Камила Шамзи
Изпепелени сенки (24)

23.

В деня, когато Раза отпътува от Карачи, както обикновено Хироко се събуди с първата утринна молитва. Обичаше да слуша как ехото разнася нежно арабските думи из двора като тайно вмъкнал се любовник, несмущаван от мисълта, че и днес любимата ще го отпрати — и упорството му, и често повтаряният деликатен отказ са се превърнали в символи на постоянството. Тази сутрин обаче, заслушана в похъркването на Саджад, долови необичайна тишина, отмести ръката му от кръста си и тихо стана.

Вратата на стаята на Раза беше отворена. Нищо странно. В жегата необходимостта от чист въздух надмогваше типичния тийнейджърски стремеж към усамотение. Въпреки това Хироко ускори крачка.

Зърна написаната на японски бележка върху възглавницата и веднага почувства, че нещо не е наред. Какво го беше подтикнало да излезе призори? Несъмнено нещо, което баща му не би одобрил, и затова оставя на Хироко да намери начин да му съобщи вестта.

Прочете бележката. След секунди раздруса Саджад да се събуди и преведе написаното, без никакво намерение да смекчи удара:

Моля ви, не се безпокойте за мен. Заминавам за няколко дни с приятеля ми Абдула. Ще обиколим Пакистан. Почти не познавам страната, а Абдула има близки навсякъде, които ще се погрижат за нас. Ще донеса подаръци и на двамата. Скоро ще съм сериозен студент и няма да ми остава време за екскурзии, затова не ми се сърдете.

Раза

За нейно учудване Саджад изобщо не се разтревожи. Изглеждаше само леко изненадан.

— Не знаеш какво е да си осемнайсетгодишно момче — прозя се той, пресегна се към бенката на скулата й, но зацъка недоволно с език, когато тя се отдръпна. — Ако ни беше предупредил, щеше да го засипеш с въпроси. Къде ще ходи, при кого ще отсяда, кой е Абдула, какво работи, защо не го покани първо на вечеря, как е телефонният му номер, какви дрехи ще си вземеш…

Саджад седна на леглото, придърпа съпругата си и нежно целуна бенката.

— Междувременно пропускаш факта, че от осемнайсет години за пръв път сме сами. Като на меден месец.

— Държиш се глупаво и безотговорно като сина си — каза тя и неохотно се опита да отмести ръцете му от кръста си. — Кой е Абдула?

— В класа му имаше някакъв Абдула, нали? Трябва да е имало. Абдула — всеки познава по някой Абдула.

— Всеки познава по някой Абдула — повтори тя и поклати възмутено глава. — Не знаем с какви момчета се е събрал синът ти, къде отива, а ти ме успокояваш, че всеки познава по някой Абдула.

— Не се ли доверяваш на сина си?

— Доверявам му се. Но не се доверявам на Абдула.

— Но ти не го познаваш.

— Точно така. Защо тогава да му се доверявам?

Саджад запуши уши.

— Нагасаки, Дили, Карачи. Независимо къде са отрасли, станат ли майки, жените са едни и същи. Ако това ще те успокои, питай някой от съучениците му. Питай Билал.

Билал не познаваше никакъв Абдула. Но когато Хироко се сбогува с него, някой й подвикна „лельо!“, и сестрата на Билал — Салма — я последва на улицата.

— Тръгнал е за Пешавар — тихо й каза тя. — Този Абдула е афганистанец с камион. Преди няколко месеца Раза се запознал с него на рибарския кей. Заминал е с него за някой лагер. Където обучават муджахидините.

— Не говори глупости — сряза я Хироко. — Каква работа има Раза там?

— Вчера го видях на автобусната спирка. Той ми каза. Там за две седмици момчетата научавали колкото кадетите във военните училища за две години. Говореше, сякаш заминава на почивка.

Не се бяха срещнали на автобусната спирка. От месеци не бяха разговаряли, но снощи й се обади и обяви тържествуващо:

— Благодаря за съвета! Беше права. Хората ме харесват повече, когато не знаят кой съм.

Явно имаше някаква тайна и жадуваше да я сподели. Веднага разбра, че тя е единственият човек в живота на Раза Ашраф, който ще научи как афганистанското момче Абдула и Раза Хазара ще се съревновават кой да прогони последния руснак от Афганистан.

— Искаш да ме впечатлиш колко те бива да лъжеш глупави патханци? — попита тя, когато Раза стигна до момента как убедил Абдула да замине за лагера. Тази реплика го подтикна да се отклони от истината и да заяви, че и той ще остане седмица-две.

Това вече успя да я впечатли; предупреди го да внимава и помоли да й се обади оттам, при което той отвърна:

— Може би — и затвори.

Мина й през ума, че трябва да каже на някого — на Билал, на родителите си, на родителите на Раза — но тогава щяха да я разпитват защо точно с нея е споделил. И как ще обясни? Затова реши, че Раза си измисля, както съчини историята за нюйоркчанина, който щял да убеди американски университет да плаща на Раза, за да учи там.

Когато Салма й предаде всичко, Хироко не губи време да разпитва защо точно пред нея е разкрил намеренията си Раза. Обърна се и забърза към къщи. Опита се да тича и заразмахва убедително ръце като ножици, но усети, че краката й не проумяват как да се движат на бегом. Саджад — запътил се на работа — натисна рязко спирачките и проследи как жена му се приближава към него като на забавен каданс, пародия на филмова сцена, в която съпругата се втурва у дома да съобщи на съпруга каква беда е сполетяла сина им.

Когато му разказа какво е научила от Салма, първо го напуши смях. Какви ли истории не измислят момчетата, за да впечатлят девойките! По-голяма е от него, но какво пък? Ще трябва обаче, като се върне да го предупреди, че не бива да тревожи така майка си. Почувства се и донякъде отмъстен — преди години бе споменал пред Хироко, че у Раза съзира чертите на брат си Икбал, и случилото се категорично подкрепяше твърдението му. Хироко изрази бурно несъгласие, нарече го коравосърдечен баща, макар от всичките си братя Саджад да обичаше най-много Икбал, независимо от всичките му слабости.

Ала тогава — когато Хироко го сграбчи за врата и той шокирано си помисли, че съпругата му се кани да го целуне тук, на улицата, пред очите на съседите — всичко в поведението на Раза, което напоследък му изглеждаше странно, оформи единственото обяснение. Интересът към Афганистан! Купи си карта на страната, разпитваше Саджад за войната там, поглъщаше всички новини, въпреки че преди се вълнуваше само от света на крикета. Истината беше толкова очевидна! Той недоумяваше как не се е досетил по-рано, че синът му крои планове с тайна наслада, каквато само много глупави планове могат да породят у момче с темперамента на Раза. Много нежно Саджад разхлаби пръстите на Хироко.

— Ще го открия.

— Как? Може да е къде ли не?

Той докосна скулата й, сякаш даваше обет, и седна в колата.

— Отивам на рибарското пристанище. Все някой познава онова момче. Ще ти се обадя. Виж дали Салма знае още нещо.

Хироко проследи как колата се отдалечава. Някой докосна ръката й.

— Само това знам — каза момичето. — Мисля, че аз съм виновна.

Хироко не се ядоса, когато разбра какво е казало момичето на Раза, когато заговорил за женитба. Мислеше само за бомбата. През първите години сънуваше как белезите са изчезнали от гърба й, птиците вече са в нея и от човките им капе отрова във вените й, а обгорелите им криле поглъщат органите й. След женитбата в сънищата й влезе и Саджад — целуваше гърба й с гладка кожа и казваше, че е станало чудо.

После дъщеря й се роди мъртва и сънищата си отидоха. Птиците се бяха докопали до плячката.

Върнаха се обаче, когато забременя отново — по-гневни, по-плашещи отпреди. Будеше се и усещаше как нещо пърха в утробата й. Раза се роди — с по пет пръста на ръцете и краката, с нормални крайници и Хироко си помисли, че е пощадена, че птиците са взели своето.

Не беше й хрумвало, че могат да отлетят навън и да влязат в съзнанието на момичето, за което Раза е искал да се ожени, а оттам — да прехвръкнат в сърцето на сина й. Хироко така и не успя да разбере нуждата на Раза от принадлежност, яростта му, когато някой обърне внимание на необичайните му черти — всъщност смяташе, че момчето, тъй жадно да учи езици на всякакви общности и нации, проявява само невинно раздразнение. Хироко обаче познаваше добре стигмата на бомбата. Хибакуша. Най-омразната дума! И най-могъщата. За да избяга от нея, се качи на кораба за Индия. Индия! Свят, за който нищо не знаеше.

Махна с ръка — защо не млъква това глупаво момиче? — и се запъти към дома си. Той й беше син. Нейният син. И също като нея склонен да бяга, да преодолява всички препятствия, страхувайки се единствено от застоя. Отвори вратата и влезе във вестибюла, който гледаше към двора. Сенките на смокинята падаха точно там, където знаеше, че трябва да са преди пладне; празната леха около дървото й подсказа, че Саджад е разчистил останките от пролетните цветя и се кани да засади циниите — значи лятото наистина беше дошло. А циниите щяха да доведат пеперудите. Някога, в някой момент от всичките тези години беше свикнала да живее тук, беше се научила да предусеща — не само да реагира — на удължаващите се дни, на пълзящите сенки.

Бързо прекоси двора и влезе в стаята на Раза. Отпусна се на леглото и положи глава върху възглавницата му. Колко често беше чувал историята за нечуваното приключение на майка му — от Токио до Бомбай! От Бомбай до Делхи! Никога не му каза колко отчаяна стъпка бе това пътешествие; искаше да изглежда безстрашна. Безстрашна и способна на всякакви превъплъщения, готова за всякакви странствания. Защо да му разказва как бомбата я хвърли в съвсем чужд свят, как Нагасаки изглеждаше по-чужд от Делхи? А най-чуждото нещо на този свят беше баща й, мигове преди да умре. Винаги обаче спестяваше истината. И бомбата не присъстваше в историята на младостта на Хироко Ашраф, оставаше само пътешествието след нея.

— Не се ли страхуваше? — попита веднъж Раза, когато му разказваше как пристигна в Индия.

— Не — усмихна се тя.

Учуденото му изражение я разсмя. Не го излъга. Наистина не се страхуваше. Но само защото не си позволяваше да мисли по-далеч от следващата стъпка.

Сега у сина й бе проговорила нейната кръв и Хироко не успяваше да възпре мислите какво може да се случи след още една стъпка, след още две… и после, и после.

Хироко се унесе. В съня й изплува Раза. Говореше с афганистанско момче, но афганистанското момче бе всъщност бившият й ученик Джоузеф, пилотът-камикадзе. „Май няма да се включа във въздушните сили“, казваше Джоузеф — афганистанското момче. Раза го взе на подбив: „Страх ли те е, малкият?“ Джоузеф се изправи, размаха черни криле, а зейналата му уста забълва изсъхнали черешови цветове, които засипаха сухата афганистанска земя.