Маги Стийвотър
Тръпка (31)

Тридесет и първа глава: Сам
12°С

Веднъж позволил си да повярвам, че Бек може би все още е човек, тази идея ме завладя изцяло. Спах лошо, докато прехвърлях през ума си всички начини, по които бих могъл да го открия. Съмненията се рояха край надеждата, подобно на нощни пеперуди около свещ — може би някой друг от глутницата е прибрал пощата и е купил мляко — но светлината й не можеше да бъде угасена от черните им криле. И тя се разгаряше все по-ярко в мен. На следващата сутрин, по време на закуска, с Грейс си говорехме за домашното й по висша математика, което ми изглеждаше съвършено неразбираемо, както и за нейната богата и хиперактивна приятелка Рейчъл. Дори обсъдихме въпроса дали костенурките имат зъби, но истината е, че всичко, за което можех да мисля, беше Бек.

След като я оставих в училище, опитах да излъжа сам себе си, че няма да се насоча по най-бързия възможен начин към къщата му.

Той не беше там. Вече знаех това.

Но пък с какво можеше да навреди още една проверка.

По пътя си мислех за Грейс и това, което ми беше казала онази нощ за електричеството и млякото в хладилника. Може би, само може би, Бек щеше да бъде там, за да ме освободи от отговорността за Джак, както и от непоносимата тежест на чувството, че съм последният от моя вид. Дори и къщата да беше все така празна, можех да взема още малко дрехи и другата си книга на Рилке, а после да се разходя из стаите, потопен в спомени за моето вълче семейство.

Помнех как едва преди някакви жалки три години силата на проклятието беше по-слаба и всички ние бяхме способни да се върнем към човешката си форма още при първата целувка на пролетната топлина. Къщата ни се пълнеше — Пол, Шелби, Улрик, Бек, Дерек и дори откаченият Сейлъм ставаха хора по едно и също време. Тогава, докато се борехме с цялата тази лудост заедно, нещата сякаш ни се струваха по-нормални.

Намалих и отбих по алеята към къщата. Сърцето ми подскочи от радост, когато видях друга кола да паркира точно пред мен, но радостта ми бързо беше попарена, след като осъзнах, че това е някакъв непознат „Шевролет Тахо“. Стоповете му проблясваха мътно в сивата светлина на утрото. Свалих прозореца си в опит да доловя някаква миризма, но преди дори да подуша въздуха, чух как вратата откъм шофьорското място се отваря. Вятърът улови аромата и го донесе при мен, чист и познат.

Бек.

Паркирах бронкото и изскочих ухилен до уши, когато го видях как заобикаля колата си. Очите му се разшириха за момент, след това не по-малко широка усмивка от моята озари едрото му лице.

— Сам! — Гласът му прозвуча някак странно… изненадано. Усмивката му се разшири, доколкото това изобщо беше възможно. — Благодаря ти, Господи. Сам! Ела тук!

Прегърна ме здраво и потупа гърба ми, както винаги го беше правил — нежно, въпреки огромните ръце и силата си. Адвокатската му кариера определено го беше научила как да се държи с хората. Нямаше как да не забележа колко наедрял изглежда. Това обаче не беше напълняване. Не можех да преценя колко ризи и фланели беше облякъл под палтото си, за да предпази човешката си форма от студа, но виждах разминаващите се яки на поне две от тях.

— Къде беше?

— Аз… — Канех се да му разкажа на един дъх цялата история, за това как бях прострелян, за Грейс, за Джак… но не го сторих. Не знам защо. Причината със сигурност не беше в Бек, който ме гледаше сериозно с наситено сините си очи. Имаше нещо друго, някаква странна миризма, слаба, но позната, която караше мускулите ми да се стягат, а устата ми да пресъхва. Не трябваше да бъде така. Не трябваше да се чувствам по този начин. Отговорих далеч по-предпазливо, отколкото възнамерявах. — Мотаех се наоколо. Не бях тук. Ти също не беше тук, както забелязах.

— Не бях — призна Бек и се извърна към тахото. Забелязах, че колата е много мръсна, цялата беше оплескана с кал. Кал, която миришеше на непознато място, беше полепнала по гумите, вратите и прозорците. — Със Сейлъм бяхме в Канада.

Ето защо не бях виждал Сейлъм наскоро. Той беше най-проблемният сред нас — не беше съвсем наред, когато беше човек, и съответно не беше съвсем наред и като вълк. Бях почти напълно убеден, че именно той беше извлякъл Грейс от люлката й. Не можех дори да си представя как Бек бе понесъл компанията му по време на това пътуване. А защо изобщо го бе предприел именно с него, беше още по-голяма загадка.

— Миришеш на болница — отбеляза Бек. — И изглеждаш отвратително.

— Благодаря ти — промърморих. Явно тялото ми в крайна сметка разказваше историята, която бях премълчал. Не вярвах, че болничната миризма все още се усеща след седмица, но присвитият нос на Бек явно казваше друго. — Простреляха ме.

Бек вдигна ръка към устата си.

— Божичко. Къде? Надявам се не на място, което ще ме накара да се изчервя.

Посочих към врата си:

— Не е чак толкова интересно.

— Всичко наред ли е?

Искаше да каже — всичко наред ли е с нас. Дали някой знаеше. Да, има едно момиче. Тя е невероятна. Знае всичко, но това не е проблем. Завъртях думите в главата си, но просто нямаше начин, по който да прозвучат добре. Единственото правило на Бек все още отекваше ясно в мислите ми: не можем да доверяваме тайната си на никого, който не е като нас.

— Толкова наред, колкото винаги.

Изведнъж стомахът ми се преобърна. Когато влезеше в къщата, щеше да надуши Грейс.

— Божичко, Сам. Защо не ми се обади на мобилния, когато те простреляха?

— Нямам номера на тазгодишния ти телефон. — Всяка година взимахме нови, защото не ги използвахме през зимата, а аз очевидно не бях срещал Бек, за да науча актуалния му номер.

Още един поглед, който не ми хареса. Състрадание? Не, съжаление. Престорих се, че не съм го видял.

Той бръкна в джоба си и извади мобилен телефон.

— Ето, вземи този. На Сейлъм е. Не му трябва вече.

— Излай веднъж за „да“, два пъти за „не“?

Бек се ухили:

— Именно. Както и да е — номерът ми е записан в малкото му електронно мозъче. Но ще трябва да си купиш зарядно за него.

Мислех, че ще ме попита къде спя — въпрос, на който не исках да отговарям. Затова посочих с брадичка тахото.

— Е, откъде е цялата тази кал? И каква изобщо беше целта на пътуването?

Чукнах с юмрук по колата и за моя най-голяма изненада, нещо почука в отговор. Или по скоро се удари във вратата. Или я изрита. Повдигнах вежди:

— Сейлъм вътре ли е?

— Не, в гората е. Трансформира се в Канада, копеленцето. Трябваше да го докарам дотук, докато той лудееше из колата и ръсеше косми по тапицерията като за последно. Знаеш ли, мисля, че е откачен.

Разсмяхме се.

Погледнах отново към мястото, откъдето бях чул удара.

— Какво блъска вътре в такъв случай?

Бек повдигна вежди:

— Бъдещето. Искаш ли да го видиш?

Свих рамене и отстъпих крачка назад, за да може да отвори багажника на комбито. Ако изобщо съм си мислел, че съм подготвен за това, което видях вътре, съм грешал поне по четиридесет различни начина.

Задните седалки бяха спуснати, за да се отвори повече място, и в така разширения багажник на колата лежаха три тела. Хора. Единият бе облегнал гръб на предните седалки, друг се беше присвил в ембрионална поза, а трети лежеше край вратата. Ръцете им бяха завързани.

Очите на момчето, облегнало се на седалките, бяха зачервени. Беше на моите години, може би малко по-младо. По ръцете му се стичаше нещо червено, което бе напоило тапицерията. Тогава ги надуших: острата, металическа миризма на кръвта, потното ухание на страха и аромата на пръст, същия като този, който излъчваше калта по тахото. И на вълци… Бек, Сейлъм и някакъв непознат.

Присвитото тяло се оказа на някакво силно треперещо момиче, а когато присвих очи, за да видя по-ясно в тъмнината на купето облегнатото момче, забелязах, че то също трепери, пръстите на ръцете му се свиваха и разпускаха. Устните му се раздвижиха:

— Помощ — промълви.

Отстъпих няколко крачки назад по алеята, коленете ми бяха омекнали. Притиснах ръка към устните си, след това отново се приближих. Очите на момчето умоляваха.

Имах смътна представа, че Бек стои някъде край мен и ме наблюдава мълчаливо, но просто не можех да откъсна поглед от трите хлапета. Гласът ми прозвуча странно, непознато:

— Не. Не. Тези деца са били ухапани. Бек, били са ухапани.

Сплетох пръсти на врата си, завъртях се в полукръг на място, после пак, за да ги погледна. Момчето вече трепереше неконтролируемо, но очите му бяха все така приковани в мен. Помощ.

— Дявол да го вземе, Бек. Какво си направил? Какво, по дяволите, си направил.

— Приключи ли? — попита той спокойно.

Извърнах се към него. Стиснах силно очи, след това отново ги отворих.

— Да съм приключил? Как точно се очаква да приключа? Бек, тези деца се трансформират.

— Няма да разговарям с теб, докато не се успокоиш.

— Бек, виждаш ли това? — Приведох се към тахото, гледайки как момичето дере с нокти окървавената тапицерия. Беше на около осемнадесет, облечена в тясна, избеляла тениска. Отново обърнах гръб на багажника, сякаш по този начин облените в кръв, треперещи хлапета щяха да изчезнат.

— Какво става тук?

Момчето започна да стене, притискайки лице към завързаните си китки. Кожата му беше започнала да потъмнява, трансформацията започваше.

Извърнах очи. Не можех да гледам. Не си спомнях съвсем ясно какво беше усещането в онези първи дни. Задържах преплетените си пръсти зад тила и силно стиснах глава с ръце, повтаряйки си по дяволите по дяволите по дяволите отново и отново, докато не убедих сам себе си, че не чувам писъците. Това вече дори не бяха викове за помощ. Може би хлапето най-накрая бе осъзнало, че къщата на Бек е прекалено изолирана, за да го чуе някой. А може би просто се беше предало.

— Ще ми помогнеш ли да ги вкараме вътре? — попита Бек.

Извърнах се, за да го погледна, и видях вълка. Измъкваше лапи от въжето, стягало човешките му ръце, и се опитваше да се освободи от тениската си. Звярът сведе муцуна и изръмжа. Гледаше вързаното момиче, стенещо на пода пред него. Само за миг Бек се озова пред багажника на комбито, сграбчи вълка и го хвърли така, че да падне по гръб. Приведе се над него, стисна муцуната му с едната си ръка и се взря отблизо в очите му:

— Дори и не си помисляй да се биеш — озъби се той. — Нямаш власт тук.

След това пусна муцуната и главата на вълка се удари в тапицирания под на багажника с приглушено тупване. Животното бе спряло да се съпротивлява и отново се разтрепери, на път да се трансформира обратно.

Божичко. Не можех да гледам това. Беше достатъчно лошо, че самият аз го бях преживял веднъж; болката и страхът, че не знаеш коя кожа ще носиш в следващия момент. Погледнах към Бек:

— Направил си го нарочно, нали?

Той приседна спокойно върху задната броня, сякаш зад гърба му нямаше треперещ неконтролируемо вълк и стенещо момиче. Някъде там лежеше и онова трето тяло, което все така не помръдваше. Дали беше мъртво?

— Сам, това най-вероятно е последната ми година. Не мисля, че през следващата ще се трансформирам отново. Положих невероятни усилия, за да запазя човешкия си облик дори и през тази. — Видя очите ми, спрели се върху различните яки, които се подаваха под пуловера му, и кимна. — Имаме нужда от тази къща. Глутницата се нуждае от човешки защитници. Самият ти знаеш това. Не можем да разчитаме на никого другиго. Единствените хора, които могат да ни защитят, сме самите ние.

Не казах нищо. Той въздъхна:

— Това е и твоята последна година, нали Сам? Не мисля, че ще се трансформираш отново в човек. Ти още беше вълк, когато аз се трансформирах, а всъщност трябваше да бъде обратното. Не знам защо са ти дадени толкова малко години. Може би заради това, което родителите ти сториха с теб. Трижди проклета съдба. Ти си най-добрият от нас.

Мълчах. Не ми достигаше въздух, за да мога да произнеса каквото и да било. Гледах косите му, изцапани с кръв. Не бях я забелязал преди това заради тъмнокестенявия им цвят, но сега виждах ясно няколкото сплъстени кичура.

— Сам, кой щеше да се грижи за глутницата, а? Шелби? Имахме нужда от още вълци. Вълци, които са в началото на цикъла си, за да може всичко да е наред още поне осем или десет години.

Не можех да откъсна очи от сплъстените от засъхналата кръв кичури. Но все пак успях да проговоря:

— Ами Джак?

— Хлапето с пушката — Бек сви презрително устни. — Можем да благодарим на Шелби и Сейлъм за него. Нямаше как да отида, за да го потърся. Прекалено е студено. Ще трябва сам да ни намери. Надявам се в името на всичките дяволи от ада, че няма да направи някоя глупост преди това. Дано е запазил достатъчно от разсъдъка си, за да не се мярка пред очите на хората, преди да се е стабилизирал.

Зад гърба му момичето изпищя, висок, тънък, обезсилен писък, и след поредния спазъм кожата й се покри с черна козина. Раменете й се извиха, ръцете й се опряха в пода и оттласнаха тялото й назад, за да може да застане на новите си лапи. Спомних си болката при трансформацията. Болката от безвъзвратната загуба. Болката от този последен момент, в който губех себе си, губех това, което ме правеше Сам. Тази част от мен, която можеше да запомни името на Грейс.

Изтрих рязко търкулналата се по бузата ми сълза, докато наблюдавах агонизиращото в борбата между човека и вълка момиче. Единственото, за което можех да мисля в този момент, беше благодаря ти Господи, че Грейс никога не е преминала през това.

— Бек — казах, примигвайки, преди да го погледна отново, — ще гориш в ада за това.

Не изчаках, за да видя реакцията му. Просто си тръгнах. Искаше ми се никога да не бях идвал.

* * *

В тази нощ, също както и във всяка друга, откакто бях срещнал Грейс, я държах в обятията си и слушах как родителите й се движат из хола. Напомняха ми на малки, заети безмозъчни птички, които летят край гнездото си ден и нощ, толкова увлечени в удоволствието да го дострояват с нови клечици, че така и не забелязват, че то е празно от години.

Бяха шумни — смееха се, бъбреха, тракаха с чинии в кухнята, въпреки че не бях забелязал някой от тях да е готвил, откакто бях тук. Те бяха като тийнейджъри, намерили бебе в кошница пред прага си, които просто не знаеха какво да правят с него. Щеше ли Грейс да бъде различна, ако имаше глутницата — моето семейство? Ако имаше Бек.

Още чувах думите му, потвърждаващи това, от което се страхувах. Истина беше, това бе последната ми година.

Въздъхнах:

— Краят.

Не го произнесох гласно. Просто исках да усетя формата на думата между устните си.

В нежната крепост на обятията ми, Грейс се размърда и положи лице върху гърдите ми. Вече спеше. За разлика от мен — аз трябваше да преследвам съня си като ловна плячка — тя можеше да заспи за секунда. Завиждах й.

Пред очите ми продължаваха да изплуват образите на Бек и онези хлапета. Сцената се разиграваше в главата ми хиляди пъти.

Исках да разкажа на Грейс за това. Не исках да й разкажа за това.

Срамувах се от Бек, раздирах се между лоялността към него и лоялността към самия себе си. До този момент дори не бях помислял, че това може да са две коренно различни неща. Не исках Грейс да си мисли лоши неща за човека, който ме беше отгледал, но имах нужда да споделя, да се освободя от непосилната тежест в гърдите си.

— Заспивай — промърмори тя и прокара ръка по тениската ми така, че ме накара да мисля за всичко друго, но не и за сън. Целунах затворените й клепачи и въздъхнах. Тя отново прошепна: — Шшш, Сам. Каквото и да е, може да почака до сутринта. Ако не може, значи така или иначе не си е струвало. Заспивай.

Понеже тя ми го беше казала, успях да го сторя.