаващи факта, че моите родители също живееха нейде из къщата, само нагнетяваха усещането за липсата им. Понеже бях наясно, че вечерята ни ще бъде боб от консерва, освен ако самата аз не приготвя нещо, извадих от хладилника тенджера с остатъците от някаква супа и я оставих върху котлона, за да се стопли, докато нашите се приберат.

Останах в кухнята, сега осветена само от слабата следобедна светлина, която проникваше през стъклената плъзгаща се врата на верандата. Бях изпълнена с чувство на самосъжаление, но то бе предизвикано повече от снимката на Оливия, отколкото от празнотата в дома ми. Не бях виждала моя вълк от деня, в който го бях докоснала, преди близо седмица и въпреки че се опитвах да се противопоставям на тези чувства, отсъствието му ме пробождаше като с нож. Това, че изпитвах неистова нужда от този горски призрак, пристъпващ в задния двор, за да се чувствам завършена, беше нелогично и глупаво. Но напълно неизлечимо.

Отидох до вратата и я отворих. Исках да усетя уханието на гората. Пристъпих на верандата с обути в чорапи крака и се облегнах на парапета.

Ако не бях излязла навън, не зная дали щях да чуя писъка.