Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Пета глава: Грейс
6°С

Така и не бях осъзнала, че вълците в гората всъщност са върколаци, до деня, в който Джак Кълпепър беше убит.

През онзи септември на последната ми година в училище Джак беше основната тема за разговори в градчето. Не че беше чак толкова забележително хлапе, докато още беше жив — като изключим факта, че притежаваше най-скъпата кола на училищния паркинг, по-скъпа дори от тази на директора. Ако трябва да сме честни — беше си гадняр. Но всичко това се промени след смъртта му, хората го превърнаха в светец. Изведнъж всички започнаха да говорят за него, сякаш беше напълно различен човек. Заради начина, по който се бе случило. В петте дни, които последваха смъртта му, чух стотици различни версии на историята в училищните коридори и стаи.

Резултатът от всичко това беше един: вече всички бяха ужасени от вълците.

Понеже мама обикновено не гледаше новините, а татко по правило не си беше вкъщи, общественото безпокойство се процеди съвсем бавно в нашия дом, трябваха му цели пет дни, за да набере същинската си сила. Моят инцидент с вълците беше избледнял в спомените на майка ми през последните шест години, заменен от терпентинови изпарения и взаимно допълващи се цветове, но атаката срещу Джак го върна на дневен ред.

Не беше в стила на майка ми да канализира нарастващата тревога в нещо логично, като например да обърне малко повече внимание на единствената си дъщеря, която всъщност бе първият човек в района, нападнат от вълците. Наместо това тя просто стана по-разсеяна от обикновено.

— Мамо, да ти помогна ли с вечерята?

Тя ми хвърли гузен поглед и насочи вниманието си към телевизора, който надали изобщо можеше да види от този край на кухнята, където кълцаше настървено гъби върху дъската за рязане.

— Било е толкова близо до дома ни. Мястото, където са го намерили — промълви тя, посочвайки към телевизора с ножа си. Новинарят изглеждаше искрено неискрен, докато край него по екрана се простираше карта на нашия окръг с размазана снимка на вълк в горния десен ъгъл. Ловът за истината, отбеляза той, продължава. Човек би си помислил, че след цяла седмица, в която ни представяха една и съща история отново и отново, някой все пак ще се погрижи поне да предаде простичките факти по верния начин. Снимката им дори не беше на същата порода вълк като моя, с гъстата му сива козина и жълтеникавокафяви очи.

— Все още не мога да повярвам. Едва от другата страна на Пограничната гора. Там е бил убит.

— Или там е умрял.

Мама присви неодобрително очи, излъчвайки обичайната си аристократична отегченост и красота:

— Какво искаш да кажеш?

Вдигнах очи от домашната си работа, в която се сражавах с методично подредените редове от цифри и символи.

— Може просто да е припаднал край пътя и да е бил завлечен в горите, докато е бил в безсъзнание. Не е съвсем същото. Не можеш просто така да паникьосваш хората в името на сензацията.

Вниманието на мама се беше върнало към екрана, докато междувременно режеше гъбите на толкова малки парченца, че с тях би могъл да нахраниш и амеба. Поклати глава:

— Нападнали са го, Грейс.

Погледнах през прозореца към гората, към призрачните очертания на дърветата в мрака. Моят вълк може би беше там, аз не можех да го видя.

— Мамо, ти си човекът, който ми повтаряше отново, отново и отново, че вълците по принцип не са агресивни създания.

Вълците не са агресивни създания. Това беше обичайният рефрен на мама през годините. Мисля, че единственият начин, по който бе способна да продължи живота си в тази къща, беше да убеди самата себе си, че вълците са сравнително безобидни, да настоява, че атаката срещу мен е била някакво невероятно изключение. Не знам дали наистина си вярваше, че те не са агресивни, но аз определено смятах така. Гледайки към горите през всяка година от моя живот, аз наблюдавах вълците, запомнях муцуните им, научавах по нещо за индивидуалността на всеки един от тях. Да, сред тях наистина беше и онзи мършав и болнав на вид вълк, който обикаляше навътре сред дърветата и го бях виждала на открито само през най-студените месеци. Всичко в него — от проскубаната му и мръсна петниста козина през раздраното ухо до мътните му очи — говореше за болно тяло, а в зловещите белезникави искри в погледа му се прокрадваше страховитият шепот на лудостта. Помнех и зъбите му, забити в плътта ми. Можех лесно да си го представя как напада човек. Отново.

Не биваше да забравяме и за бялата вълчица. Бях чела, че тези създания се обвързват с един-единствен партньор, с който остават до края на живота си, а конкретно тази видимо беше с водача на глутницата — огромен вълк с козина толкова черна, колкото бяла бе нейната. Бях ги виждал как докосват муцуните си, сякаш се целуват, как тичат заедно сред черните скелети на мъртвите зимни дървета, а козината им блести като люспи на риба във вода. Тя притежаваше някаква свирепа, жестока красота; нея също можех да си представя как напада човек. Колкото до останалите… те бяха просто тихи прекрасни сенки сред дърветата. И да, наистина не се страхувах от тях.

— Да бе, точно така — изобщо не са агресивни — промърмори мама, докато острието на ножа шумно се забиваше в дъската за рязане. — Може би просто трябва да ги изловят всичките и да ги закарат в Канада или на някакво подобно място.

Намръщих се над тетрадката си. Летата без моя вълк и без това ми се струваха достатъчно неприятни. Като дете, тези месеци ми изглеждаха направо непоносимо дълги, просто мъчително време, което прекарвах в очакване на зимата, когато вълците щяха да се появят отново. Нещата станаха дори по-лоши след срещата ми с жълтоокия. По време на тези месеци често си представях какво страхотно приключение би било, ако можех през нощта да се превърна във вълчица и да избягам заедно с моя вълк в една вълшебна, обляна от златистите слънчеви лъчи гора, където никога не вали сняг. Знаех много добре, че такава златна гора не съществува никъде, но глутницата и моят жълтоок вълк — те бяха истински.

Въздъхнах, плъзнах учебника си по математика по кухненската маса и се присъединих към мама зад плота.

— Дай на мен да ги нарежа. Така ги правиш на нищо.

Тя не се възпротиви, а и аз не очаквах да го стори. Вместо това ме възнагради с усмивка и бързо се отдръпна от дъската, сякаш през цялото време беше очаквала да забележа колко отчайващо се справя и да я отменя.

— Ако довършиш вечерята — каза ми тя, — ще те обичам завинаги!

Погледнах я накриво и взех ножа от ръцете й. Мама вечно беше оплескана с боя и отвеяна. Тя никога нямаше да бъде като майките на приятелките ми, пристегната в престилка, готвеща край печката, чистеща с прахосмукачка. Всъщност изобщо не исках да бъде такава. Но не бих отказала някоя и друга проява на сериозност от нейна страна от време на време. Имах си домашно, което трябваше да довърша, за бога!

— Благодаря ти, съкровище. Аз ще бъда в ателието.

Ако мама беше една от онези кукли, които произнасят разни реплики, щом им натиснеш коремчето, това щеше да е една от нейните предварително записани фрази.

— Гледай да не припаднеш от изпаренията — казах, но тя вече бързо се качваше нагоре по стълбите. Изсипах изтерзаните гъби в купата и погледнах към часовника, окачен на яркожълтата стена. Оставаше още час, докато татко се прибере от работа. Имах достатъчно време, за да завърша вечерята и след това може би да се опитам да зърна моя вълк.

Намерих някакво нарязано месо в хладилника, което най-вероятно трябваше да бъде съчетано с изтерзаните гъби. Извадих го и го плеснах върху дъската. Междувременно телевизионният „експерт“ задаваше въпроса дали популацията на вълците в Минесота не би следвало да бъде контролирана по някакъв начин, за да може бройката на тези хищници да намалее. Това определено влоши настроението ми.

Телефонът иззвъня. Вдигнах:

— Ало?

— Привет! Какво става?

Рейчъл. Определено ми беше приятно да я чуя, беше пълната противоположност на майка ми — организирана до педантичност и наистина добър слушател. С нея не се чувствах като някакво извънземно. Задържах слушалката между ухото и рамото си и започнах да режа местото, докато говорех, запазвайки си едно парче с размерите на юмрука ми за по-късно.

— В момента приготвям вечерята и гледам тъпите новини.

Веднага разбра за какво говоря.

— Знам. Само се чудят какво още могат да изстискат от темата, направо не могат да й се наситят. Доста е гадно. Защо просто не млъкнат и не ни оставят да забравим за всичко това и да продължим с живота си? Достатъчно е неприятно да слушаш единствено и само за инцидента, когато отидеш в училище. А покрай твоята история с вълците сигурно се чувстваш наистина зле. Сериозно, родителите на Джак трябва да направят всичко възможно, за да затворят устите на репортерите.

Рейчъл говореше толкова бързо, че трудно й разбирах. Така и не схванах някои от нещата, които каза по средата на тирадата. След това бързо смени темата:

— Оливия звъняла ли ти е днес?

Оливия беше третият член на нашето трио и единствената, която имаше някаква бегла идея и разбираше обсебеността ми от вълците. Рядко се случваше вечер да не се чуя с нея или с Рейчъл по телефона.

— Най-вероятно е навън и снима — казах. — Не беше ли днес онзи метеоритен дъжд?

Оливия беше човек, който виждаше света през обектива на фотоапарата си; половината от училищните ми спомени бяха лъскави, черно-бели и с размери от десет на петнайсет сантиметра.

— Мисля, че си права — отвърна Рейчъл. — Тя със сигурност ще иска да бъде в центъра на астероидния екшън. Имаш ли минутка, за да поговорим?

Погледнах часовника.

— Общо взето. Но само докато довърша вечерята, защото ме чака домашно.

— Добре, ще бъда страшно бърза. Две думи, миличка. Чуй само как прекрасно звучат: бягство.

Сложих месото в тигана върху котлона, наблюдавайки го как бавно покафенява.

— Това е една дума, Рейч.

Тя направи пауза.

— Добре де. Звучеше по-добре в главата ми. Така или иначе, ето за какво става дума: родителите ми казаха, че ако искам да отида някъде за коледната ваканция, те ще платят за малкото ми пътешествие. А аз адски много искам да отида някъде. Където и да е, стига да не съм в Мърси Фолс. Божичко, където и да е, стига да не съм в Мърси Фолс! Какво ще кажеш утре след училище с Оливия да ми помогнете да избера дестинацията?

— Няма проблем.

— А ако измислим някое наистина готино място, може би ти и Оливия ще дойдете с мен, а? — попита Рейчъл с надежда.

Не отговорих веднага. Думата „Коледа“ веднага извикваше асоциации с уханието на украсена елха, с мрачната безкрайност на обсипано със звезди декемврийско небе и с очите на моя вълк, наблюдаващи ме сред покритите със сняг дървета. Независимо колко рядко го виждах през останалата част от годината, моят вълк винаги беше тук за Коледа.

Рейчъл изсумтя:

— Не ми се умълчавай, загледана замислено в нищото. Знам, че ще дойдеш! Не можеш да ме убедиш, че не желаеш да се разкараш от този град!

Всъщност не желаех. Моето място беше тук.

— Не съм казала „не“ — възразих бързо.

— Само дето не каза и овсемогъщибоже, да! А точно това трябваше да кажеш — въздъхна Рейчъл. — Обаче ще дойдеш, нали?

— Знаеш, че ще дойда — Извъртях глава към прозореца, който гледаше към горите. — Сега обаче наистина трябва да затварям.

— Да, да, да. Приятно готвене! Обичам те. Чао! — каза тя със смях и затвори.

След като приключих с Рейчъл, оставих яденето на котлона, където то щеше да се оправя и без мен. Грабнах палтото си от закачалката и отворих плъзгащата се врата към задната веранда.

Студът заби малките си остри зъбки в бузите ми и вкочани бързо върховете на ушите ми, напомняйки ми, че лятото официално е приключило. Шапката беше в джоба на палтото ми, но знаех, че моят вълк невинаги ме разпознава, ако съм с нея, така че не си я сложих. Хвърлих бърз поглед към края на задния двор и слязох от верандата, стараейки се да се движа бавно и спокойно, въпреки че изгарях от желание да се втурна към гората и да го посрещна. Парчето месо в дланта ми беше студено и хлъзгаво.

Закрачих през изсъхналата безцветна трева в двора, спирайки по средата му, за да погледам проблясващия в яркорозово залез отвъд танцуващите с вятъра черни листа на дърветата. Намирах се на цяла вселена разстояние от топлината на малката кухня, изпълнена с успокояващите аромати на безпроблемното оцеляване. На цяла вселена разстояние от света, на който би трябвало да принадлежа. Където би трябвало да искам да бъда. Но дърветата ме зовяха, подканяйки ме да изоставя това, което познавах, и да изчезна сред мрака на спускащата се нощ. Това желание ме притегляше със смущаваща честота напоследък.

Мракът в покрайнините на гората се раздвижи и видях моя вълк да стои под едно дърво, насочил трептящи ноздри към парчето месо в ръката ми. Облекчението ми да го зърна се изпари прекалено бързо, когато той завъртя глава и правоъгълникът от жълтеникава светлина, идваща от вратата на кухнята, падна върху муцуната му. Видях засъхналата по козината му кръв. Както изглеждаше — поне на няколко дни.

Ноздрите му продължаваха да се движат, надушваше месото в ръката ми. Не можех да преценя дали тази миризма или познатото ми присъствие го подтикна да пристъпи няколко крачки напред. След това още няколко. По-близо, отколкото някога бе приближавал.

Гледах го как стои сред заскрежената трева, вече достатъчно близо, за да мога да се протегна и да докосна блестящата му козина. Или да избърша тъмночервените петна от муцуната му.

Много ми се искаше тази кръв да е негова. Стара рана или драскотина, която е получил, докато се е боричкал със себеподобните си.

Но той не ми се виждаше ранен. Изглеждаше така, сякаш кръвта е чужда.

— Ти ли го уби? — прошепнах.

Той не избяга от звука на гласа ми, както бях очаквала. Стоеше неподвижен като статуя, а кехлибарените му очи се бяха спрели върху лицето ми, а не върху парчето месо, което държах.

— Само за това говорят по новините — продължих, сякаш можеше да ме разбере. — Наричат го „кошмарно“. Казват, че са били диви животни. Ти ли го направи!

Той остана, загледан в мен още минута, неподвижен, немигащ. И след това, за първи път от шест години насам, затвори очи. В разрез с всеки естествен инстинкт, който вълкът би следвало да притежава. След цял един живот на немигащ взор сега той стоеше пред мен, застинал в почти човешко изражение на скръб, затворил ярките си очи, привел глава, отпуснал опашка.

Това беше най-тъжното нещо, което бях виждала някога.

Бавно, стараейки се да не правя резки движения, аз пристъпих към него. Страхувах се единствено от това да не го уплаша, но не и от обагрените в червено устни и острите зъби, които се криеха зад тях. Ушите му се раздвижиха, показвайки, че е усетил присъствието ми, но въпреки това той не помръдна. Приклекнах и пуснах месото в снега до мен. Трепна, когато то падна, но остана на мястото си. Бях достатъчно близо, за да усетя аромата на хищник, да почувствам топлината на дъха му.

И тогава направих това, което винаги бях искала да направя. Положих длан на шията му и когато той не се отдръпна, зарових и двете си ръце козината му. Външният пласт на кожуха му не беше толкова мек, колкото изглеждаше, но под защитния слой на твърдите косми докоснах нещо меко и пухкаво. С тих стон той притисна глава към мен, без да отваря очи. Държах го, сякаш беше просто семейното ни куче, въпреки че дивият му, остър аромат бързо прогони тази асоциация, напомняйки ми какво е той всъщност.

За момент забравих къде… какво… бях. За момент нищо нямаше значение.

Долових движение. В самия край на гората, едва забележима в угасващата светлина на деня, стоеше бялата вълчица и ни наблюдаваше с горящите си очи.

Усетих вибрация и тих звук близо до тялото си и осъзнах, че моят вълк е започнал да ръмжи. Вълчицата пристъпи по-близо необичайно смело и той се извъртя в ръцете ми, за да я погледне. Трепнах, когато чух изщракването на челюстите му.

Тя не ръмжеше и това някак беше най-ужасното в цялата сцена. Един вълк би трябвало да заръмжи. Но тя просто стоеше там, местейки поглед от него към мен, и излъчваше омраза с всяка фибра на тялото си.

Като все още ръмжеше тихо, моят вълк се притисна към мен и ме принуди да направя крачка назад, после още една. Насочваше ме към верандата. Краката ми докоснаха стъпалата и аз се оттеглих към задната врата. Той остана в основата на стълбите, наблюдавайки ме как отварям, пристъпвам в къщата и заключвам.

В мига, когато вече бях от другата страна на стъклото, бялата вълчица се изстреля напред и сграбчи парчето месо, което бях пуснала. Въпреки че моят вълк беше по-близо до нея и бе очевидна заплаха за храната й, тя не откъсваше очи от мен. Задържа погледа ми за един почти безкраен миг, преди да се плъзне обратно в горите, изчезвайки като призрак.

Моят вълк тръгна след нея, но се поколеба и спря в началото на дърветата. В мътната светлина, която идваше от дома ни, видях проблясващите му очи, наблюдаващи силуета ми през вратата.

Притиснах дланта си към хладното стъкло.

Разстоянието между нас никога не ми се бе струвало толкова непреодолимо.