Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Шестдесет и първа глава: Грейс
2°С

Вратата рязко се отвори и Джак нахлу в стаята:

— Хайде, Грейс. Трябва да тръгваме… Оливия не е никак добре.

Станах, засрамена, че са ме видели с обляно в сълзи лице. Взех спринцовката от масата и я хвърлих в кошчето за медицински отпадъци.

— Ще ми трябва помощ, за да го изнесем оттук.

Той направи кисела физиономия:

— Изабел ме изпрати за това.

Погледнах надолу и сърцето ми спря. Сам го нямаше. Завъртях се и погледнах под масата. Нищо.

— Сам?

Джак беше оставил вратата отворена. Стаята бе празна.

— Трябва да го открием — извиках, изблъсках Джак от пътя си и се втурнах в коридора. Никаква следа от Сам. Видях, че външната врата на клиниката е отворена, а отвъд нея се стелеше студеният нощен мрак. Предположих, че един вълк би се насочил именно натам, след като ефектът на упойката е отминал. Бягство. Тъмнина. Нощ, която да го приюти.

Изскочих на паркинга и се огледах. Дърветата на Пограничната гора се извисяваха зад клиниката, но черните им силуети бяха почти неразличими на фона на още по-черната безлунна нощ. Никакви светлини. Никакви звуци. Никакъв Сам.

— Сам!

Знаех, че няма да дойде, дори и да ме чуеше. Сам беше силен, но инстинктите бяха по-силни.

Мисълта, че той е някъде там, с бавно разпростиращата се в тялото му зараза, караше сърцето ми да се раздира от болка и мъка.

— Сам!

Гласът ми бе ридание, вой, писък, отекнал безпомощно в тишината на нощта. Той си беше отишъл.

Светлината на фаровете ме заслепи. Изабел рязко спря джипа си пред мен, протегна се и отвори вратата до шофьорската. Лицето й изглеждаше призрачно и нереално в светлините на таблото.

— Влизай, Грейс. Размърдай си проклетия задник! Оливия се трансформира, да не говорим, че отдавна трябваше да сме се махнали оттук.

Не можех да го изоставя.

— Грейс!

Джак с усилие успя да хване дръжката на задната врата и да я отвори. Целият трепереше. Извърна към мен изпълнения си с молба поглед, преди да влезе в колата. Същият този умоляващ поглед, който бях видяла тогава в гората, когато очите му погледнаха към мен от вълчата муцуна. Когато все още не знаех нищо. За трансформациите. И за любовта.

Влязох в купето и затръшнах вратата. Погледнах навън през прозореца точно навреме, за да видя бялата вълчица в самия край на паркинга. Шелби. Жива, точно както бе предположил Сам. Докато се отдалечавахме, виждах отражението й в огледалцето за обратно виждане. Стоеше неподвижно и ни наблюдаваше. Стори ми се, че зърнах проблясък на триумф в погледа й малко преди да се обърне и да изчезне в мрака.

— Този вълк пък кой беше? — попита Изабел.

Не отговорих. В мислите ми отекваше една-единствена дума. Името му. Сам. Сам. Сам.