Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Дванадесета глава: Грейс
9°С

Това не беше обагрената в ярките краски на есента гора, която бях ходила няколко дни по-рано. Това беше гъста гора състояща се от стотици дървета, чиито стволове изглеждаха катраненочерни в сумрака. Шестото чувство, което си бях представяла, че ме води преди, беше изчезнало. Познатите пътеки бяха разрушени от тъпчещите всичко ловци с оранжеви шапки. Чувствах се напълно дезориентирана. Трябваше да спирам и да се ослушвам за виковете и тежките обувки, шумолящи в килима от сухи листа.

Дъхът прогаряше гърлото ми, когато видях първата оранжева шапка да се откроява ясно в здрача пред мен. Извиках, но шапката дори не се обърна; мъжът бе прекалено далеч пред мен, за да ме чуе. Тогава видях и другите — оранжеви точки, разпръснати сред дърветата, придвижваха се бавно и неумолимо в една и съща посока. Вдигаха много шум. Насочваха вълците.

— Спрете! — изкрещях.

Бях достатъчно близо, за да различавам ясно силуета на най-близкия ловец с пушка в ръце. Затичах се още по-бързо към него въпреки протестите на треперещите ми от умора крака.

Той спря и се обърна изненадано, изчака ме да се приближа. Едва виждах лицето му, нощта сякаш вече се бе спуснала сред тези дървета. Това лице, старо и набръчкано, ми се струваше бегло познато, въпреки че не можех да си спомня къде точно в града съм го виждала. Ловецът се намръщи, стори ми се, че изглежда гузен, но при почти пълната липса на светлина не можех да разчета ясно изражението му.

— Ти пък какво правиш тук?

Понечих да заговоря, но веднага осъзнах, че бях останала съвсем без дъх и не мога да произнеса дори една дума. Секундите отминаваха, докато се борех да възвърна гласа си:

— Вие… трябва… да… спрете. Имам приятелка в гората. Дойде, за да прави снимки.

Той погледна към мен, а после и към мрачната гора.

— Сега?

— Да, сега — казах, опитвайки се думите ми да не прозвучат рязко. Видях малката черна кутийка на колана му — уоки-токи. — Трябва да им се обадите и да им кажете да спрат. Вече е много тъмно. Може изобщо да не я видят.

За един агонизиращо дълъг момент ловецът просто ме гледаше, след което кимна. Откачи уоки-токито и го вдигна към устата си. Чувствах се така, сякаш виждах всяко негово движение на забавен кадър.

— Побързайте!

Тревогата ме проряза, причини ми физическа болка.

Ловецът натисна и задържа бутона на уоки-токито, за да говори.

Внезапно съвсем близо до нас се разнесе залп от изстрели. Не бяха тихите изпуквания, които бях чула от пътя, а канонада от мощни фойерверки, от която ушите ми зазвънтяха.

По някакъв странен начин разсъждавах абсолютно трезво, сякаш стоях извън собственото си тяло и се наблюдавах отстрани. Можех да усетя как омекналите ми колене треперят, въпреки че не разбирах защо, чувах как сърцето да препуска в гърдите ми, виждах как пред очите ми се спуска червена пелена като в пурпурен сън. Като в неумолим кошмар за смъртта.

Усещах толкова убедителен метален вкус в устата си, че докоснах устните си, очаквайки да видя кръвта. Но не кървях. Нямаше болка. Просто отсъствие на емоции.

— Има човек в гората — каза ловецът в уоки-токито си, сякаш изобщо не забелязваше как част от мен умира.

Моят вълк. Моят вълк. Не можех да мисля за нищо друго, освен за очите му.

— Хей! Госпожице. — Това беше глас на далеч по-млад от ловеца мъж, а захватът на ръката, която ме хвана за рамото, беше здрав. Кьониг продължи: — Какво изобщо си мислехте, когато просто хукнахте сред дърветата? Тук има хора с пушки.

Преди да успея да отвърна нещо, той се обърна към ловеца:

— Чух тези изстрели. И съм убеден, че всички в Мърси Фолс също са ги чули. Едно е да правим това — той посочи пушката в ръцете на ловеца — и съвсем друго да парадираме с него.

Опитах се да се измъкна от захвата на Кьониг, който рефлекторно сви пръсти, за да ме удържи, преди да осъзнае какво прави, след което побърза да ме пусне.

— Вие бяхте от училището. Как се казвате?

— Грейс Брисбейн.

Това явно прозвуча познато на ловеца:

— Дъщерята на Луис Брисбейн?

Кьониг го погледна.

— Къщата на семейство Брисбейн е ето там, в края на гората. — Ловецът посочи към дома ни някъде отвъд тъмните стволове.

Кьониг се вкопчи в това късче информация.

— Ще ви придружа до там и после ще се върна, за да видя какво се е случило с приятелката ви. Ралф, използвай това нещо, за да кажеш на останалите да спрат със стрелбата по разни неща.

— Не ми трябва ескорт — казах, но полицаят така или иначе закрачи до мен, оставяйки ловеца Ралф да говори по уоки-токито си. Усетих ледените игли на студения въздух по бузите си. Температурите падаха бързо, след като слънцето се бе скрило. Чувствах, че измръзвам отвътре, както и отвън. Все още виждах червената пелена пред очите си, а в ушите ми отекваше канонадата от изстрели.

Знаех със сигурност, че моят вълк е бил там.

В края на гората се спрях, поглеждайки към мрака зад стъклената врата на верандата. Цялата къща изглеждаше потопена в сенки, изоставена. Гласът на Кьониг прозвуча колебливо, когато произнесе:

— Искате ли да ви…

— Ще се оправя и сама оттук. Благодаря.

Той изчака, докато вляза в двора, и после чух отдалечаващите се стъпки. За един безкраен момент останах на място, заслушана в далечните гласове, идващи от гората, и в шумоленето на сухите листа на дърветата.

И изведнъж това, което в началото бях възприела като тишина, се изпълни със звуци. Животинки, които шумоляха сред нападалите листа в гората. Ревът на минаващите по шосето камиони.

Звукът на бързо, дрезгаво дишане.

Замръзнах. Затаих дъх.

Но хрипливите дихания не бяха мои.

Проследих звука, качвайки се внимателно към верандата. Струваше ми се, че проскърцването на всяко стъпало под тежестта ми отеква гръмовно.

Подуших го, преди да го видя, и сърцето ми моментално превключи на по-висока предавка. Моят вълк. Тогава детекторът за движение задейства с тихо изщракване лампите на верандата. Той беше там, облян от жълтеникавата светлина, наполовина приседнал, наполовина легнал, облегнат на стъклената врата.

Преглътнах болезнено и колебливо пристъпих по-близо. Красивата му козина беше изчезнала и той беше гол, но аз знаех, че това е моят вълк, още преди да отвори очи. Своите жълти, толкова познати очи. Погледна ме, но не помръдна. Алена струйка кръв се стичаше от ухото му към неговите отчайващо човешки рамене — смъртоносната окраска на войната.

Не мога да обясня как точно разбрах, че това е той, но не се усъмних дори за миг.

Върколаците не съществуват.

Въпреки че бях разказала на Оливия как съм видяла Джак, всъщност не го вярвах наистина. Не и по този начин.

Вятърът донесе до мен миризмата, която бързо ме накара да се взема в ръце. Кръв. Губех време.

Измъкнах ключовете си и се пресегнах над него, за да отворя вратата. Твърде късно видях как вдигна вяло ръка в опит да се хване за нещо, преди да се стовари вътре, оставяйки червени следи по стъклото.

— Съжалявам! — промълвих.

Не можех да разбера дали ме е чул. Прескочих го и се втурнах в кухнята, като палех всички лампи по пътя си. Грабнах няколко кърпи от чекмеджето и забелязах ключовете от колата на татко, хвърлени върху плота до купчина документи, които си бе донесъл от службата. Значи имах под ръка транспорт, ако ми се наложеше.

Изтичах обратно към вратата. Страхувах се, че момчето може да е изчезнало, докато съм била с гръб към него, но въпреки лошите шеги на въображението ми той си беше там, лежеше наполовина вън и наполовина вътре и трепереше неудържимо.

Без да се замислям, го хванах под мишниците и го придърпах в кухнята, за да мога да затворя вратата. Следата от кръв по пода изглеждаше ужасяващо истинска.

Приклекнах бързо до него. Гласът ми бе спаднал до шепот.

— Какво се случи?

Знаех отговора, разбира се, но исках да чуя гласа му.

Кокалчетата на ръката, която притискаше врата му, бяха побелели, между пръстите се стичаше блестяща червена кръв.

— Изстрел.

Стомахът ми се сви, но не заради това, което каза, а при звука на гласа му. Това беше той. Човешки думи бяха заменили воя, но тембърът беше същият. Това беше той.

— Дай да видя.

Трябваше да отместя ръката му със сила. Имаше прекалено много кръв, за да видя ясно раната, така че просто притиснах една от кърпите към кървавата каша, разпростряла се от брадичката до ключицата му. Това със сигурност бе далеч отвъд познанията ми по първа помощ. Очите му ме следваха, познати, но мъничко различни. Хищническото в тях бе притъпено от човешкия разум.

— Не искам да се връщам там. — Агонията в думите му веднага извика спомен: вълкът стои неподвижно пред мен в тихата си скръб. Тялото на момчето се разтресе и заизвива по някакъв странен, неестествен начин, за който ми беше болезнено дори да мисля. — Не ме… не ме оставяй да се трансформирам.

Завих го с втора, по-голяма кърпа, покривайки настръхналата му от студ кожа. Във всяка друга ситуация сигурно бих се смутила от голотата му, но в момента, докато го гледах как лежи на пода, покрит с кръв и мръсотия, не можех да изпитвам нищо друго, освен състрадание и жал.

Думите ми бяха тихи и нежни, сякаш се страхувах, че въпреки всичко може да скочи и да избяга:

— Как се казваш?

Той простена тихо, ръката, притискаща кърпата към врата му, трепереше. Платът вече се бе напоил с кръв, а тънка струйка се проточваше покрай брадичката му и капеше на пода. Извъртя се на една страна, полагайки буза на дъските, произнесе дрезгаво:

— Сам.

Затвори очи.

— Сам — повторих. — Аз съм Грейс. Сега отивам да запаля колата на татко, защото трябва да те закарам в болница.

Той потръпна. Трябваше да се приведа много ниско, за да чуя думите му:

— Грейс… Грейс, аз…

Изчаках го само секунда, за да довърши, и когато не го стори, скочих на крака и грабнах ключовете от плота. Все още не можех да повярвам напълно, че това не е просто плод на моето въображение, че не бях материализирала със силата на желанието си онова, за което бях копняла толкова много. Независимо какво беше той обаче, от значение бе единствено, че е при мен. И аз нямах намерение да го изгубя.