Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Шестдесета глава: Грейс
2°С

Вечерта бе стоманено сива. Небето беше обсипано с безкрайни върволици от зимни облаци, очакващи мълчаливо снега, който щеше да се изсипе от тях през нощта. Гумите на джипа отчаяно търсеха сцепление с покрития със сол път, докато застаналата зад волана Изабел продължаваше да се оплаква от „проклетата смрад на мокра козина“, която изпълваше ноздрите ми с познатата миризма на пръст и борови иглички, на дъжд и мускус. А отвъд нея усещах ясния, остър аромат на тревогата. На задната седалка Джак стенеше тихо, останал на ръба между човека и звяра, а седналата зад мен Оливия бе стиснала ръката ми толкова силно, че болеше.

Сам беше в багажното отделение, унесен в наркотичния си сън. Опитвах да се заслушам в равномерното му дишане в отчаян опит да задържа някаква връзка с него. Знаех, че в този момент можех да седя отзад и да прокарвам пръсти през гъстата му козина, но за него това би било мъчение.

Той вече беше звяр. Обратно в своя собствен свят, далеч от мен.

Изабел спря колата пред клиниката. В този час паркингът беше тъмен и пуст. Самата клиника представляваше безлична и ръбата сива сграда. Определено не ми изглеждаше като място, където можеха да се случат чудеса. В това нямаше нищо странно. Тук идваха бедни и болни хора, които не можеха да си позволят по-скъпо лечение. Побързах да разкарам тези мисли от главата си.

— Отмъкнах ключовете от мама — сподели Изабел. Бях длъжна да отбележа, че бе запазила присъствие на духа и гласът й не звучеше нервно. — Хайде. Джак, би ли могъл в името на всичките адски кръгове да положиш усилия и да не нападаш никого, докато не влезем вътре?

Брат й измърмори нещо неразбираемо. Обърнах се назад. Сам се беше изправил на крака и се олюляваше неуверено.

— Изабел, побързай. Действието на бенадрила отминава.

Изабел дръпна ръчната спирачка:

— Ако ни арестуват, ще им кажа, че сте ме отвлекли.

— Хайде стига глупости — измърморих ядосано и отворих вратата си. Оливия и Джак се присвиха, усетили хладния повей. — Вие двамата ще трябва да тичате до клиниката.

— Ще ти помогна с него — каза Изабел, докато се измъкваше от джипа. Сам извърна поглед към мен. Беше дезориентиран и замаян.

Замръзнах за миг, запленена от спомена за жълтите му очи на сантиметри от лицето ми, докато лежеше в леглото до мен.

Той изръмжа тихичко.

— Съжалявам — казах му.

Изабел дойде при мен, измъкна колана си и с изненадващо бързи и уверени движения омота муцуната му. Стана ми мъчно за него, но не можех да й кажа да не го прави. Тя бе единствената сред нас, която не беше ухапана, а никой не можеше да предвиди как ще реагира Сам на инжекцията.

Двете го замъкнахме до клиниката и Изабел отвори вратата с крак.

— Стаите за прегледи са в онази посока. Ще го заключим в една от тях, докато се оправим с Джак и Оливия. Може би наистина ще се превърне в човек, ако е на топло за достатъчно дълго.

Лъжата й беше изключително мила; и двете знаехме, че топлината надали ще свърши работа. Трябваше ни чудо. Единственото, на което можех да се надявам, беше, че Сам е грешал и менингитът няма да го убие, докато е във вълчата си форма. След като го заключихме, последвах Изабел в някаква миришеща на лекарства и гума стаичка. Джак и Оливия вече ни чакаха там, привели глави един към друг и увлечени в разговор. Това малко ме изненада. Джак се изправи, когато видя, че влизаме.

— Не мога да чакам повече — отсече той. — Ще приключваме ли най-сетне с цялата тази простотия?

Погледнах към шишенцата със спирт на близката лавица.

— Може би трябва първо да дезинфекцирам ръката му, а?

Изабел ме изгледа с мрачна усмивка:

— Планираме съвсем целенасочено да го заразим с менингит. Струва ми се доста нелепо да се притесняваме от други инфекции в момента.

Въпреки това взех памуче и намазах със спирт сгъвката на дясната му ръка. Междувременно Изабел извади пълна с кръв спринцовка от някакъв хладилник.

— О, Боже — прошепна Оливия, докато гледаше иглата.

Нямахме време да се занимаваме с нея. Завъртях ръката на Джак така, както бях видяла от сестрата в болницата, когато ни биеше ваксината против бяс.

Изабел погледна към брат си:

— Сигурен ли си, че искаш да направим това?

Той й се озъби. Усещах ясно миризмата на страха му.

— Просто действай, дяволите да те вземат.

Изабел остана на място със спринцовката в ръка. Отне ми няколко секунди, за да осъзная какво я притеснява:

— Дай на мен. Аз ще го направя. Той не може да ме нарани.

Тя ми подаде спринцовката и отстъпи крачка назад.

— Гледай в другата посока — наредих на Джак. Забих иглата и го зашлевих със свободната си ръка, когато той се разтрепери. — Контролирай се. Не си животно.

— Съжалявам — прошепна той.

Натиснах буталцето, опитвайки се да не мисля за кървавото съдържание на спринцовката, след което измъкнах иглата от ръката му. На кожата му бе останала мъничка червена капчица. Не знаех дали това е кръвта на Джак или остатък от инфектираната. Май нямаше значение. Но Изабел беше забила поглед в нея, така че бързо грабнах лейкопласт и го залепих отгоре. Оливия тихо простена.

— Благодаря ти — отрони Джак. Обви ръце около тялото си. Изабел беше пребледняла.

— Дай ми другата спринцовка — казах и се обърнах към Оливия. Беше толкова бледа, че можех да видя вените по слепоочията й. Ръцете й трепереха. Изабел хвана дясната й ръка и я извъртя към мен. Негласното ни споразумение явно беше, че всяка от нас трябваше да се чувства полезна по време на опасния ни експеримент.

— Размислих! — изпищя Оливия. — Не искам да го правя! Ще рискувам да си остана върколак.

Хванах я за рамото:

— Оливия. Олив. Успокой се.

— Не мога — проплака тя, без да откъсва очи от пълната с тъмночервена кръв спринцовка. Не съм готова да умра, за да се отърва от тъй нареченото проклятие!

Не знаех какво да й кажа. Не ми се искаше да я убеждавам да направи нещо, което би могло да я убие, но също така не желаех да се предаде просто защото я е страх.

— Нима искаш да изоставиш човешкия си живот… Оливия, помисли.

Тя тръсна глава.

— Не. Не си струва да поемам подобен риск. А Джак вече го направи. Ще изчакам. Ако помогне при него, тогава ще опитам и аз. Просто… не мога.

— Нали знаеш, че вече е почти ноември? — обади се Изабел. — Навън е зверски студено. Скоро ще се трансформираш за през зимата и няма да можем да направим нищо до пролетта.

— Оставете я да почака — изръмжа Джак. — Не виждам с какво може да навреди това. По-добре ще бъде родителите й да я смятат за изчезнала, отколкото да разберат, че е върколак.

— Моля ви — очите на Оливия бяха плувнали в сълзи.

Свих безпомощно рамене и отпуснах ръката, в която държах спринцовката. Не знаех какво повече бих могла да сторя. Дълбоко в сърцето си знаех, че самата аз бих направила същия избор… по-добре беше да живее с любимите си вълци, отколкото да умре от менингит.

— Ами хубаво — съгласи се Изабел. — Джак, заведи Оливия до колата, включи парното и дръж входа на клиниката под око. Грейс, да отидем да видим какво се е случило със Сам.

Джак и Оливия се отправиха надолу по коридора, притиснати един в друг, за да се топлят, в отчаян опит да не се трансформират, а двете с Изабел се насочихме към онзи, който вече го беше направил.

* * *

Изабел ме спря пред стаята, в която беше Сам, хващайки ръката ми точно преди да натисна бравата:

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това? — попита. — Би могло да го убие. Най-вероятно ще го убие.

Наместо да отговоря, просто влязох в малкото, осветено от неонова светлина помещение. Сам изглеждаше почти като куче — дребен, приседнал край масата за прегледи и вдигнал очи към нас. Клекнах пред него, изпълнена с желанието да се бяхме сетили за този възможен лек, преди да е станало твърде късно.

— Сам… — Нищожен съм аз, но не достатъчно нищожен, за да бъда просто вещ за теб, обвита в мрак и тайнственост… Независимо колко усилено се бях опитвала да се самозалъгвам, дълбоко в себе си знаех, че топлината няма да го превърне отново в човек. Единствено егоизмът ме бе накарал да го довлечем в клиниката. За да го инжектираме с хипотетично лекарство, което почти със сигурност нямаше да му помогне, докато е във вълчата си форма. А можеше да го убие. — Сам, сигурен ли си, че искаш да го направим?

Прокарах ръка по козината му и си представих, че усещам под пръстите си черната му коса. Преглътнах.

Сам вдигна нос. Нямах идея дали изобщо разбира нещо от думите ми. Той изобщо не трепна при докосването, най-вероятно упояващото лекарство все още му действаше.

Опитах отново:

— Това би могло да те убие. Все още ли искаш да опитаме?

Зад гърба ми Изабел се прокашля многозначително.

Сам трепна при звука на гласа й и извърна поглед към вратата. Хванах с две ръце муцуната му и го погледнах в очите. Боже всемогъщи, та те си бяха съвършено същите. Вече не бях способна да ги гледам върху вълчата му муцуна, без сърцето ми да се свие от мъка.

Просто трябва да се получи.

По бузата ми се търкулна сълза. Не си направих труда да я бърша. Обърнах се към Изабел. Исках това, както не бях желала нищо през целия си живот:

— Трябва да го направим.

Изабел не помръдна от мястото си:

— Грейс, не мисля, че той има някакви шансове, ако не е в човешка форма. Просто не вярвам, че ще стане.

Прокарах пръст по меката козина отстрани на муцуната му. Ако не беше упоен, най-вероятно нямаше да се остави на ласките ми, но бенадрилът бе притъпил инстинктите му. Той затвори очи. Друг крайно нетипичен за един вълк жест, който ме дари с поредната искрица надежда.

— Грейс? Действаме или не? Кажи ми какво решаваш.

— Почакай — казах тихо. — Опитвам се да направя нещо. Приседнах на пода и прошепнах:

— Искам да ме чуеш, Сам. Чуй ме, ако можеш.

Сведох лице съвсем близо до муцуната му и си припомних колкото се може по-ясно златната гора, която ми бе показал. Спомних си жълтите есенни листа, блестящи с цвета на очите му и понесени от последния си танц като умиращи пеперуди. Бялата кора на брезите, бледа и нежна като човешка кожа. Спомних си изправения с разперени ръце Сам, ясен, тъмен силует, далеч по-реален и истински от размитите в спомените ми дървета. Спомних си как дойде до мен, закачливия удар по гърдите му, нежността на целувката ни. Спомних си всеки път, когато устните ни се бяха докосвали, и всеки път, когато се бях отпускала в обятията му. Спомних си топлината на дъха му върху шията ми, докато спяхме прегърнати.

Спомних си Сам.

Спомних си как успя да се превърне в човек през онази нощ. За да ме спаси.

Вълкът пред мен бе свел глава между предните си крака и трепереше.

— Какво става? — попита Изабел, която вече бе сграбчила дръжката на вратата, готова да се махне оттук.

Сам отстъпи назад, блъсна се в шкафа зад него, сви се на кълбо, след това се протегна. Тъмните му косми падаха по искрящо белия под. В един момент беше едновременно вълк и човек, но едно мое мигване по-късно

остана

само

Сам.

— Побързай — простена той, неистово треперещ, застанал на ръце и колене. Всъщност това не бяха неговите ръце. По дланите му все още имаше козина, а ноктите му бяха дълги, остри и черни. — Побързай. Направи го веднага.

Изабел беше замръзнала до вратата.

— Хайде! — изкрещях.

Тя се отърси от шока и бързо пристъпи напред. Коленичи до голия Сам, който хапеше долната си устна толкова силно, че от нея потече кръв. Хванах ръката му.

Гласът му прозвуча странно, все едно гласните струни отказваха да му се подчиняват.

— Грейс… побързай. Скоро ще си… отида.

Изабел не зададе повече въпроси. Просто грабна ръката му, обърна я с дланта нагоре и заби спринцовката. Успя да инжектира половината, но след това иглата излезе от вената, защото Сам бе започнал да се гърчи на пода. Той измъкна ръката си от моята, отдръпна се, пропълзявайки още по-назад, и повърна.

— Сам…

Но него вече го нямаше. Връщането към вълчата форма му отне наполовина по-малко време от това, което бе необходимо, за да се трансформира в човек. Гледах го как трепери, олюлява се и драска с нокти по плочките на пода.

— Съжалявам, Грейс — промълви Изабел, след което остави спринцовката върху масата за прегледи. Трепна. — По дяволите! Чух гласа на Джак. Ей сега се връщам.

Вратата се отвори и затвори. Коленичих до легналия на пода Сам и зарових лице в козината му. Дишането му беше слабо и неравномерно, а моята единствена мисъл беше: Убих го. Това ще го убие.