Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Тридесет и трета глава: Сам
5°С

Тази нощ за първи път от много време насам сънувах отново кучетата на господин Дарио. Събудих се изпотен и треперещ, още усещайки вкуса на кръв в устата си. Отдръпнах се от Грейс. Страхувах се, че шумът от бясно блъскащото в гърдите ми сърце може да я разбуди. Облизах пресъхналите си устни и осъзнах с изненада, че вкусът на кръвта не е отсянка от съня ми. Бях си прехапал езика.

Наистина беше лесно да забравиш за примитивното насилие в моя свят, когато си човек, удобно сгушен в завивките до Грейс. Беше лесно да ни възприемеш, както ни възприемаше самата тя: призраци сред дърветата, безшумни, магически. Ако бяхме истински вълци, може би дори щеше да бъде права. Истинските вълци рядко представляваха опасност. Но ние не бяхме истински вълци.

Сънят ми напомни тихо, но настоятелно, че пренебрегвам знаците. Знаци, които показваха ясно, че съм пренесъл насилието от нашия свят в този на Грейс. Вълци в училището, край къщата на приятелката й, а сега обикаляха и нейната. Вълци, които криеха човешки сърца под блестящата си козина.

Лежах в мрака, наострил уши. Слушах. Мисля, че чувах как ноктите на Шелби потракват по дъските на верандата, въобразявах си, че мога да надуша миризмата й дори през плътно затворения прозорец. Знаех, че ме желае — може би не точно мен, а това, което представлявах. Аз бях любимецът на Бек — нашия водач в човешката ни форма, както и на Пол — водача на глутницата. Бях логичният наследник и на двамата. В нашия малък, жесток свят реално притежавах адски много власт.

А Шелби… тя наистина обожаваше властта.

Кучетата на Дарио го доказаха. Когато бях на тринадесет и живеех в къщата на Бек, нашият най-близък съсед (отдалечен на някакви си седемдесет и пет акра от дома ни) продаде огромния си имот на ексцентричен богаташ на име господин Дарио. Лично аз не го харесах особено. Характерната му миризма предполагаше, че вече е умрял и известно време е бил съхраняван във формалдехид. Въпросният индивид прекара основната част от първото ни гостуване в новия му дом, като ни обясни принципите на комплексната алармена система, която е инсталирал, за да защитава бизнеса му с антики („Има предвид наркотици“ — обясни ми Бек по-късно), и възхваляваше разпалено своите кучета, които пазели имота в негово отсъствие.

След това ни ги показа. Бяха като оживели гаргойли — безизразни озъбени муцуни и бледа, набръчкана кожа. Господин Дарио каза, че били от някаква южноамериканска порода, създадена за да пази добитъка. И добави с видимо задоволство, че могат да откъснат нечие лице със зъбите си и след това да го изядат. Бек сподели искрената си надежда, че господин Дарио няма намерение да ги пуска извън имота. Посочвайки нашийниците с метални шипчета от вътрешната страна („По тях толкова яко ги тресва ток, че направо им изхвърчат очите“ — каза по-късно Бек и се раздруса силно, за да покаже нагледно якото тресване), господин Дарио ни увери, че единствените лица, които ще бъдат откъснати, ще принадлежат на хората, които имат неблагоразумието да се промъкнат до дома му, за да крадат антики. Показа ни контролната кутия за шоковите нашийници, които държаха кучетата в близост до къщата — беше покрита с нещо черно и лепкаво, което остави тъмни петна по ръцете му.

Всички останали като че ли доста бързо забравиха за кучетата, но не и аз — бях обсебен от мисълта за тях. Въображението ми непрекъснато рисуваше зловещи картини, в които те бягаха на свобода, разкъсваха Бек и Пол на парченца или просто обелваха със зъби кожата на лицата им и я изяждаха. Така изминаха няколко седмици, докато един летен ден най-сетне не отидох при Бек. Той беше в кухнята по къси панталонки и тениска и приготвяше ребърца за барбекюто.

— Бек?

Той не вдигна очи от дъската за рязане:

— Какво искаш, Сам?

— Ще ми покажеш ли как да убия кучетата на господин Дарио? — Бек рязко се извърна към мен и аз бързо добавих: — Ако ми се наложи.

— Няма да ти се налага подобно нещо.

Мразех да се моля, но този път направих точно това:

— Моля те.

Бек се намръщи и ми каза да не го занимавам с глупости, но на следващия ден донесе в къщата дузина сурови пилета и ме научи как да намирам слабите места в ставите им, за да ги пречупвам. Когато не припаднах от тормоза над нещастните бройлери, той донесе прясно червено месо, от което още капеше кръв. При тази гледка вече сериозно ми се догади. Освен това костите бяха много по-твърди, почти невъзможни за чупене, освен ако не намериш ставите.

— Умори ли се вече от тази игра? — попита ме Бек след няколко дни. Поклатих глава — кучетата все още витаеха из сънищата ми, притичваха с озъбените си муцуни дори през песните, които пишех. Така че продължих. Бек изнамери любителски записи на боеве с кучета, които двамата изгледахме заедно. Седях на дивана пред телевизора, притиснал длан към устните си, докато стомахът ми се преобръщаше при вида на кървищата. Наблюдавах как някои кучета насочват усилията си директно към шията и сънната артерия, докато други се опитват да прехапят предните крака на врага, за да го свалят безпомощен на земята. Бек ми обърна внимание на една особено неравностойна битка на огромен питбул с мъничък и не особено породист на вид териер.

— Наблюдавай малкото куче. Това ще бъдеш ти. В човешката си форма ти си по-силен от повечето хора, но пак не би могъл да надвиеш кучетата на Дарио. Наблюдавай как се бие мъникът. Той изтощава голямото куче. И после започва да го души.

И аз наблюдавах внимателно как мъничкият териер убива голямото куче. След това с Бек излязохме навън и се борихме — гигантът срещу мъника.

Лятото отмина. Започнахме да се трансформираме — най-старите и най-непредпазливите бяха първи. Скоро само четирима от нас останаха в човешкия си вид: Бек — заради ината си, Улрик, понеже беше хитър и успяваше да измами дори и природата, Шелби, за да бъде близо до Бек и мен, и самият аз, все още прекалено млад, за да се оставя току-така на вълка в себе си.

Никога няма да забравя звуците от боя. Никой, който не е чувал подобно нещо, не може дори да си представи какво представлява в действителност неконтролируемата първична агресия на две кучета, решени да се унищожат взаимно. Дори като вълк не бях ставал свидетел на толкова жестока битка — членовете на глутницата се биеха за надмощие, а не за да убият.

Бях в гората. Бек ми беше казал да не напускам къщата, така че — разбира се — вечерта бях излязъл, за да се разходя. Имах идеята да напиша песен за сумрачния миг, в който денят и нощта се срещат, и стиховете точно бяха започнали да се подреждат, когато чух кучетата. Звукът идваше някъде отблизо — битката се водеше тук, в горите, а не в двора на господин Дарио — но въпреки това веднага разбрах, че това не може да са вълци. Разпознах безпогрешно злобния гърлен лай.

Тогава ги видях. Два огромни бели призрака с формата на кучета, абсурдно ярки в спускащия се мрак. Чудовищата на Дарио. Нападаха черен вълк — той се бореше, кървеше, падаше сред храсталаците и се надигаше все по-трудно. Вълкът, Пол, правеше всичко, което му диктуваше поведението в глутницата — бе присвил уши назад, с опашка между краката и полуизвърната глава — всичко в него буквално крещеше, че се предава. Но кучетата не бяха от глутницата и не се интересуваха от подобни сигнали на тялото. Те знаеха единствено как да нападат. И за пореден път впиха зъбите си в Пол.

— Хей! — изкрещях. Или поне възнамерявах да изкрещя, защото гласът ми прозвуча доста по-тихо, отколкото ми се искаше. Опитах отново, като този път направо изревах: — Хей!

Едно от кучетата се стрелна към мен. Завъртях се, за да избегна атаката, и бързо погледнах към другия бял демон, чиито челюсти се бяха сключили около гърлото на черния вълк. Пол се мяташе, чувах хриптенето на дробовете му, докато се опитваше да си поеме въздух. Едната половина от муцуната му бе почервеняла от кръв. Хвърлих се към кучето, което го беше хванало, и тримата се стоварихме на земята. Чудовището беше тежко и мускулесто, козината му бе напоена с кръв. Опитах се да сграбча гърлото му с отчайващо слабата си човешка ръка, но не успях.

Нещо тежко се стовари върху гърба ми, усетих топла лига върху врата си. Извъртях се точно навреме, за да избегна смъртоносната атака, насочена към гърлото ми, и в резултат огромните зъби се забиха в рамото. Първоначално дори не усетих болка, в съзнанието ми отекна единствено отвратително ясният звук, с който някакъв зъб застърга по костта на ключицата ми.

— Бек! — изкрещях. Болката ме обля с горещата си огнена вълна. Гледах как Пол умира съвсем близо до мен. Тогава си спомних онзи малък териер — бърз, смъртоносен, безмилостен. Стрелнах ръката си към кучето, впило зъби във врата на Пол, и сграбчих предния му крак. Напипах ставата. Не мислех за кръвта. Не мислех за звука, който щях да чуя. Не мислех за нищо, освен за простичкото механично действие, наречено чупене.

Очите на кучето се завъртяха. Издиша пискливо през носа си, но не отпусна хватка.

Инстинктът ми за самосъхранение крещеше, че трябва да сваля другото животно от себе си, онова, като раздираше рамото ми с челюсти. Имах чувството, че усещам как костите ми се отделят от обичайните си места, докато кучето изтръгва ръката ми от раменната става. Но Пол не можеше да чака.

Дясната ми ръка вече беше почти безчувствена, затова протегнах лявата, хванах кучето за гърлото и започнах да стискам, да извивам, да душа. С удовлетворение чух как чудовището започна да се дави. Аз бях мъничкият териер. Кучето не спираше да души Пол, но и аз нямаше да спра. Някак успях да се извъртя така, че да измъкна мъртвата си дясна ръка изпод тялото на другото куче и да притисна доколкото можех длан към ноздрите му. Не мислех за нищо, за абсолютно нищо — умът ми се рееше далеч от тук, нейде из къщата, на някое топло място, където слушах музика и четях стихове. На място, където никой не убиваше никого.

За една кошмарно дълга минута усилията ми не даваха никакви резултати. Пред очите ми започна да притъмнява. После кучето отпусна хватката си, освободи вълка и тежко се отпусна на земята. Навсякъде имаше кръв. Моя, на Пол, на проклетите псета.

— Не го пускай! — Чух гласа на Бек. Едва сега тежките му стъпки през гората достигнаха до слуха ми. — Не го пускай, още не е мъртво!

Вече не чувствах ръцете си — всъщност не чувствах нищо — но мисля, че все още стисках гърлото на кучето, онова, което бе захапало Пол. Усетих как вкопчените в рамото челюсти се раздвижват и после видях как някакъв вълк… Улрик, е сграбчил кучето за врата и се опитва да го отдели от мен. Чух гръм и миг по-късно осъзнах, че това е изстрел. После още един, много по-близо. Нещо се разтресе между стегнатите ми пръсти. Улрик отстъпи назад, дишайки тежко. Тишината, изместила звуците на битката, беше толкова тежка и плътна, че ушите ми зазвънтяха.

После Бек нежно отдели пръстите ми от гърлото на мъртвото куче и ги притисна към рамото ми. Шуртящата кръв намаля. Почти веднага усетих как моето разкъсано, но все още изумяващо ме със способностите си тяло започна да се лекува.

Бек коленичи пред мен. Трепереше от студ, кожата му беше посивяла, раменете — присвити.

— Направи го, а? Спаси го. Все пак имаше полза от онези проклети нещастни пиленца.

Зад него Шелби стоеше мълчаливо, кръстосала ръце, и наблюдаваше как Пол се дави сред сухите мъртви листа. Гледаше как двамата с Бек стоим заедно, хванати за ръце. Колкото до нейните — те бяха стиснати в юмруци, а по едната ясно личаха черните мазни петна.

Сега, в мрака на стаята, аз се извъртях и притиснах лице в рамото на Грейс. Странно беше, но бях преживял всичките си най-жестоки мигове на насилие в човешката си форма, а не във вълчата.

Някъде отвън чух ясното дращене на нокти по дъските на верандата. Стиснах очи и опитах да се концентрирам върху звука от сърцебиенето на Грейс.

Вкусът на кръв, който усещах по устните си, ми напомняше за зимата.

Знаех, че Шелби беше пуснала кучетата.

Тя искаше да бъда лидерът, до който да застане, а Пол беше пречка по пътя й. Също като Грейс в момента.