Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burnt Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Камила Шамзи

Заглавие: Изпепелени сенки

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Експреспринт“

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4505

История

  1. — Добавяне

10.

— Илзе, не убивай паяка! Любимец е на мюсюлманите. Конрад ми разказа веднъж, когато стояхме на моста.

— Където сребърната рибка скочила от неговото сърце в твоето.

— Да. О! Вече съм ти казвала. А за паяка? Как оплел паяжина — със светкавична скорост — пред входа на пещерата, където Мохамед и приятелят му се криели, когато избягали от Мека, и преследвачите му се убедили, че отдавна никой не е влизал в пещерата.

— Прекрасна легенда. Откъде я беше научил Конрад?

Последва мълчание; после със странен глас Хироко отвърна:

— От Саджад.

Джеймс тъкмо се канеше да влезе в дневната — поколеба се пред вратата, понеже жените говореха на немски и понякога му се струваше грубо с присъствието си да ги принуждава да преминат на английски — но щом чу името Саджад, се обърна, грабна дъждобрана и излезе.

За пръв път от много дни насам мусоните се бяха укротили. Над Мусури обаче се бе спуснала толкова гъста мъгла, че очите му не различаваха дали силуетът в другия край на градината е корона на дърво или плътен облак. Толкова гъста, че можеш да я сдъвчеш, спомни си Джеймс как шотландската му баба описваше планинската мъгла около родния й дом. Представи си как като остарее, ще се засели в Шотландия в безплоден опит да си припомни летата в Мусури.

Само след няколко седмици щяха да отпътуват от Индия. Предполагаше, че Хироко ще ги придружи. Зачовърка мократа трева с върха на обувката. Около тази хипотеза градяха бъдещите си планове. И защо не? Тя успяваше да разсмее Елизабет — талант, който и той притежаваше навремето, без да съзнава, че е талант.

Заобиколи къщата, оставяйки следи в мократа трева. Мина пред прозореца на дневната. Какво ли ще види Елизабет, ако погледне навън? Човекът, за когото се е омъжила, или плътен облак? Никой не би могъл да си представи, че такива мисли минават през ума му, никой, дори Елизабет. Е, всъщност рядко се случваше. Но откакто си тръгна Саджад — по-скоро го отпратиха, сам си го навлече естествено, но все пак — е, Джеймс не се чувстваше добре.

Никога повече няма да го види. Тази мисъл го преследваше с натрапчиво постоянство. Повтаряше си, че съжалението — дали не бе разкаяние? — произтича от начина, по който се разделиха. Но в моменти на откровение, когато чуваше Елизабет и Хироко да се смеят, и усещаше, че не само езикът издига бариера помежду им, той си признаваше, че Саджад просто му липсва. Нелепа мисъл, разбира се.

— Джеймс Бъртън.

„Вече ми се причуват гласове“ — рече си.

— Джеймс Бъртън!

Обърна се. През мъглата право към него крачеше Саджад, облечен както първия път, когато го видя — в бели шалвари и дълга риза. Под мишницата си стискаше голям чадър, оставил мокро петно от едната страна на ризата.

— Скъпи ми приятелю! — пристъпи напред Джеймс и протегна ръка. Саджад я погледна объркано, англичанинът се засмя и го потупа по рамото. — Не носиш дъска за шах, предполагам.

Саджад се отдръпна.

— Не се връщам на работа.

— Разбира се!

Ръката на Джеймс остана във въздуха и той се втренчи в нея, сякаш се чудеше какво да я прави. Саджад го изгледа със съжаление, неспособен да спазва нападателната тактика, която бе обмислил предварително. Постави длан върху ръката на англичанина и я смъкна надолу.

— Току-що прочетох „Пътуване към Индия“ — каза Джеймс. — Абсурдна книга. И нелеп край. Англичанинът и индиецът искат да се прегърнат, но земята, небето и конете решават да ги разделят.

— Да. Чел съм я.

— Не ти се обсъждат конете, земята и небето, нали, Саджад?

— Не, господин Бъртън.

— Знаеш, че нямам нищо против „Джеймс“. — Младежът поизправи рамене — обичаен жест, с който показваше, че е чул, но не смята да реагира. — Съжалявам за всичко, което ти наговори Елизабет. Тя също. Навярно си разбрал, че и двамата осъзнахме грешката още преди Хироко да ни разкаже какво се е случило.

— Не знаех, сър. А и вие не ми го казахте.

— Сметнах, че ще ти стане ясно от съобщението, което изпратихме по Лада Бухш.

— Стана ми ясно, че англичаните признават, че са сгрешили, колкото да поддържат илюзията за собствената си справедливост и честност, но всъщност не се извиняват, когато обидят индиец.

Джеймс отстъпи назад.

— Откога Джеймс и Саджад станаха англичанин и индиец?

— Правилно. Проблемът не е в националността, а в класата. Щяхте да се извините, ако бях учил в Оксфорд.

— Чувствах се неловко, Саджад, не разбираш ли? И тя. И, по дяволите, човече, защо позволи на Хироко да се разсъблече пред теб? И ти имаш вина, каквото и да твърди тя. Как да те поканя у дома в нейно присъствие? А как щеше да повярваш на извинението, щом не искам да те пусна в къщата си? По дяволите!

Джеймс размаха ръце и перна виещия се храст, а пръстите му срещнаха болезнено тухлената стена зад него.

Саджад потръпна, сякаш той самият се удари. И двамата отбелязаха мислено жеста.

— Защо си дошъл тогава, щом не е за партия шах? — тихо попита Джеймс, стараейки се да не обръща внимание на туптящите си пръсти.

— Майка ми почина.

— Съжалявам, Саджад, наистина.

— Това променя всичко.

— Нямаш предвид Хироко, нали?

— Ще ми попречиш ли да я видя?

— Не, разбира се, не.

— Тогава бих искал да я видя.

— Тук съм.

Говореше на урду. Джеймс надзърна зад рамото на Саджад към Елизабет и Хироко.

— Тук сме още от „Пътуване към Индия“ — обясни Елизабет и застана до съпруга си. — Не сте особено наблюдателни. Хайде — да се погрижим за ръката ти.

Тя нави ръкава му и го поведе навътре, спирайки, колкото очите й да поднесат искрено извинение на Саджад, което той прие с кимване, че въпросът е приключен, но не и забравен.

Когато вратата се затвори, Хироко приближи до Саджад, вперила поглед в лицето му. Стисна китката му между палеца и показалеца си, както направи той в деня на пристигането й в Делхи.

— Как почина тя?

— Една болест проправяше път на друга. Накрая я отнесе пневмонията. — Ръката му остана в нейната. — Последния път, когато се видяхме… не исках да кажа, че бомбата не е ужасна.

— Разбира се! — Тя пусна китката му, отдалечи се на няколко крачки и пак го погледна. — Значи си дошъл да ме видиш. Понеже майка ти е починала.

— Дойдох да те видя. Майка ми… да, вярно е. Нямаше да дойда, ако беше жива.

Неведнъж си представяше как идва при нея, стотици пъти през последните седмици, макар да знаеше, че е невъзможно. Но не по този начин.

— Какво стана? Смъртта й провали планираната сватба? Дошъл си при първата срещната жена, която да ти приготвя сутрешния чай и да масажира челото ти с благовонно масло вечер?

— Не бих бил път до Мусури за първата срещната жена.

— Каква суета! — възкликна тя, обърна се и тръгна към големия дъб в дъното на градината.

— Остани, моля те. Остани.

Хироко спря, но не се обърна. Изчака го да я настигне.

— Възпитаха ме да вярвам в приемствеността, Хироко. — За пръв път го чуваше да говори така — тъжно и сериозно. — Възпитаха ме да я уважавам.

— Не ставай смешен. Ако държеше на приемствеността, щеше да предпочетеш калиграфията. Не да играеш шах с англичаните.

— Имам чичовци и братовчеди, които също работят за англичаните. Но това е през деня. Работа. А когато се приберем у дома и свалим ризите и панталоните, обличаме пак куртата и пайджамата и ставаме мъже от нашата мохола, от истинския ни свят.

— Разбирам. Значи никога не съм те виждала в истинския ти свят.

— Не си. — Той вдигна ръка към пространството помежду им. — И аз не съм те виждал в твоя.

— Моят вече не съществува.

— И моят. Не само заради майка ми. Пакистан ми отнема приятелите, сестра ми, всичко познато от улиците на Дили. Напуснаха хиляди, още хиляди ще напуснат. За какво да се хвана? Отвсякъде виждам въжета за хвърчила, а от двете им страни — само въздух.

— И?

— Трябва да се науча да живея в нов свят. Като теб. Както правиш ти. Ако сме заедно, няма да ни е толкова самотно, ще приемаме по-спокойно промяната.

Влагата от тревата се просмукваше в обувките й. Замръзваше и се ядосваше, че Саджад е толкова загадъчен.

— Не мога да живея като снахите ти.

Така му казваше „сбогом“. Но Саджад го разтълкува като предложение.

— Да — съгласи се той с неразбираема доволна усмивка. — Има и други варианти, разбира се. Ню Делхи. Далеч от Стария град и същевременно ги делят само няколко минути с велосипеда. Един велик град винаги предоставя възможности, а Дили-Делхи е най-великият град. Обмислях да се преместя там.

— Нима? — Хироко се обърка съвсем.

— Да, ще купя къща, малка къща. От новите. И ще постъпя в правната фирма на Джеймс Бъртън. Негов колега отдавна ме моли да работя за него. — Саджад така и не сподели с Джеймс. — Вчера се срещнахме. Каза ми, че предложението е още в сила. Мога да започна, когато пожелая. Има само един проблем. — Лицето му помръкна. — Дали ще ми помогнеш? Няма кой да ми приготвя чая сутрин.

— О! — Хироко примигна. — Мразя индийския чай.

— Ах! — Доводите му се изчерпаха. Дълбоко в сърцето си знаеше, че няма да каже „да“. — Добре. Желая ти щастие.

Той протегна ръка. Хироко я улови. И пръстите им сякаш застинаха. Накрая тя пое дъх, сякаш се кани да се потопи в подводния свят.

— Ела с мен. Искам да ти кажа нещо.

Без да пуска ръката му, тя го поведе към пейката в средата на покритата беседка на хълма до градината на Бъртънови. През повечето дни оттук се виждаха ясно Хималаите, но днес мястото изглеждаше като края на света.

Тук за пръв път след случилото се Хироко сподели какво преживя след бомбата.

Докато говореше, мъглата отстъпи пред дъжда — не лек дъждец, който шепне за плодородие, а жесток, плющящ дъжд. Като течна стомана мачкаше дребните създания, изпречили се на пътя му. Чудовищни водни силуети се образуваха и разпадаха пред насълзените очи на Саджад. Ако пуснеше ръката на Хироко, тя щеше да се втечни и да изчезне. Сякаш бе изтъкана от ефимерност.

Когато спря да говори, лежеше на пейката, положила глава в скута на Саджад, а ръцете му милваха косите й леко, да не би допирът да ги стопи.

— Разбираш, че не би било честно да приема — изправи се тя. — Никой не знае какви са ефектите. Не знаят дори дали ще се отрази на децата ми. Не знаят дали няма да ме убие след пет години.

Той се приведе напред; челата им почти се докоснаха.

— С теб ми е хубаво. Искам да бъда с теб. От страх за моето утре понякога забравям, че ако тези дни могат да ни научат на нещо, то е, че няма как да се подготвим за бъдещето. Така че да говорим за днес.

Тя се усмихна. Ведро. Поднесе му усмивката в дар. После отвори уста и я вдиша.

— Целувал ли си някога жена?

— Не подобава на един джентълмен да отговаря на такива въпроси.

— Просто исках да се уверя, че знаеш как се прави. Решението ми зависи от това.

— Разбирам, че трябва да демонстрирам.