Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Тридесет и четвърта глава: Грейс
9°С

Дните ми се сливаха в мъглив колаж от непрестанно повтарящи се образи: прекосяване на училищния паркинг в студените утрини, празното място на Оливия в час, дъхът на Сам в ухото ми, стъпките от лапи сред покритата със скреж трева в двора.

Докато дойде уикендът, вече бях останала без дъх от очакване, въпреки че нямах никаква идея какво точно чаках. Сам се беше въртял и мятал в леглото, измъчван от кошмари предишната нощ, и изглеждаше толкова ужасно, че в събота сутринта, вместо да правим някакви планове за излизане, делово го паркирах на канапето веднага след като родителите ми излязоха, за да отидат на гости при някакви свои приятели.

Сгуших се в сгъвката на ръката му, докато той сменяше каналите, по които вървяха лоши и евтини филми, правени за телевизията. В крайна сметка се спряхме на някакъв фантастичен трилър, който видимо струваше по-малко и от бронкото ми и беше преизпълнен с гумени пипала. Тогава Сам най-накрая се обади:

— Това, че родителите ти са такива… Притеснява ли те?

Бях заровила лице под мишницата му. Ароматът на моя Сам ме успокояваше, караше ме да се чувствам добре.

— Хайде да не говорим за тях в момента.

— Точно за тях бих искал да поговорим.

— О, ама защо? Какво изобщо има да се каже? Всичко е супер. Те са супер. И са такива, каквито са.

Пръстите на Сам нежно се плъзнаха под брадичката ми и ме накараха да вдигна глава, за да го погледна в очите.

— Грейс, не са супер. Аз съм тук от колко… колко седмици станаха вече? Дори не мога да кажа точно. Но знам как стоят нещата и не, не са супер.

— Те са си такива, каквито са — повторих. — Нямах и представа, че нечии родители биха могли да бъдат различни, докато не започнах училище. Докато не започнах да чета книги. Което всъщност няма никакво значение. Сериозно, Сам, всичко е наред.

Усещах кожата си извънредно гореща. Отдръпнах брадичката си от дланта му и извърнах поглед към екрана, където някаква кола потъваше в нещо лигаво.

— Грейс — промълви нежно Сам. Стоеше толкова неподвижно, сякаш ролите ни внезапно се бяха разменили и този път аз бях дивото животно, което можеше да избяга, ако той помръднеше дори мускулче. — Не е нужно да се преструваш пред мен.

Гледах как колата се разпада на парченца заедно с шофьора и пътника. Не ми беше особено ясно какво се случва, защото звукът беше изключен, но май от въпросните парченца се родиха нови пипала. На заден план някакъв човек си разхождаше кучето и явно не забелязваше нищичко. Как можеше да не забелязва?

Не вдигах очи към Сам, но усещах, че гледа мен, а не телевизора.

Не знам какво си мислеше, че ще отговоря. Нямах какво да кажа. Това не беше проблем. Беше си начин на живот.

Пипалата на екрана започнаха да се влачат по земята, явно търсейки оригиналното извънземно чудовище, за да се закачат към него. Само дето нямаше как да го направят, защото чудовището беше изгорено край картонен макет на Вашингтонския монумент и се беше стопило. На новите пипала щеше да им се наложи да тормозят човечеството самички.

— Защо не мога да ги накарам да ме обичат поне малко повече?

Аз ли казах това? Гласът определено не прозвуча като моя. Пръстите на Сам се плъзнаха по бузата ми, но там нямаше сълзи. Всъщност изобщо нямах желание да плача.

— Грейс, те те обичат. Проблемът не е в теб. В тях е.

— Но аз се старая толкова много. Не се забърквам в неприятности. Винаги си пиша домашните. Приготвям им шибаната вечеря, когато са си вкъщи, което се случва точно никога… — Не, определено не беше моят глас. Аз не ругаех. — Едва не загинах на два пъти, но дори и това не промени нищо. Не искам да ми се хвърлят на врата и да ме задушават с прегръдки. Просто искам някой ден… просто искам… — не можех да довърша изречението, защото всъщност не знаех как завършва то.

Сам ме прегърна здраво.

— О, Грейс. Съжалявам. Не исках да те разплача.

— Ама аз не плача.

Той плъзна палец по бузата ми и ми показа мъничката блестяща сълза върху пръста си. Почувствах се глупаво. Сгуших се в него, полагайки глава върху гърдите му. Тук, в сигурната топлина на обятията му, най-сетне открих своя собствен глас:

— Може пък да съм прекалено добра. Ако имам проблеми в училище или паля хорските гаражи, най-вероятно ще ми обърнат внимание.

— Ти не си такава. Знаеш, че не си. Те просто са глупави, егоистични хора, това е всичко. Съжалявам, че отворих дума за това, наистина. Нека да си догледаме глупавия филм.

Настаних главата си така, че да слушам туптенето на сърцето му. Звучеше толкова нормално, обикновено човешко сърце. Сам беше в този си облик от доста време и почти не можех да доловя уханието на гора по кожата му. Не можех да си спомня какво беше усещането от това да заровя ръце в гъстата му козина. Той включи звука и двамата се загледахме в извънземните глупости, притиснати един до друг, едно същество с две тела. Останахме така дълго, дълго време, докато накрая не забравих какво точно ме беше разстроило, докато не станах отново себе си.

— Иска ми се да бях имала това, което си имал ти — казах най-накрая.

— Какво съм имал аз?

— Твоята глутница. Бек. Улрик. Когато ми разказваш за тях, мога да видя колко важни са за теб. Те са те изградили като личност. — Бучнах лекичко с показалец гърдите му. — Те са чудесни, затова и ти си чудесен.

Сам затвори очи.

— Не знам дали нещата стоят точно така — въздъхна той. После ги отвори отново. — Както и да е, твоите родители също са те изградили като личност. Мислиш ли, че щеше да бъдеш толкова независима, ако те винаги бяха край теб? Сега ти си си ти дори и когато тях ги няма. А аз се чувствам различен, изгубен. Защото никога не съм се отделял от Бек, Улрик и останалите.

Чух шума на двигател от алеята и се надигнах. Знаех, че Сам също го е чул.

— Време е да изчезвам — обади се той.

Хванах го за ръката.

— Уморих се от цялата тази игра на криеница. Мисля, че е крайно време да ви запозная.

Той не започна да спори, само хвърли притеснен поглед към вратата.

— И така, настана времето на голямата развръзка… — промърмори.

— О, не ставай мелодраматичен. Няма да те убият.

Сам извърна очи към мен. Усетих как се изчервявам.

— Нямах предвид като… Божичко, съжалявам. — Исках да отклоня погледа си от лицето му, но не можех. Чувствах се така, сякаш наблюдавам неизбежна катастрофа — очаквах напрегнато сблъсъка, но неговото изражение така и не се промени. Той сякаш беше издигнал стена между спомените за родителите си и своите чувства, непоклатима конструкция, която му помагаше да запази здравия си разум.

Измъкна ме от неловката ситуация, сменяйки бързо темата — безкрайно щедро от негова страна.

— В каква роля да вляза? Гадже ли ще ти бъда или просто приятел?

— Гадже. Не ми се разиграва театър.

Сам се отдръпна на няколко инча от мен, махна ръка от раменете ми и я преметна отзад, на облегалката на канапето. Произнесе сериозно, отправил поглед в нищото:

— Здравейте, родители на Грейс. Аз съм гаджето на Грейс. Моля ви да обърнете внимание на благоприличното разстояние, което съм оставил между нас. Аз съм много отговорен млад мъж и искам да ви уверя, че езикът ми никога не е бил в устата на дъщеря ви.

Входната врата се отвори и двамата подскочихме, докато се хилехме нервно.

— Ти ли си, Грейс? — провикна се мама от антрето. — Или си имаме крадец в къщата?

— Спокойно, крадец е — отвърнах.

— Ще се напикая — прошепна Сам в ухото ми.

— Сигурна ли си, че си ти, Грейс? — В гласа на мама наистина прозвуча съмнение, не беше свикнала да чува смеха ми. — Рейчъл ли е с теб?

Татко влезе пръв в хола и се закова на място, когато видя Сам.

С почти недоловимо движение Сам извърна лекичко глава, за да може жълтите му очи да не блестят в светлината на лампата. Жест, който чак сега ме накара да осъзная, че хората са го възприемали като някакво странно изчадие дори и преди да се превърне във вълк.

Татко продължаваше да го оглежда. Той отвърна на погледа му, напрегнат, но не и ужасен. Дали щеше да стои така спокойно, ако знаеше, че баща ми е бил част от ловната дружинка в гората? Внезапно почувствах срам заради татко — той беше просто поредният човек, от когото вълците трябваше да се страхуват. Радвах се, че не съм казала на Сам нищо по въпроса.

Гласът ми прозвуча леко дрезгаво:

— Татко, това е Сам. Сам, запознай се с татко.

Баща ми задържа погледа си върху него още няколко секунди, след което се усмихна широко:

— Моля те, кажи ми, че си й гадже.

Сам се ококори, а аз въздъхнах.

— Да, татко, гадже ми е.

— Това е чудесно. Вече започвах да си мисля, че играеш за противоположния отбор.

— Татко!

— Какво става тук? — обади се мама. Тя вече беше нахлула в кухнята и ровеше из хладилника. Домакините им явно бяха предложили гадна храна. — И кой е Сам?

— Гаджето ми.

Заедно с мама в хола нахлу и обичайната миризма на терпентин, по ръцете й имаше размазана боя. Доколкото я познавах, явно нарочно не се беше измила, преди да излезе. Премести погледа си от мен към Сам и после отново към мен.

— Мамо — Сам. Сам — мама.

Усещах емоциите, които напираха и в двамата, въпреки че бях неспособна да определя какви бяха точно. Мама се взираше в очите на Сам, който стоеше прикован на място като животинче пред фаровете на автомобил. Тупнах го по ръката.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той автоматично.

— Мамо — просъсках. — Мамо. Земята вика мама.

Трябва да й се признае, че изглеждаше поне малко сконфузена, когато тръсна глава и каза с извинителен тон:

— Лицето ти ми изглежда страшно познато.

Да бе! Дори и малко дете би разбрало, че това е доста прозрачно оправдание за начина, по който беше зяпала очите му.

— Работих в една книжарничка в центъра? — произнесе Сам с надежда.

Мама го посочи с пръст:

— Убедена съм, че е от там. — След което го огря със своята стоватова усмивка, изпарявайки в миг цялата конфузност на ситуацията. — Е, радвам се, че се запознахме. Аз ще се качвам горе, за да свърша малко работа.

Тя протегна покритите си с боя длани, за да покаже какво има предвид под „работа“, и аз усетих раздразнение. Беше ми пределно ясно, че за нея флиртът с всеки мъж, преминал пубертета, е нещо като телесна функция, но все пак… Кога щеше да порасне тази жена?!

Сам ме изненада, когато каза:

— Бих искал да видя ателието ви, докато съм тук. Ако нямате нищо против, разбира се. Грейс ми е разказвала за вашето изкуство и бих искал да погледна картините ви.

Това, поне отчасти, беше истина. Бях му разказала за една особено отчайваща нейна изложба, на която бях ходила, където всички платна носеха имената на различни типове облачност, но всъщност представляваха портрети на жени по бански. Идеята на подобен род „смислено“ изкуство ми убягваше. Не я схващах. И не исках да я схвана.

Мама се усмихна леко изкуствено. Най-вероятно смяташе, че и Сам разбира смисленото изкуство колкото мен.

Изгледах го подозрително. Подобно подмазване просто не му беше в стила. След като мама изчезна нагоре по стълбите, а татко хлътна в кабинета си, аз се обърнах към него:

— Това пък какво беше?

Сам включи отново звука на телевизора точно навреме, за да чуем мляскащите звуци, съпровождащи изяждането на някаква жена от пипалата. Всичко, което остана от нея, беше една крайно изкуствена на вид откъсната ръка върху тротоара.

— Просто ми се ще тя да ме хареса.

— Единственият човек в тази къща, който трябва да те харесва, съм аз. Няма нужда да се притесняваш за тях.

Той вдигна една от възглавничките, прегърна я с ръце и притисна лице към плата. Гласът му прозвуча приглушено:

— Може да й се наложи да ме търпи доста дълго време, знаеш ли?

— Колко дълго?

Усмивката му беше невероятно сладка:

— Колкото се може по-дълго.

— Завинаги?

Устните на Сам продължаваха да се усмихват, но над жълтите му очи се спусна сянката на тъга. Знаеше, че ще изрече лъжа.

— По-дълго.

Скъсих „благоприличното“ разстояние между нас и отново се сгуших до него, докато двамата гледахме как пипалата бавно пълзят през канализацията на нищо неподозиращия град. Очите на Сам наблюдаваха екрана, сякаш наистина гледаше междугалактическите глупости, но аз седях там, опитвайки се да намеря отговор на безкрайно важен въпрос. Защо Сам трябваше да се трансформира, а аз не?