Серия
Вълците от Мърси Фолс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Десета глава: Грейс
15°С

— Мислиш ли, че трябва да взема книгата вкъщи? — попитах Оливия. — „Изследване на вътрешностите“ или както там се казваше? Дали да си я чета у нас, или да я оставя тук?

Тя затвори вратата на шкафчето си, крепейки по няколко учебника и в двете ръце. Носеше очилата си за четене с прикачена към тях верижка, за да може да ги увесва на врата си. Изглеждаха като неизменна част от лицето й, придавайки й вид на очарователна библиотекарка.

— Имаше много за четене. Аз лично си взимам моята.

Пресегнах се обратно в шкафчето си за учебника. Зад нас коридорът се изпълни с шум, докато учениците си прибираха нещата и се готвеха да тръгват към домовете си. През целия ден събирах смелост, за да разкажа на Оливия за вълците. Принципно никога не бях имала проблем да споделя с нея каквото и да било, но след полускарването ни от вчера моментът за подобен разговор все ми се струваше неподходящ. А сега денят почти бе изтекъл. Поех си дълбоко дъх:

— Вчера видях вълците.

Оливия прелистваше разсеяно най-горната книга от купчината си, без да осъзнава колко важно беше това ми откровение:

— Кои?

— Неприятната вълчица, черният и един нов.

Отново се поколебах дали да споделя всичко. Тя поне се интересуваше от вълците повече, отколкото Рейчъл, а аз просто не знаех с кого другиго мога да говоря за това. Дори в собствената ми глава думите, които се канех да произнеса, звучаха откачено. Но след миналата вечер чувствах тази тайна като окови, пристягащи гърдите и гърлото ми. Окови, от които трябваше да се освободя. Оставих думите просто да се плъзнат навън. Произнесох тихо:

— Знам, че ще ти прозвучи глупаво. Новият вълк… Смятам, че именно това се е случило, когато вълците са нападнали Джак.

Оливия се извърна към мен.

— Джак Кълпепър — добавих.

— Знам кого имаш предвид — намръщи се тя, все още изправена пред шкафчето си.

Изражението й и ме караше да съжалявам, че изобщо съм започнала този разговор. Въздъхнах.

— Мисля, че го видях в гората. Джак. Като… — поколебах се.

— Вълк? — довърши Оливия.

Тя чукна токчетата на обувките си едно в друго — никога не бях виждал някой да прави това извън „Магьосникът от Оз“ — и се завъртя на пети, за да застане лице в лице с мен. Повдигна вежди.

— Ти си луда. — Едва различавах думите й заради шума в коридора. Учениците се блъскаха в нас. — Искам да кажа — това е чудесна фантазия и мога да разбера защо искаш да вярваш в нещо подобно… но ти просто си луда. Съжалявам.

Приведох се към нея:

— Олив, знам какво видях. Това бяха очите на Джак. Това беше неговият глас. — Разбира се, нейното съмнение бе накарало и мен да се съмнявам, но все още не бях готова да го призная. — Мисля, че вълците са го превърнали в един от тях. Чакай… какво искаше да кажеш с това? Че искам да вярвам в нещо подобно?

Оливия ме изгледа продължително, след което се насочи към стаята ни за отчет[1]:

— Грейс, сериозно. Не си мисли, че не знам за какво става въпрос.

— За какво става въпрос?

Вместо да отговори, тя ме попита:

— Излиза, че в такъв случай всичките са върколаци, а?

— Какво? Цялата глутница? Не знам. Не съм мислила по този въпрос. — Наистина не ми беше хрумнало. Трябваше, но не беше. Това бе невъзможно. Нима всички тези дълги отсъствия на моя вълк бяха заради това, че той приемаше човешка форма? Тази идея ми се струваше непоносима, просто защото толкова силно исках това да е истина, че чак болеше.

— Да бе, не си! Не мислиш ли, че тази твоя мания започва да става малко плашеща, Грейс?

Отговорът ми прозвуча така, все едно се защитавах, въпреки че нямах подобно намерение:

— Не съм вманиачена!

Учениците ни хвърляха раздразнени погледи, когато Оливия спря насред коридора и постави показалец на брадичката си:

— Хммм, да видим. Мислиш само за това, говориш само за това и искаш ние да говорим само за това. Как, за бога, можеш да наречеш нещо подобно? О, чакай — сетих се! Мания!

— Просто ми е интересно — отсякох. — Мислех, че на теб също.

— Интересни са ми, да. Но не дотам, че да обсебят цялото ми същество. И определено не си мечтая самата аз да бъда вълк. — Очите й се присвиха зад очилата. — Вече не сме на тринадесет, само че ти май още не си осъзнала този факт.

Не казах нищо. Всичко, за което можех да мисля, бе, че тя е ужасно несправедлива, но не исках да й го кажа. Не исках да й кажа нищо. Исках просто да си тръгна, зарязвайки я да стърчи насред коридора. Но не го направих. Вместо това казах със съвършено равен глас:

— Съжалявам, че съм те отегчавала толкова дълго време. Сигурно е било убийствено непрестанно да се правиш, че ти е интересно.

Оливия се намръщи.

— Стига, Грейс. Не се опитвам да бъда гадна. Просто си непоносима на моменти.

— Не, не се опитваш да бъдеш гадна. Просто ми казваш, че съм плашещо вманиачена по нещо, което е важно за мен. Това е много… — твърде дълго мислих за правилната дума, което провали ефекта — филантропско от твоя страна. Благодаря ти за помощта.

— Уф, защо не вземеш да пораснеш — изсумтя Оливия, блъсна ме и се отдалечи с бързи крачки.

Коридорът ми се стори много по-тих сега, след като си беше тръгнала. Усещах как бузите ми горят. Наместо просто да си тръгна, се върнах в празната стая, тръшнах се на един от столовете и скрих лице в шепи. Не можех да си спомня последния път, когато се бях карала с Оливия. Бях разгледала всяка нейна фотография. Бях търпяла непрестанните оплаквания от голямото й семейство и проблемите в него. Най-малкото, което ми дължеше, беше да ме изслуша.

Мислите ми бяха прекъснати от потракването на токчета по паркета. Уханието на скъп парфюм стигна до мен секунда преди да вдигна очи, за да срещна погледа на Изабел Кълпепър, която стоеше пред чина ми.

— Чух какво каза вчера на онова ченге за вълците. — Гласът й бе приятен, но начинът, по който ме гледаше, контрастираше с тона й. Симпатията, която винаги предизвикваше у околните, се изгуби в думите й. — Разбирам правото ти да се съмняваш и съм склонна да предположа, че си просто една невинна невежа, а не пълна идиотка. Чух те да казваш на хората, че вълците не са проблем. Нека да те открехна за последните новини, които явно не са достигнали до теб: тези зверове убиха брат ми.

— Съжалявам за Джак — казах бързо, потискайки напиращото желание да защитя моя вълк. За момент си спомних очите на Джак и се замислих какво би могло да означава подобно разкритие за Изабел, но почти веднага отхвърлих идеята да й разкажа какво видях. Ако Оливия просто ме беше сметнала за откачена, задето вярвах във върколаци, Изабел най-вероятно щеше да хукне към телефона, за да позвъни в най-близката лудница още преди да си завърша изречението.

— Млъкни — прекъсна ме тя. — Знам какво ще ми кажеш. Че вълците не са опасни. Е, очевидно са. И още по-очевидно — някой трябва да направи нещо по въпроса.

Мислите ми бързо се прехвърлиха към разговора от класната стая — за Том Кълпепър и неговите препарирани животни. Представих си моя вълк препариран и със стъклени очи.

— Не можеш да си сигурна, че са били вълците. Може да става въпрос за… — млъкнах. Знаех, че те са го сторили. — Виж, нещо се е объркало. Но може би е бил само един вълк. Останалата част от глутницата най-вероятно няма нищо общо с…

— Ах, колко прекрасни са защитните ти пледоарии — изсумтя Изабел. Замълча за един продължителен момент, по време на който се опитвах да отгатна за какво точно си мисли. След което продължи. — Сериозно. Препоръчвам ти да произнесеш в най-скоро време поредната си реч в стил „Грийн Пийс“ за любовта между хората и вълците, защото последните няма да просъществуват особено дълго, независимо дали това ти харесва или не.

Усетих, че гърлото ми се стяга.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Писна ми да обясняваш на хората колко безобидни са тези зверове. Те го убиха. Но знаеш ли какво? Ще им върнем жеста. Днес. — Изабел стовари малкото си юмруче върху чина. — Бум!

Сграбчих я за китката. Или по-скоро — за множеството й гривни:

— Какво искаш да кажеш с това?

Изабел сведе очи към ръката ми, но не се опита да се отдръпне. Тя искаше да задам този въпрос.

— Това, което се случи с Джак, няма да се случи никога повече. Избиват вълците. Днес. Всъщност правят го точно в момента.

Измъкна ръката си от моята спонтанно охлабила се хватка и излезе през вратата.

Останах да седя там с горящи бузи още няколко мига, като разделях думите й и после ги сглобявах отново в изречение. След това скочих от стола, записките и учебниците ми се разлетяха във всички посоки и после паднаха на пода като мъртви птици, но аз не се наведох, за да ги събера. Хукнах към колата си.

* * *

Бях останала без дъх, когато се плъзнах зад волана. Думите на Изабел все още отекваха в главата ми. Никога не бях мислила за вълците като за раними създания, но сега, когато си представях на какво бяха способни властите в един малък град, подпомогнати от гнева, мъката, гигантското его на Том Кълпепър и неговите пари и влияние, спонтанно осъзнах колко беззащитни са животните всъщност.

Завъртях ключа на стартера, което накара колата да се разтресе отчаяно в опита си да запали. Самата аз също треперех. Наблюдавах жълтата редица от училищни автобуси с тълпящите се край тях хора, но всъщност единственото нещо пред очите ми бяха тебеширено белите стволове на брезите зад нашата къща. Ловна дружинка беше тръгнала след вълците? Избиваха ги в момента?

Трябваше да се прибера.

Колата угасна, когато нестабилният ми крак отпусна съединителя.

— Божичко — промълвих, оглеждайки се, за да видя колко хора са забелязали шофьорската ми некадърност. Не че беше чак толкова трудно да накараш точно тази кола да угасне, особено сега, когато температурите бяха паднали, но обикновено успявах да подходя достатъчно елегантно към съединителя, за да изляза на пътя без подобни публични унижения. Прехапах устни, опитах да се стегна и запалих двигателя отново.

Имаше два пътя, по които можех да стигна до вкъщи. Единият беше по-кратък, но минаваше през прекалено много светофари и нерегулирани кръстовища и надали щях да се справя днес, докато бях толкова разсеяна. Другият бе малко по-дълъг, но включваше едва два знака стоп. Пък и минаваше точно покрай Пограничната гора, където живееха вълците.

Докато карах, натискайки педала на газта толкова силно, колкото смеех, стомахът ми се бе свил на топка и продължавах да треперя от нерви. Колата изръмжа отчаяно. Погледнах таблото: двигателят беше започнал да прегрява. Проклета кола! Защо татко не ме бе завел да купим нова, както обещаваше.

Залязващото слънце потъваше отвъд хоризонта, като обагряше облаците в пурпурно и ги превръщаше в стичащи се по небосвода тънки струйки кръв. Усещах туптенето на сърцето си в ушите, кожата ми гореше. Всичко в мен крещеше, че нещо не е наред. Не знаех кое ме притеснява повече — нервите, от които ръцете ми трепереха, или неконтролируемото желание да оголя зъби и да се боря.

Забелязах редица пикапи, паркирани край пътя. Аварийните им светлини примигваха в спускащия се сумрак и осветяваха с червената си светлина близките дървета. Някакъв човек се приведе край последния пикап, държеше нещо, което не можех да видя ясно от това разстояние. Стомахът ми се преобърна отново и докато отпусках газта, колата се задави и угасна, оставяйки ме насред зловеща тишина.

Завъртях ключа, но дали заради треперенето на ръцете ми или заради обвинителния блясък на индикатора, показващ, че двигателят е прегрял, колата отказа да запали. Щеше ми се да бях отишла сама да си купя нова. С чековата книжка на татко.

Ръмжейки ядосано, оставих колата да се спусне надолу по наклона, паркирах зад спрелите пикапи и слязох. Обадих се в студиото на мама по мобилния си телефон, но никой не вдигна — най-вероятно вече беше отишла да отвори галерията. Не се притеснявах как ще се прибера вкъщи — вече бях достатъчно близо, за да стигна без проблеми и пеш. Това, което ме тревожеше, бяха пикапите. Защото те означаваха, че Изабел е казала истината.

Най-сетне разпознах човека, когото бях забелязала по-рано. Беше полицай Кьониг, без униформа, и барабанеше с пръсти по капака на пикапа. Когато ме забеляза, пръстите му замръзнаха. Носеше яркооранжева шапка и държеше пушка в ръка.

— Проблеми с колата? — попита.

Бързо се обърнах, когато чух звука от двигателя на друг автомобил, спиращ зад мен. Поредният пикап бе отбил край пътя и от него слязоха още двама ловци с оранжеви шапки, които бързо се отправиха към гората. Обърнах се след тях, за да видя къде отиват, и дъхът замря в гърлото ми. Съзрях няколко ловци, всичките с пушки, които разговаряха видимо неспокойни. В сумрака сред дърветата отвъд плитката крайпътна канавка забелязах още оранжеви шапки.

Ловът вече беше започнал.

Обърнах се отново към Кьониг и посочих пушката му:

— Това за вълците ли е?

Полицаят погледна към оръжието в ръката си, сякаш бе забравил, че е там.

— Ами това е…

Чух силен гръм в гората зад него, и двамата подскочихме. От групичката по-надолу се чуха одобрителни възгласи.

— Какво беше това? — попитах. Въпреки че прекрасно знаех какво е. Беше изстрел. В Пограничната гора. Гласът ми беше спокоен и това ме изненада. — Избиват вълците, нали?

— При цялото ми уважение, госпожице — каза Кьониг, — мисля, че трябва да останете в колата си. Ще ви откарам до дома ви, но ще трябва да изчакате малко.

От гората се чуха викове и нов изстрел, този път по-далечен. Божичко. Вълците. Моят вълк. Сграбчих Кьониг за ръката:

— Трябва да им кажете да спрат! Не могат да стрелят тук!

Той отстъпи назад, освобождавайки ръката си:

— Госпожице…

Чу се нов гръм или по-скоро пукот — далечен и някак незначителен. Пред очите ми се появи болезнено ясната картина на вълк, който се търкаля и търкаля надолу по склона с кървава дупка в тялото, с мъртви очи. Не можех да мисля. Думите излязоха сами от устата ми.

— Телефонът. Трябва да се обадите и да им кажете да спрат. Приятелката ми е там! Щеше да ходи в гората, за да снима този следобед. Моля ви, трябва да им се обадите!

— Какво? — Кьониг замръзна. — Там има някой? Сигурна ли сте?

— Да. — Всъщност наистина бях сигурна. — Моля ви. Обадете им се!

Господ да благослови извънредно сериозния полицай Кьониг, задето не ме попита за допълнителни подробности. Измъкна телефона от джоба си и го вдигна към ухото си, след като натисна един от бутоните за бързо набиране. Смръщи вежди и след секунда свали телефона и погледна дисплея му.

— Заето — промърмори той и опита отново.

Стоях изправена до пикапа с ръце, кръстосани на гърдите, наблюдавах как сивкавият здрач се спуска над пътя, докато слънцето изчезва зад дърветата. Със сигурност трябваше да спрат, когато се стъмнеше. Но нещо ми подсказваше, че присъствието на ченге, което наблюдава пътя, не превръщаше задължително това, което правеха ловците, в нещо законно.

Загледан отново в телефона си, Кьониг поклати глава:

— Не работи. Останете тук. И се успокойте — всичко ще бъде наред, сигурен съм, че няма да застрелят човек. Но въпреки това ще отида да ги предупредя. Нека само да оставя пушката си.

Докато го гледах как оставя оръжието си в пикапа, чух поредния изстрел от гората и нещо в мен се пречупи. Не можех да чакам повече. Прескочих канавката и се втурнах сред дърветата, оставяйки Кьониг зад мен. Чух го как ме вика, но вече бях навлязла достатъчно навътре в гората. Трябваше да ги спра, да предупредя моя вълк, да направя нещо.

Но докато тичах, плъзгайки се между дърветата и прескачайки падналите клони, можех да мисля само за едно: бях закъсняла.

Бележки

[1] Стая, в която американските ученици от един клас трябва да се отчитат в края на учебния ден. — Б. пр.