Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Петдесет и осма глава: Грейс
6°С

Да бъда в мазето на Бек бе едновременно най-щастливото и най-тъжното ми изживяване, след като Сам се беше превърнал във вълк, защото да наблюдавам Бек в неговия собствен свят беше като да зърна Сам отново. След като Оливия повърна в банята, а Бек ни посрещна до стълбите за мазето — беше му прекалено студено, за да дойде дори до антрето — аз осъзнах колко много от маниерите и жестовете му бе наследил Сам. Дори в най-простичките движения като начина, по който плъзваше ръка по ключовете на лампите или непохватното му привеждане, докато преминаваше под ниския праг на вратата в долния край на стълбите, виждах толкова много от Сам, че чак болеше.

Когато слязохме долу, затаих дъх. По-голямата част от мазето беше изпълнена с книги. Не говоря просто за няколко томчета, струпани на купчина, а за същинска библиотека. На стените бяха окачени рафтове, които достигаха чак до ниския таван — всичките претъпкани от край до край с книги. Виждах ясно подредбата им — високите, дебели представители на научната литература бяха на единия рафт, на няколко други се бяха скупчили малки романчета с шарени корици. Имаше големи книги за фотография с квадратни букви по гръбчетата. Романи с твърди корици и блестящи под праха подвързии. Пристъпих бавно в центъра на стаята върху стария оранжев килим и се завъртях, за да разгледам всичко.

Усещах и аромата. Миризмата на Сам бе навсякъде из това помещение, сякаш той все още беше до мен, държеше ръката ми, разглеждаше редиците от книги и очакваше да кажа: „Това място е прекрасно!“.

Тъкмо се канех да наруша тишината с думите: „Вече виждам откъде Сам е придобил читателските си навици“, когато Бек се обади с почти извинителен тон:

— Когато прекарваш много време вкъщи, четеш доста.

Спомних си с тъга това, което ми беше казал Сам: че това е последната година на Бек като човек. Той никога повече нямаше да чете тези книги. Просто не знаех какво да отговоря, затова погледнах към Бек и изръсих доста тъпото:

— Много обичам книги.

Той се усмихна разбиращо. После извърна очи към Изабел, която се оглеждаше притеснено, сякаш Джак можеше да се крие зад някой от рафтовете:

— Джак най-вероятно е в другата стая и играе на видео игри.

Тя проследи погледа му към вратата в срещуположния край на помещението:

— Има ли вероятност да ми разкъса гърлото, ако вляза там?

Бек сви рамене:

— Не по-голяма от обикновено, предполагам. Това са най-топлите местенца в къщата и мисля, че се чувства добре тук. Въпреки това все още се трансформира доста често, така че внимавай.

Направи ми впечатление начинът, по който Бек говореше за Джак — сякаш той беше по-скоро животно, а не човек. Бек все едно беше пазач в зоопарка, който обяснява на Изабел как да се приближи до клетката на горилите. След като почукването на високите токчета се насочи към другата стая, той ми посочи едно от двете удобни на вид кресла:

— Седни.

Приятно ми беше да се отпусна върху червената тапицерия. По нея се усещаше миризмата на Бек и на някои от другите вълци, но най-вече — тази на Сам. Лесно ми бе да си го представя как седи сгушен тук, чете поредната книга и доразвива потискащо богатия си речников запас. Отпуснах глава назад и си представих, че съм в топлите му и сигурни обятия, а после извърнах очи към седналия в стола срещу мен Бек. Изглеждаше уморен.

— Доста съм изненадан, че Сам те е запазил в тайна през цялото това време.

— Наистина ли?

Той сви рамене:

— Права си, май не би трябвало да бъда. Самият аз не му бях казал за жена си.

— Той знаеше. Разказа ми за нея.

Бек се усмихна топло и нежно.

— Това също не би трябвало да ме изненадва. Да запазиш нещо в тайна от Сам беше невъзможно. Не искам да употребявам клишета, но той наистина можеше да чете хората като отворени книги.

И двамата говорехме за Сам в минало време, като за мъртвец.

— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попитах.

Изражението на Бек беше отнесено, трудно ми бе да разпозная емоциите му:

— Мисля, че това беше последната му година. Наистина. Както и моята. Нямам ни най-слаба представа защо му бяха отредени толкова малко години. Това просто не е нормално. Да, броят им варира при различните хора, но самият аз бях ухапан преди цели две десетилетия.

— Двадесет години?

Бек кимна.

— В Канада. Бях на двадесет и осем, изгряваща звезда в адвокатската кантора, където работех, и се бях отдал на заслужена пешеходна екскурзия из планините.

— А останалите? Те откъде са?

— От най-различни места. Когато чух, че в Минесота има вълци, си помислих, че е възможно и те да са като мен. Щом ги открих, разбрах, че съм бил прав, и така Пол ме взе под своя опека. Пол е…

— Черният вълк. Знам.

Той кимна:

— Искаш ли кафе? В момента бих могъл да убия човек за чаша кафе, ще ме извиняваш за израза.

Бях му безкрайно благодарна за идеята.

— Би било страхотно. Ако ме насочиш към някоя машина или кафеварка, ще го приготвя на мига. — Той посочи с усмивка към някаква масичка, сгушена между рафтовете, близо до малък хладилник. — Продължавай да разказваш.

— За какво по-точно? — попита той развеселено.

— За глутницата. Какво е усещането от това да бъдеш вълк. Кажи ми и за Сам. Защо го превърна в един от вас. — Обърнах се към него с цедката за кафе в ръка. — Да. Точно това искам да науча. Защо го превърна във вълк.

Бек прокара длан през лицето си.

— Да, най-неприятният въпрос. Превърнах Сам във вълк, защото бях себично копеленце без грам съвест.

Сипах кафето. Ясно долавях болката в гласа му, но нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно.

— Това не е причина.

Дълбока въздишка.

— Знам. Джен… съпругата ми… бе починала съвсем наскоро. Вече беше болна от рак, когато се срещнахме, така че знаех какво ще се случи, но тогава бях млад и глупав, надявах се на някакво чудо, което ще ни позволи да доживеем заедно до дълбоки старини. Е, чудо не стана. Бях депресиран. Мислех си за самоубийство, но вълчите инстинкти в мен ми нашепваха, че това не е добра идея. Предполагам си забелязала, че животните никога не прекратяват сами живота си.

Не бях. Но си го отбелязах.

— Бях в Дълът едно лято и видях Сам с родителите му. Това сигурно ще ти прозвучи ужасно, но всъщност не беше така. С Джен през цялото време бяхме говорили, че искаме деца, но и двамата знаехме, че това няма как да се случи. Дяволите да го вземат, лекарите й даваха едва осем месеца живот. Как бихме могли да се сдобием със своето тъй желано бебенце. Така или иначе, видях Сам. С жълтите му очи, които толкова много напомняха тези на истински вълк. И идеята ме обсеби. Не е нужно да ми го казваш, знам, че не беше правилно, но докато го гледах там с глупавите му, скучни родители, осъзнах, че аз бих могъл да му дам много повече от тях.

Бек се приведе напред и облегна чело върху ръката си. Не казах нищо, но той реагира така, сякаш го бях направила.

— Божичко, знам, че е така, Грейс. Знам. Знаеш ли кое обаче е най-глупавото? Аз харесвам това, което съм. В началото го възприемах като проклятие, да. Но с времето просто се превърнах в човек, който харесва и лятото, и зимата. Странно ли ти се струва? Знаех, че с времето ще изгубя себе си, но се примирих с това много отдавна. Мислех, че Сам също ще успее.

Открих чашите в малък шкаф над машината и извадих две.

— Но той не успя, нали? Мляко?

— Малко. Съвсем малко. — Въздъхна. — Да, за него това е същински ад. Ад, който самият аз създадох. Той се нуждае от човека в себе си и когато го изгуби във вълчата си форма… наистина страда. Казвам го за пореден път — Сам без никакво съмнение е най-добрият човек, когото съм срещал някога, а аз просто го унищожих. Съжалявам за това всеки Божи ден от години.

Може би си го заслужаваше, но не желаех да пропада по-дълбоко в бездната на самосъжалението. Подадох му чашата с кафе и седнах срещу него:

— Той те обича, Бек. Може и да мрази вълка в себе си, но обича теб. Трябва да ти кажа, че да стоя тук, в твоята компания, ми носи само болка, защото всичко в теб ми напомня за него. Ако се възхищаваш на Сам като личност, трябва да знаеш, че самият ти си изградил тази личност.

Бек изглеждаше странно раним, взел горещата чаша в двете си ръце и гледайки ме през пелената на издигащата се от нея пара. Остана смълчан известно време, след което промълви:

— Това съжаление е едно от нещата, от които ще се отърва с радост, когато се трансформирам за последен път.

Отпих от горещото кафе и се намръщих:

— Всичко ли ще забравиш?

— Реално не забравяме нищо. Просто гледаме на живота по различен начин. Пречупен през вълчите възприятия. Много от нещата, които сме смятали за важни, започват да ни се струват незначителни. Някои емоции просто губят смисъл, защото вълците не ги изпитват. Най-важните неща обаче, те остават. Поне с повечето от нас е така.

Най-важните неща. Като любовта. Спомних си как Сам ме наблюдаваше, преди да се срещнем като хора. Докато зад жълтите му очи е разцъфтявала странната, невъзможна любов. Усетих толкова силна болка в сърцето си, че не можех да кажа нищо.

— Ти също си била ухапана — промърмори замислено Бек. Въпрос без въпросителна.

Кимнах:

— Преди малко повече от четири години.

— Но никога не си се трансформирала.

Разказах му историята с колата и изложих теорията за потенциалното лечение, която бе хрумнала на двете ни с Изабел. Той прокара пръст по ръба на чашата си, загледан в редиците книги. Най-накрая кимна:

— Може и да проработи. Дори ми се струва доста логично. Но мисля, че трябва да бъдеш човек, за да може тази инфекция да подейства.

— Така каза и Сам. Каза, че не можем да убием вълка в някого, който е във вълчата си форма.

— Но наистина е рисковано — добави Бек, все още зареял поглед в нищото. — Не можеш да излекуваш менингита, докато не си сигурен, че си убил вълка. А при бактериалния менингит има много висока смъртност, дори ако лечението започне още в най-ранните етапи на болестта.

— Сам ми каза, че би рискувал всичко, дори да умре, за да се излекува. Мислиш ли, че наистина е така?

— Абсолютно — отвърна Бек без колебание. Но в момента той е вълк. И най-вероятно ще остане такъв до края на живота си.

Сведох очи към наполовина празната си чаша, наблюдавайки как течността променя цвета си по краищата.

— Мислех си, че все пак мога да го закарам до клиниката, за да видя дали топлината там няма да го трансформира.

Бек замълча, а аз не вдигнах поглед към него, за да видя изражението му. След малко каза меко:

— Грейс…

Преглътнах, все така загледана в кафето си:

— Знам.

— Наблюдавам вълците от двадесет години. Нещата си остават константни. Когато достигнем края си… това наистина е краят.

Чувствах се като инатящо се хлапе:

— Но все пак той се трансформира тази година, въпреки че не трябваше. Когато го простреляха, той върна човешката си форма.

Чувах как пръстите на Бек барабанят по чашата му:

— Трансформира се и когато те спаси. Не знам как успя да го стори. Нито защо се случи това. Но той успя. Винаги съм си мислел, че има някаква връзка с адреналина, който подлъгва тялото ти, че е по-горещо, отколкото е в действителност. Знам, че се опитваше да го направи много пъти след това, но никога не успяваше.

Затворих очи, отдавайки се на спомена за това как Сам ме носи през снега. Почти можех да го видя, усетя, подуша.

— Дяволите да го вземат! — Бек замълча, после повтори: — Дяволите да го вземат. Той би искал точно това. Би искал да опита. — Пресуши чашата си на един дъх. — Как мислиш да го закараш там? Ще пробваш да го упоиш?

Бях разсъждавала над този казус от мига, в който Изабел ми се обади.

— Май ще ни се наложи, нали така? Иначе не бихме могли да го задържим.

— Бенадрил — отсече Бек. — Имам горе. Ще го замае достатъчно, за да не ти прави проблеми в колата.

— Единственото, което ме притеснява, е как изобщо можем да го открием. Не съм го виждала след катастрофата. — Подбирах внимателно думите си. Не исках да позволя на надеждата да се разгори в мен, просто не исках.

Гласът на Бек обаче прозвуча уверено:

— Аз ще се оправя. Ще го накарам да дойде. Ще сложим бенадрила в някакво месо. — Той стана и взе чашата ми. — Харесваш ми, Грейс. Ще ми се Сам да имаше… — той млъкна и положи ръка на рамото ми. Гласът му прозвуча толкова мило и нежно, че усетих как сълзите напират в очите ми. — Може би ще успееш, Грейс. Може би ще успееш.

Разбирах, че не вярва в това, което ми казва, но виждах също така и желанието му да повярва. За момента това ми беше достатъчно.