Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Петдесет и първа глава: Грейс
3°С

Суграшицата танцуваше край колата, докато завивах по алеята пред дома на семейство Кълпепър, а горите сякаш поглъщаха светлината на фаровете. Грамадната къща беше почти невидима в мрака, светеха единствено няколко прозореца на приземния етаж. Насочих бронкото към тях като кораб, следващ светлината на далечен фар, за да открие брега. Паркирах до белия джип на Изабел. Наоколо нямаше други коли.

Грабнах резервното палто на Сам и изскочих навън. Изабел ме чакаше край задната врата и ме преведе през дълго, ухаещо на дим антре, пълно с обувки, кучешки каишки и окачени по стените еленови рога. Димът вече лютеше на очите ми, докато преминавахме през искряща от чистота кухня. На плота лежеше недоизяден сандвич.

— В гостната е — обади се Изабел. — До камината. Спря да повръща малко преди да се появиш. Държа да отбележа, че повръщаше върху килима, но това е чудесно, защото се чувствам страхотно, когато нашите са ми бесни. Което всъщност се случва почти непрекъснато, така че не виждам причина да нарушавам статуквото.

— Благодаря ти — отроних, въпреки че тези две прости думи изобщо не можеха да опишат колко й бях признателна. Последвах я към задимената гостна. За радост на Изабел и несъществуващите й умения за палене на огън, таванът на помещението беше много висок и пушекът се виеше нагоре. Сам лежеше до камината, увит плътно в някакъв китеник. До него стоеше все още недокосната купичка, от която се издигаше пара.

Притичах до него и потрепнах от горещината на огъня. Спрях близо до импровизираната постеля, усетила миризмата му — остра, дива. Болезнено познатата миризма, която обожавах… но точно в момента нямах никакво желание да усетя. За щастие лицето, което се извърна към мен, беше човешко, така че приклекнах и го целунах. Той извади ръцете си изпод завивката и ме прегърна така леко и внимателно, сякаш един от двама ни бе извънредно крехък и можеше да се разпадне, а аз положих глава на рамото му. Усетих, че трепери въпреки горещите ласки на огъня, от които обърнатото ми към камината рамо можеше да пламне всеки момент.

Исках да чуя гласа му, това мъртвешко мълчание ме плашеше. Отдръпнах се леко и прокарах пръсти през косата му, преди да изрека думите, които просто трябваше да бъдат казани:

— Не си добре, нали?

— Това е като влакче на ужасите — промълви той тихо. — Изкачвам се по релсите към висините на зимата, но докато не стигна до самия връх, вагончето ми все още може да се плъзне обратно.

Извърнах очи към огъня, към нажежената сърцевина на пламъците, докато всички други цветове не изгоряха, изгубвайки смисъл и значение в запулсиралата пред очите ми белота.

— А сега си на върха, нали?

— Може би. Надявам се, че не. Но наистина се чувствам отвратително.

Той взе ръката ми с ледените си треперещи пръсти. Не можех да понеса тишината.

— Бек искаше да дойде. Но нямаше как да напусне къщата.

Сам преглътна достатъчно отчетливо и аз се запитах дали отново не му е станало лошо. Той обаче прошепна:

— Никога вече няма да го видя. Това е неговата последна година. Мислех, че съм в пълното си право да му се сърдя, но в момента се чувствам глупаво. Просто не мога… не знам как да се справя с това.

Така и не разбрах дали говореше за причината двамата с Бек да се скарат или за своето влакче на ужасите. Продължих да се взирам в огъня. Толкова беше горещ. Мъничко, яростно късче лято. Само ако можех да го вкарам по някакъв начин в Сам, за да му бъде топло завинаги. Забелязах, че Изабел е застанала на вратата и ни наблюдава, но точно в момента всичко, различно от огъня и Сам, ми се струваше безкрайно далечно и чуждо.

— Не спирам да се питам защо така и не се трансформирах — казах бавно. — Дали не притежавам някакъв вроден имунитет или нещо от сорта? Но всъщност най-вероятно нямам такъв. Защото след това се разболях. И защото все още не съм съвсем… нормална. Обонянието и слухът ми са изострени. — Млъкнах в опит да събера мислите си. — Струва ми се, че причината е в баща ми. В онзи момент, когато ме забрави в колата. Беше толкова горещо, че лекарите казаха, че е можело да умра, нали помниш. Но аз не умрях. Оживях. И никога не се превърнах във вълк.

Сам вдигна изпълнените си с тъга очи към мен:

— Най-вероятно си права.

— Но това би могло да бъде лек, нали? Да прегрееш по някакъв начин.

Той поклати глава. Беше много блед:

— Не мисля така, любов моя. Колко гореща беше водата в онази вана, когато ме натика в нея? А и Улрик… той се опита да отиде в Аризона една година. Там е 39–40 градуса. Все още си е вълк. Ако жегата наистина те е излекувала, причината за това е, че си била съвсем малка и си вдигнала толкова висока температура, че буквално си изгоряла отвътре.

— Може би просто трябва да се разболееш. Да предизвикаме треска — казах, но бързо поклатих глава. — Макар да не съм сигурна, че съществува лекарство, което да ти повиши температурата.

— Възможно е — обади се Изабел от вратата. Погледнах към нея. Беше се облегнала на рамката, кръстосала ръце пред гърдите си. Ръкавите на пуловера й бяха покрити с мръсотия. Най-вероятно се бе нацапала, докато беше измъквала Сам от бараката. — Майка ми работи в малка клиника два дни в седмицата и съм я чувала да разказва за някакъв нещастник, който вдигнал 42 градуса температура. Заради менингит.

— Какво се е случило с него? — попитах. Сам пусна ръката ми и извърна лице към огъня.

— Починал е — сви рамене Изабел. — Но един върколак може би ще издържи. Вероятно причината, че самата ти не си умряла като хлапе е, че си била ухапана, преди простият ти баща да те зареже в колата насред жегата.

До мен Сам се надигна и започна да кашля.

— Опитай се този път да не драйфаш на шибания килим — промърмори Изабел.

Той бе обгърнал коленете си с ръце и се давеше, но така и не повърна. Обърна лице към мен и болката, която видях в очите му, накара стомаха ми да се свие.

Стаята се изпълни с отчетливата миризма на вълк. За един шеметен миг се видях как стоя, заровила пръсти в козината на Сам, нейде много далеч оттук.

Той затвори очи и щом ги отвори, промълви:

— Прости ми, Грейс. Знам, че искам прекалено много, но дали не бихме могли да отидем при Бек? Искам да го видя отново преди…

Той замълча, но аз знаех какво искаше да каже. Преди да е настъпил краят.