Камила Шамзи
Изпепелени сенки (9)

8.

Елизабет Бъртън си мислеше, че Мусури е най-красивото кътче на земята. Застанала на най-високото място в градината, съзерцаваше как облаци и мъгла обвиват белите хималайски върхове в далечината. От върха на хълма, където беше вилата им, долиташе ухание на борове. Колко жалко, че красотата понякога е толкова безсмислена.

Запъти се към стария дъб и си помисли, че положението щеше да е много по-лошо в юнската делхийска жега. Дори по-лошо от обичайното, ако съдеше по прочетеното във вестника тази сутрин. „И да — напомни си тя, — да не забравяме и Саджад.“ Макар да споделяше недоумението на Джеймс от наскоро обявеното решение британците да се изтеглят от Индия до средата на август — решение, което слагаше край на всички надежди разделянето на държавата да премине без хаос — част от нея се надяваше да се случи чудо и младежът да предпочете Пакистан и да изчезне от живота им, преди да се върнат в Делхи през октомври. Въпреки че щяха да останат колкото да си съберат багажа и да организират пътуването… Защо да си затваря очите пред истината — изпитваше неудобство дори само при мисълта да види отново Саджад.

Още й се повдигаше при спомена за онази априлска сутрин, когато се намеси в ужасната сцена между Хироко и Саджад. Хироко и Саджад. Направи си най-лошото умозаключение — искрено го признаваше — наговори ужасни думи на Саджад и му изкрещя да се маха от дома й. Не помнеше как реагира Хироко; пред очите й се мержелееха пръстите на момичето, закопчаващи трескаво блузата, и как Саджад едва не се препъна, когато побягна навън.

Когато си тръгна, Елизабет заговори нежно на Хироко, но тя избухна в сълзи и се заключи в банята. Молбите на Елизабет — които скоро се превърнаха в настойчиви подкани — да отвори вратата, срещаха само мълчание.

Накрая Елизабет се качи горе да събуди Джеймс, незнайно как проспал крясъците.

— Ако се е опитал да направи, каквото предполагам, нищо няма да ме спре да се обърна към полицията — извика тя, раздрусвайки Джеймс.

Съпругът й я погледна учудено; при други обстоятелства изразът му щеше да я разсмее.

— Саджад. Твоето синеоко момче. Сварих го долу с Хироко.

— На верандата вече е много горещо за уроци по урду — сънливо промърмори той и седна в леглото. — Ще му кажа да се преместят в кабинета.

— Тя беше гола и се мъчеше да го отблъсне. Стига си се пулил, Джеймс. Той беше възбуден. Да ти го нарисувам ли?

Джеймс скочи. От устата му се изтръгна нечувана ругатня. Той грабна халата си и изкрещя:

— Саджад!

— Тръгна си. Изхвърлих го.

— Ще го последвам с колата.

Джеймс удари с длан вратата да я отвори. Сблъсъкът между плътта и дървото прозвуча жестоко болезнено. Елизабет вдигна неволно ръце към лицето си да се предпази.

Саджад. Та той всъщност живееше в дома им. И никога не й бе минавало през ума, че е заплаха, не по този начин. Преди мисълта да отлети, тя разбра, че е допуснала ужасна грешка.

— Джеймс! — извика.

В същия момент той се върна в стаята.

— Сигурна ли си? Как е възможно, Елизабет?

Тя го хвана за ръката, припомнила си как веднъж набедиха Хенри, че е хвърлил камък срещу местно момиче и е ослепил окото му. По-късно се оказа, че става дума за друг Хенри — Хенри Уилямс, побойник още на петгодишна възраст — и двамата гордо констатираха, че са издържали успешно поредния родителски тест, защото нито за миг не повярваха на обвиненията.

Тръгнаха надолу, хванати за ръка. Хироко тъкмо излизаше от стаята си.

— Съжалявам. Аз съм виновна. Аз разкопчах блузата. Накарах го да погледне. Той само се стараеше да се държи мило. Моля ви. Опитах се да му разкажа неща, които не съм готова да споделя с никого. Съжалявам. Ще отида да живея другаде. Не го наказвайте. Много съжалявам.

Оставаха много неизяснени въпроси, но Елизабет разбра достатъчно, за да реши как трябва да постъпят.

— Ще заминем заедно. Време е да заминем за Мусури. Събирай си бързо багажа, Хироко. Хващаме следващия влак. Джеймс, изпрати Лала Бухш да занесе обезщетението на Саджад и да го увери, че ще представиш блестящи препоръки пред следващия му работодател.

И ето ги тук — в Мусури, най-красивото и романтично индийско планинско селце. Поспря отново да се порадва на пленителната гледка — скоро мусоните щяха да я скрият зад пелени от дъжд и мъгла, затова, докато можеше, й се искаше да не откъсва поглед от този рай на земята. Не знаеше как би оцеляла в Индия без него, без ездата по Гън Хил, без пикниците край водопадите и танците в „Савой“, които превръщаха живота в сън наяве дори по време на войната. Очакваше — по-скоро се надяваше — Мусури да съживи Хироко като нея, но романтичното селце я накара да се затвори още повече в себе си, там, където се бе скрила през онзи априлски ден в Делхи.

Елизабет спря пред дъба и погледна нагоре към Хироко, свита на клона, облегнала гръб на ствола. Белите й ленени панталони бяха прокъсани на глезена от катеренето по любимото дърво. Елизабет така и не разбра кой от съседите им провеси въжената стълба от клона, на който японката обичаше да сяда. Подозираше, че е Камран Али, чиято вила бе точно до тяхната.

— Качвам се — подвикна Елизабет и се закатери по въжената стълба. Хироко усети как клонът леко се накланя, когато тя седна, провесила надолу крака. Не каза нищо, не отмести поглед от гребените на гористите хълмове, по които се редуваха цветни градини и вили. При един от редките случаи, когато отстъпи пред горещите молби на Елизабет да се поразходят, я представиха на пенсиониран английски генерал. Той я попита дали разпознава растенията тук — Мусури се намирал съвсем малко на юг от сино-японския фитогеографски регион. („Искам да кажа, че флората е почти еднаква.“) Същата вечер генералът изпрати шофьора си у Бъртънови с огромен букет цветя от околните хълмове. Доплака й се — не само защото изглеждаха толкова познати, но и защото не знаеше японските им названия и нямаше кого да попита.

Всеки ден, седнала на дървото, докато погледът й се стрелкаше от едно дърво към друго, от едно цвете към друго, някои познати като допира на татамито под нозете й, тя навързваше спомените от Нагасаки като молитвена броеница: тихият звук от четката на баща й, разбъркваща боите и мастилото, тъмноморавото небе, осеяно с гроздове и съзвездия вечерна светлина, познатите гласове на съседите; децата в класната стая, станали на крака да я поздравят; разходките край Оура с Конрад, изпълнени с мечти за живота след войната…

Всички в Индия говореха за бъдещето — англичаните планираха завръщането в родината, Камран Али ежедневно получаваше телеграми от братовчедите си, отпътували вече за Карачи, а Лала Бухш наскоро изпрати съобщение от Делхи, че когато Бъртънови се приберат, вече ще е заминал за Пакистан. Хироко не намираше място за себе си в никакви бъдещи планове — затова за пръв път в живота си се вглеждаше назад и все по-назад. Бъртънови сякаш се бяха заели да компенсират тази липса на въображение, пророкувайки възможни перспективи: гувернантка… секретарка… млада съпруга на самотен вдовец. Накрая Елизабет винаги казваше: „Ще дойдеш с нас, разбира се“, с тон, означаващ, че предложението звучи по-скоро заплашително, отколкото обнадеждаващо. И под всичко нещо тихо нашепваше: „Япония. Накрая ще се върнеш.“

— Да, смятам, че на Камран Али трябва да благодариш за въжената стълба — подхвана Елизабет.

Хироко не я погледна. Дължеше много на Бъртънови. Как допусна да им дължи толкова много?

Тънката памучна рокля на Елизабет не я предпазваше от грубата кора на дървото и една безочлива клонка се забиваше в тила й, накъдето и да наклонеше главата си.

— Стига! — възкликна тя. — Унинието ти ми идва в повече.

— Съжалявам — глухо отвърна Хироко.

— Кажи го. Просто го кажи — настоя Елизабет.

— Кое?

— Саджад. Сърдиш ми се заради Саджад.

— Така ли? — Тя се замисли. — Да, май си права. Още повече съм сърдита на себе си, задето ти дадох повод да го изгониш.

Напразните й молби да простят на Саджад й показаха съвсем точно каква е ролята й в дома на Бъртънови.

— Нищо добро нямаше да излезе от това. Един ден ще разбереш.

— От кое?

— От теб и Саджад. От чувствата ви. Неосъществими са. Неговият свят ти е чужд.

Хироко най-сетне се обърна към Елизабет, опитвайки се да схване думите й. През листата се процеждаше светлина, наоколо бе тъй красиво… Спомни си как Конрад казваше, че Райската градина щеше да остане без история, ако я нямаше змията. После разбра.

— Мислиш… отпрати го, понеже смяташ… че приятелството ни не е само приятелство?

— Да — отвърна Елизабет и вирна брадичка. — Един ден ще осъзнаеш, че съм действала, за да те защитя. — Улови ръката на Хироко и продължи: — Или израстваш в неговия свят, или завинаги оставаш аутсайдер. Може и да изостави своя свят заради теб — ако това е условието да те има — но когато отминат първите изпепеляващи страсти, ще започне да съжалява и ще вини теб. Жените влизат в живота на мъжете, Хироко — навсякъде. А не обратното. От нас се очаква да се адаптираме. Не от тях. Те не го умеят. И не разбират какво го налага.

Хироко се взираше объркано в Елизабет. Изпепеляваща страст? Тази англичанка беше луда.

Ами ако не беше?

Хироко се пресегна към мястото между белезите, което Саджад бе докоснал. Желаеше я. Въпреки птиците. Кръвта нахлу в лицето й, когато най-сетне проумя странната издутина под панталоните му. Желаеше я и тя… тя искаше да продължава да я докосва. Навсякъде. Закри лице и Елизабет разбра, че жената до нея всъщност е дете.

— Невъзможно е, Хироко.

Хироко разтвори пръсти и надникна към по-възрастната жена.

— Бракът те е изпълнил с горчилка. И обида.

Елизабет почувства облекчение, че най-сетне я изправят на свидетелската скамейка.

— Може би. Вярно е, че изпитвам ревност към Саджад. Ревнувам, че всички, които обичам, го обичат повече от мен, и съм обидена от безразличието му към мен. Ето, казах го.

Хироко вдигна вежди, несигурна как да тълкува думите й.

— Олекна ли ти?

— Да, за бога! — Елизабет закри уста и въздъхна дълбоко. — Божичко, да! О! — Скръсти ръце. — Колко странни са хората.

Хироко не успя да сдържи смеха.

— Не ни намесвай всичките. Твоята странност си е само твоя.

Отново бяха приятелки. Елизабет се премести по-близо до нея.

— Откровението ми не променя факта, че ти не принадлежиш на неговия свят.

Хироко мълча дълго.

— Не принадлежа и на твоя свят. — Наклонила замислено глава, вече не приличаше на момиченце. — Току-що ми подари нещо ценно. Вярата, че са останали неща, които си струва да потърся. През цялото време мислех за изгубеното. За всичко изгубено. Спомнях си Нагасаки. Веднъж каза, че Делхи сигурно ми изглежда странен и чужд, но не, сега моят дом е най-чуждото нещо на света. Заради онзи неописуем ден. Буквално неописуем. Не намирам думи на майчиния си език… Баща ми, Илзе. Бях до него през последните секунди от живота му и си мислех, че нищо човешко не е останало у него. Беше покрит с люспи. Никаква кожа, никаква коса, никакви дрехи, само люспи. Никой, никой на този свят не бива да вижда баща си, превърнал се в безформена купчина люспи.

Елизабет улови ръката на Хироко и я целуна.

— И все още не разбирам. Защо го направиха? Защо хвърлиха втора бомба? Дори първата е отвъд… но втора? Виждаш резултата, но не спираш. Как така? Знаеш ли, че набелязали Кокура, но било облачно и предпочели резервната мишена — Нагасаки. И там беше мрачно. Помня облаците. Почти се отказали. Но съзрели пролука между облаците. И бум!

Произнесе го толкова тихо, че прозвуча по-скоро като дихание.

— Винаги съм искала да напусна Нагасаки. Не ме измъчва носталгия. Но едва когато видиш мястото, където си отрасъл, превърнато в пепелища, разбираш колко копнееш за всичко познато. Виждаш ли онези цветя по хълма, Илзе? Искам да знам японските им имена. Искам да усетя вкуса на чая в Япония. Да чувам майчиния език. Да изглеждам като хората около мен. Искам да изразяват неодобрение, когато нарушавам правилата, а не просто да си мислят, че така съм възпитана. Искам да плъзгам вратите, а не да ги отварям. Искам всичко онова, което преди нямаше значение, което още нямаше да означава нищо, ако не го бях изгубила. Ето, знам го. Знам го, но въпреки това го искам. Искам да виждам катедралата в Ураками. Преди мислех, че разваля гледката, никога не съм я харесвала. Но сега искам да я виждам, да чувам звъна на камбаните й. Да усещам аромата на запалени черешови клонки. Да живея между морето и планината.

Искам. Елизабет слушаше как Хироко повтаря думата и долавяше почти религиозния й смисъл. Искам. Спомняше си го, някъде далеч и много смътно. Искам. Кога ли животът й се бе превърнал в хиляди неща, които не иска? Не иска Хенри да е далеч. Не иска да е омъжена за човек, с когото вече не знае как да разговаря. Не иска да крие истината, че по време на войната имаше моменти — особено когато бомбардираха Берлин — когато се чувстваше германка до мозъка на костите си. Не искаше да се съгласи, че британците са изгубили играта. Не искаше да се връща в Лондон и да живее в сянката на властната си свекърва. Не искаше Джеймс да е нещастен заради неспособността й да му бъде съпруга, каквато той си мислеше, че ще стане след малко време и напътствия. Не искаше да е нежелана. Не искаше бъдещето й да прилича на миналото. Почувства как й се завива свят и се улови за клона, опитвайки се да се съсредоточи върху думите на Хироко.

— Да ти кажа ли какво не искам? Не искам да се връщам в Нагасаки. Или в Япония. Не искам да крия белезите по гърба си, но и не искам те да оформят представата на околните за мен. Хибакуша. Мразя тази дума. Тя ме свързва завинаги с бомбата. Всеки мой атом. Сега трябва да открия нещо друго, което да поискам, Елизабет. И съжалявам — ти си толкова мила, толкова щедра — но не желая да дойда с теб и Джеймс в Лондон.

— А какво искаш?

— Не знам. Може би… Саджад — изрече го, сякаш да чуе гласно твърдението.

Възможно най-нежно и въпреки всички мисли за собствения й живот Елизабет отвърна:

— Трябва да намериш начин да го преодолееш. Семейството му…

От последните две думи стомахът на Хироко се сви, сякаш да посрещне удар с чук.

— Знам. Права си. Знам.

Затвори очи и отпусна глава върху коленете си. Когато усети ласкавата ръка върху косите си, сълзите рукнаха неудържимо — сълзи не по изгубеното, а по това, което никога нямаше да се случи.