Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Тридесет и девета глава: Сам
6°С

Различните парчета от мозайката на живота ми: тиха неделна утрин, аромат на кафе в дъха на Грейс, непознатата форма на новия белег върху ръката ми, зловещата миризма на сняг във въздуха. Два свята, пристъпващи внимателно един към друг, все по-близо и по-близо по начин, който никога не си бях представял.

Вчерашният момент, когато почти се бях трансформирал, бе оставил своите следи — усещах смътната миризма на вълк, задържала се в косите и по пръстите ми. Щеше да бъде толкова лесно просто да се предам. Дори и сега, двадесет и четири часа по-късно, усещах как тялото ми все още се бори, за да запази човешката си форма.

Бях толкова уморен.

Опитах да се разсея с някакъв роман, присвил се в коженото кресло, изтощен, сънлив. Откакто спадът във вечерните температури беше започнал да се усеща ясно на долния етаж, прекарвахме повечето си свободно време в почти неизползвания кабинет на баща й. За разлика от спалнята това беше най-топлото помещение в къщата, където не ставаше почти никакво течение. Харесвах стаята. Рафтовете по стените бяха заети от тъмните гърбове на енциклопедии, прекалено стари, за да бъдат използваеми, както и от потъмнели награди, сред които няколко грамоти за маратонско бягане, твърде вехти, за да означават каквото и да било. Самият кабинет беше малък и издържан основно в кафяви тонове, заешка дупка, пълна с кожа, ухаещо на дим дърво и папки; място, на което можеш да се почувстваш сигурен и продуктивен.

Грейс седеше зад бюрото и си пишеше домашното, а жълтеникавата светлина на няколкото настолни лампи превръщаше косите й във водопад от течно злато. Приведената поза издаваше колко е съсредоточена и успяваше да прикове вниманието ми по начин, за какъвто бедничкият роман в ръцете ми можеше само да си мечтае.

Осъзнах, че химикалката й не е помръдвала от доста време, и попитах:

— За какво си мислиш?

Тя завъртя стола, обръщайки се към мен, и почука с химикалката по устните си — очарователен жест, който събуди у мен желанието да я целуна.

— За пералня и сушилня. Мислех си, че когато се изнеса оттук, определено ще трябва да си ги купя, защото в противен случай ще ми се наложи да използвам обществените перални.

Гледах я, едновременно запленен и ужасен от странните пътища, по които се движеха мислите й.

— И това те разсея от домашното ти?

— Не бях разсеяна — произнесе тя леко високомерно. — Просто си почивах от този тъп разказ, който трябва да прочета за часа по английски.

Завъртя се отново и се приведе над бюрото.

Мълчахме известно време, през което тя все така не докосваше разтворената тетрадка с химикалката си. Най-накрая, без да повдига глава, попита:

— Мислиш ли, че има лек?

Затворих очи и въздъхнах:

— О, Грейс.

Тя настоя:

— Кажи ми тогава какво точно се случва с теб? Това наука ли е? Или магия? Какво си ти?

— Има ли значение кое от двете?

— Разбира се — долових раздразнение в гласа й. — Магията не можем да разберем, докато за научно обяснените явления може да се намери лечение. Никога ли не си се чудил как е започнало всичко това?

Отвърнах, без да отварям очи:

— Някога вълк е ухапал човек и човекът го е прихванал. Магия или наука, нещата си остават едни и същи. Единственото магично нещо в цялата ситуация е, че не можем да я обясним.

Грейс не каза нищо повече, но можех да усетя напрежението й. Седях мълчаливо, скрит зад книгата си, осъзнавайки ясно, че тя има нужда да й кажа нещо, но самият аз не желаех да го сторя. Не бях сигурен кой от нас се проявява като по-голям егоист в момента: тя, задето искаше от мен нещо, което никой не можеше да й обещае, или аз, защото отказвах да й обещая нещо толкова невъзможно, че беше болезнено дори да мисля за него.

Преди някой от нас да наруши неловкото мълчание, вратата на кабинета се отвори и баща й прекрачи прага. Очилата му се бяха запотили от смяната на температурата. Явно навън наистина беше много студено. Той огледа стаята, спирайки поглед върху промените, които бяхме направили. Бях взел пренебрегваната китара от ателието под своя опека и в момента тя стоеше облегната на фотьойла ми, а на масичката до него се мъдреше купчинката с книги, които си бях подбрал. Грейс беше поставила върху бюрото му няколко съвършено подострени молива, както и кафе машина, която да задоволява ненаситната й страст за кофеин. Баща й ми се стори впечатлен от това пособие толкова, колкото бях и самият аз. Мъничка кафе машина с вид на детска играчка. Можех да си представя рекламния слоган: „За хлапета, които имат спешна нужда от ободряване!“.

— Прибрахме се — каза той. — И както забелязвам, вие двамата сте завладели стаята ми.

— Беше изоставена — отбеляза Грейс, без да вдига очи от домашното си. — А ни се стори прекалено добра, за да отива на вятъра. Вече нямаш шанс да си я получиш обратно.

— Е, това е доста очевидно — промърмори той. Измери с поглед рошавия натрапник, настанил се в стола му. С други думи — мен. — Какво четеш?

— „Белканто“[1].

— Не съм го чувал. За какво се разказва?

Вдигнах книгата пред него, за да разгледа корицата. Той присви очи.

— Аха, за оперни певци и рязане на лук. И за пистолети.

За моя изненада изражението му изрази разбиране, съпроводено с лека усмивка:

— Прилича на нещо, което майка й би чела.

Грейс се завъртя в стола си:

— Татко, какво направи с трупа?

Той примигна:

— Какво?

— След като застреля вълка. Какво направи с трупа му?

— О. Ами оставих го на верандата.

— И?

— И какво?

Грейс се оттласна раздразнено от бюрото. Колелцата изтрополиха по пода, когато тя приближи стола до баща си.

— Какво направи с него след това? Не си го оставил да се разлага на верандата ни.

Усетих как стомахът ми бавно започва да се стяга.

— Грейс, защо това е такъв проблем? Сигурен съм, че майка ти се е погрижила.

Грейс притисна пръсти към слепоочията си.

— Татко, наистина ли мислиш, че мама се е заела да мести трупа? Тя беше с нас в болницата!

— Не съм мислил по въпроса. Щях да се обаждам на организацията за контрол на животните, за да го приберат, но на следващата сутрин просто го нямаше. Реших, че някой от вас им е звъннал.

Грейс изсумтя:

— Татко! Мама не може дори да поръча пица по телефона. Как си я представяш да звъни на контрола по животните!?

Баща й сви рамене:

— И по-странни неща са се случвали. Не виждам защо изобщо е нужно да задълбаваме в темата. Някое диво животно просто го е замъкнало в гората. Не мисля, че другите животни могат да хванат бяс от труп.

Грейс скръсти ръце и го изгледа изпод вежди, с което явно трябваше да му покаже, че говори пълни глупости и просто не заслужава отговор.

— Не се цупи така — промърмори той, докато отваряше вратата, за да излезе. — Не ти отива.

Гласът й беше леден:

— В тази къща трябва да се грижа сама за всичко!

Баща й се усмихна нежно, с което успя поне мъничко да разсее облаците на гнева й:

— Очевидно е. Щяхме да бъдем съвършено изгубени без теб. Не стойте до много късно.

Бравата тихо изщрака, когато той затвори вратата зад гърба си. Грейс отмести очи към лавиците с книги, после към бюрото. Избягваше погледа ми.

Затворих книгата, без да си отбелязвам страницата.

— Тя не е мъртва — произнесох тихо.

— Мама може би наистина се е обадила на организацията за контрол на животните — каза Грейс на бюрото.

— Не се е обаждала никъде. Шелби още е жива.

— Сам. Млъкни. Моля. Не знаем. Някой от вълците може да е извлякъл трупа от верандата. Не бързай със заключенията.

Тя най-сетне спря очите си върху мен и аз осъзнах, че въпреки пълната си неспособност да разчита хорските изражения, Грейс беше осъзнала какво означаваше Шелби за мен в действителност. Миналото се бе промъкнало в новия ми живот, заплашвайки да ми отнеме всичко дори преди зимата да го стори.

Усещах как губя контрол над събитията. Бях открил Рая и се бях вкопчил здраво в него, но той се оказа илюзия, която просто изтичаше между пръстите ми, прекалено съвършена, за да мога да я задържа.

Бележки

[1] От италиански — „красиво пеене“, оперен термин с богат набор от различни значения. — Б. пр.