Камила Шамзи
Изпепелени сенки (2)

1.

Делхи, 1947

Саджад Али Ашраф се взираше в небето, подкарал велосипеда край река Ямуна. Опитваше се да открие небесната межда, разделяща Делхи от Дили. Дили — неговият град, лабиринт „от улички и алеи, заплетени като игра на шах“, ритмичното сърце на индийската цивилизация (той не приемаше други възгледи по темата, смяташе, че ги прокарват на шега), мястото, където предците му дошли от Турция преди повече от седем века и се присъединили към воините на мамелюкския владетел Кутбудин Айбак.

Саджад едва не падна — краката му изпуснаха педалите, както често се случваше, когато се замисли. Ето го и Делхи — столицата на Империята с къщите на англичаните и пищните им градини, осеяни с червени саксии с цветя. Разсъжденията на Саджад за Британска Индия свършваха дотук. Цветните саксии бяха квинтесенцията на всичките му размисли. В дворовете на англичаните не растат дървета. Около оградите няма малки пристройки. Само преграждения и разделителни линии. Саджад се усмихна. Това е. Ето я днешната тема за разговор с Джеймс Бъртън. Не за цветните саксии, а за разделителните линии. Повечето мисли и фрази, изскочили в ума му на път за Делхи, ще останат, разбира се, неизречени. Но както казва Джеймс Бъртън, подготовката е всичко.

По въпроса с разделението… Саджад пак погледна нагоре, но този път спря колелото и скочи на земята. Да, ето я границата между Делхи и Дили. Там, където небето е празно — никакви хвърчила не преплитат сребристите си корди и само от време на време прелита гълъб, отклонил се от ятата, кръжащи сред облаците над покривите в Стария град, където семейството на Саджад живее.

„Аз съм като тези залутали се гълъби — мисли си той. — Домът ми е в Дили, но току се отклонявам от родното ято да опозная небето над Делхи.“ Той се метна пак на велосипеда. Дали не би се получило стихотворение от идеята за гълъбите и индийците, които работят за англичаните? Почти веднага се укори. Нямаше поетичен талант и само в Делхи разговаряше разпалено за мерената реч, с която беше отрасъл. В Дили, където братята, снахите, лелите, чичовците и майка му си подхвърляха куплети, съзнанието му бе заето с шахматните партии с Джеймс Бъртън, които продължаваха дни наред като приказки за султани и джинове. Честно казано, липсваха му сутрините, когато вместо за шах мислеше за правни документи. Но някой ден несъмнено щяха да се върнат към тях. Несъмнено.

Няколко минути по-късно той стигна имението на Бъртънови на Сивил Лейн. Закрачи по алеята, заобиколена от цветни саксии. Спря до бентлито да погледне отражението си в стъклото, но зърна само седалките вътре. Тогава решително се отправи към лъскавия капак на колата, който ясно очерта силуета му. Не обърна внимание на онези аспекти, за които майка му не пестеше похвали и се опасяваше да не го урочасат — меката, но гъста коса, изваяните черти (ако не броим някои извивки на носа), добре оформеният му мустак, светлата кожа на турските му предци, самоувереността на двайсет и четири годишен мъж, непознаващ провали. Саджад огледа само бежовото кашмирено сако и с почти чувствена наслада прокара пръсти по фината тъкан.

— Паунът пристигна — констатира Елизабет Бъртън, загледана през прозореца на спалнята. Беше убедена, че младежът се възхищава на стройното си тяло, а не на деликатната материя. Видя как Саджад вдига ръкава на сакото към устните си — толкова смущаващо розови и плътни — и припряно отмести очи от него.

— Какво мислиш? — попита Джеймс откъм вратата.

— Ще ми се да не му даваш дрехите си — отвърна тя, без да се обръща към него. — Гледа те, сякаш всичко, което носиш, му принадлежи. Забеляза ли колко се притесни вчера, когато разля мастило върху ризата си?

— Подарените дрехи като метафора на краха на Империята. Интересна идея. Не ме интересува как гледа ризата ми, стига аз да решавам кога да му я преотстъпя.

Елизабет подпря глава на рамката на отворения прозорец. Джеймс я погледна — медночервената коса, падаща плавно малко над раменете й, изваяното тяло, чувствените мигли. На трийсет и седем жена му не повяхваше, само чертите й се изостряха. Опита се да си спомни кога за последен път правиха любов, но в ума му изплува горещата страст в нощите след смъртта на Конрад и облекчението, което и двамата изпитаха, когато тя изтля. („Така се чувстват значи животните“ — промълви тя една нощ през онзи безумен период. Цяла седмица след това избягваше да среща погледа й.)

Елизабет вдигна чашата си с чай от перваза на прозореца. Хрумна й, че сякаш позира за картина „Колониална съпруга се наслаждава на градината си“. Гледката си струваше, февруарското слънце галеше приятно — набираше сили за следващите месеци — и земята се отплащаше за благодатта с щедри багри. Елизабет местеше очи от единия към другия край на предния двор и мислено изброяваше — върбинка, рапица, ароматен грах, рози, флокс. И това бяха само цветята около оградата. В колониален Делхи градините служеха на съпругите както крикетът — на мъжете им. Когато темите за разговор се изчерпеха или настъпеше неловка пауза, на помощ се притичваха гладиолите. А през февруари розите заменяха хризантемите и отбелязваха поантата на градинския сезон. И дамските обеди се проточваха до безкрайност.

Навярно най-сетне ще разкрие, че цяла година очаква не зимните цветя, а кралската поинциана — или гулмохар, както индийците романтично го наричаха. Представяше си презрението, с което делхийските съпруги ще посрещнат откровението й — да пренебрегва тукашните зимни цветя, които всъщност бяха английските летни цветя, за сметка на най-безочливото индийско дърво със златисточервени цветове, пламтящи из целия град, устоявайки смело на слънчевия жупел за разлика от плахата зимна флора.

— Въображаемите ми бунтове набират сили с всеки изминал ден — каза тя.

Не очакваше Джеймс да е още в стаята. Отдавна не си правеха труда да дочакват отговорите си. Въпреки това се надяваше да я помоли да му обясни по-подробно. Но той вече се спускаше бавно по стълбите — кракът му още не беше се възстановил, откакто преди два месеца падна от коня.

Саджад го чакаше на площадката. Джеймс се усмихна на младия мъж в сако, шито сякаш по мярка.

— Коя от клетите ти снахи го преправя цялата нощ? — попита той и прескочи последните две стъпала, прехвърляйки тежестта върху здравия си крак.

— Кудзия — отвърна Саджад и протегна ръка към залитналия англичанин.

— Съпругата на по-малкия ти брат?

Саджад измърмори утвърдително. Всъщност беше съпругата на най-малкия му брат, но усилията на Джеймс Бъртън да разплете възела от имена и роднинства, които съставляваха семейството му, така или иначе винаги се оказваха безплодни.

Мъжете прекосиха покрития с шахматни плочки под и излязоха на верандата, където имаше две маси — на едната беше оставена шахматна дъска с вече започната партия, другата беше празна. Там Саджад остави донесените папки. Очите му зашариха из задния двор за някакъв пернат гостенин.

— Сред ружите ви има скорец, господин Бъртън.

— Върви! — махна с ръка Бъртън. — Аз ще прегледам подобието на работа, което са ми изпратили тази седмица.

Саджад скочи на тревата, пренебрегвайки стълбите. Джеймс отбеляза, че Елизабет би заподозряла умисъл в скока — младият мъж нарочно подчертава пъргавината си на фона на несръчното приземяване на Джеймс преди малко. Но англичанинът харесваше безгрижието, с което индиецът прехвърляше тялото си от една височина на друга. Колко различен беше преди осем години, когато строго спазваше официалния етикет!

Всъщност Конрад откри Саджад. („Казваш го, сякаш е континент“ — отбеляза веднъж Елизабет, когато изрече гласно тази мисъл.) По време на краткия си престой в Делхи една сутрин се върна след разходка из града с абсурдно симпатично индийско момче.

— Ще му намериш ли работа? — попита Конрад, влизайки в дневната, където едва проходилият Хенри се крепеше върху коленете на Джеймс.

— Говори отлично английски. Щом слухът свикне с акцента, разбира се. Не го влече семейният калиграфски бизнес.

— Не можеш да мъкнеш тук скитници от улиците, Конрад — укори го Джеймс и хвърли поглед към момчето. Стоеше точно до прага, забило поглед в земята.

То вдигна рязко глава и изражението му подсказа, че индийският му английски е достатъчно добър да разбере — и да се обиди — от думата „скитник“. Джеймс го огледа по-внимателно. Определено не беше скитник — прахът по белите му шалвари издаваше по-скоро разпалено участие в кварталните игри, отколкото наличие на една-единствена дреха в гардероба му. Показателен беше и фактът, че Лала Бухш — икономът — не се опита да изведе момчето навън да почака в коридора или на алеята, докато „сахибите“ обсъждат съдбата му. За дванайсетте месеца, прекарани в Делхи, Джеймс се бе уверил, че може да разчита напълно на Лала Бухш като пътеводна звезда в мистериозния лабиринт на индийската социална йерархия.

Джеймс привика момчето с показалец.

— Какво умееш?

Саджад Али Ашраф вдигна очи към него.

— Безценен съм — отвърна. Изчерви се от приглушения смях на Елизабет и се поправи: — Незаменим.

„Кой би помислил, че един ден преценката му ще ми се струва твърде скромна“ — рече си Джеймс, наблюдавайки как момчето — вече млад мъж — тихо се промъква към птицата.

Саджад се сниши пред лехата с ружите, от които се хранеше скорецът. По шията му искряха всички цветове на дъгата — от яркочервено до смарагдово и черно. Саджад си представяше понякога как, когато се ожени, ще напусне семейния дом и ще купи къща само за себе си и за любимата, а предният двор ще е пълен с дъхави и обагрени ярко цветя, за да привличат делхийските птици.

Колибрито закръжи между Саджад и ружата, после се стрелна надалеч. Младежът вече бе спрял да гадае каква ли невеста ще му изберат лелите и майка му. Сполучиха с двамата му братя, но с третия — Саджад поклати глава при мисълта за мрачното, глуповато създание, за което се ожени брат му Икбал. Той се извърна, за да не види Джеймс какво прави, наведе се и пъхна език в чашката на божура в безуспешен опит да вкуси цветния нектар. Изправи се и се запъти към верандата. „Каквато и да е невестата, сватбата ще е скоро“ — рече си. Болестта на баща му и смъртта му преди две години сложиха край на първата серия по издирването, а втората се оказа чиста загуба на време — щом братовчедката на снаха му възнамеряваше да пристане на друг, защо поне не го направи още в началото на предбрачните преговори, вместо да чака финалната подготовка? Историята ги сломи духом, но през последните няколко седмици жените в семейството запретнаха за пореден път ръкави да се погрижат за бъдещето на Саджад.

Понякога той си мечтаеше сам да си намери съпруга, но тогава се сещаше за Бъртънови и се отказваше.

— Да поиграем — предложи Джеймс и махна пренебрежително към папката с документи.

— Уличките на Дили са заплетени като шахматна партия — цитира Саджад и седна срещу Джеймс, избърсвайки с ръка евентуалните следи от цветен прашец по лицето си. — Съгласен ли си?

— Глупости. — Джеймс му подаде кърпичката си и посочи жълтия прашец на върха на носа му. — Шахът не е заплетен. Аз съм на ход, нали?

Шеговитият въпрос беше отглас от времето, когато Саджад се съобразяваше стриктно с разликата в социалното им положение и не смееше да противоречи на англичанина. Сега, когато беше ред на Саджад, Джеймс винаги твърдеше обратното.

— Да, твой е. — Саджад избърса прашеца с пръсти и му подаде кърпичката. Знаеше колко държи англичанинът на тези приятелски жестове, смъкващи високата преграда помежду им. Саджад отдавна се бе примирил, а на англичанина дори не му минаваше през ум, че всъщност само той има право да избира коя бариера да вдигне.

— Не е. Твой е — вдигна вежди Джеймс.

— Да, господин Бъртън.

Саджад хвърли бегъл поглед към дъската и премести офицера пред противниковата пешка.

— Какво си се вкиснал? Върни този офицер, Саджад, не ставай смешен!

— Защо да не е заплетен шахът?

— Пак от същата проклета книга, нали? От нея си го прочел.

„Проклетата“ книга бе „Здрач в Делхи“ на Ахмед Али, публикувана през войната от „Хогарт Прес“. Майката на Джеймс му я беше изпратила за Коледа. Той изчете две страници, реши, че авторът е прекалил с хиперболите, и я връчи на Саджад да му покаже какво произведение аудиторията превъзнася като индийски шедьовър.

— Вирджиния Улф и Морган Форстър в най-добрата им наставническа светлина. Ти ще напишеш по-добър роман.

Но Саджад го хареса и започна да вмъква цитати от него в разговорите им с надеждата Джеймс да оцени красотата на богатото слово.

Саджад върна офицера и побутна напред пешката.

— Мислиш ли, че англичанин някога ще напише шедьовър на урду?

— Не — поклати глава Джеймс. — Отдавна е минало времето, когато сме се стремели да влезем по този начин в света ви. А и вие ще се чудите какво да ни правите, ако опитаме.

На Саджад му се струваше, че заради честото повтаряне подобни догадки се превръщат в неоспорима истина. Той знаеше какво би правил с шедьовър на урду, написан от англичанин. Ще го прочете. Защо да се усложняват толкова нещата?

— А и досега да е станало. Новият вицекрал пристига скоро. Да свидетелства как Империята ще се оттегли от тези брегове. — Джеймс се облегна назад и изучаващо изгледа младежа и градината, сякаш са двете страни на монетата, отговорна за случващото се. — И най-добрите партии все някога свършват. — Саджад се почуди как Джеймс би осмислил края на Империята без услужливите шахматни алюзии. Англичанинът се обърна към дъската и се усмихна, съзирайки клопката, която Саджад му подготвяше. — Осведомените смятат основаването на Пакистан за неизбежно. Колко нелепо!

Саджад завъртя пръсти — добре познатия вече на Джеймс индийски жест, изразяващ безразличие.

— Все ми е едно. Аз ще умра в Дили. Преди това ще живея в Дили. Независимо дали се намира в Британска Индия, Хиндустан или Пакистан.

— Заинатил си се, но ми звучи нелепо.

— Защо? С какво британците промениха живота в моята мохола? — Обърканият поглед на Джеймс го принуди да преведе — „квартал“ — едва прикривайки раздразнението си от неспособността на англичанина след всичките изминали години да разбере тази толкова съществена дума на урду. — Всичко си е постарому. Е, с известни мимолетни сътресения — през 1857 например, навярно оттеглянето на британците ще е следващото. Ала повярвай ми, през следващия век Дили ще продължи да прави същото като през двата предишни — ще изтлява бавно, с поетична меланхолия.

Джеймс изръмжа скептично, че напускането на британците се окачествява единствено като „мимолетно сътресение“, но се задоволи да отговори само:

— Ако наистина е така, значи погрешно смяташ, че ще живееш и ще умреш тук. Не си създаден за изтляващ свят.

Ако взаимоотношенията им наистина бяха такива, каквито Саджад си ги представяше, измисляйки теми и фрази за разговор на път от Дили за Делхи, той би отвърнал през смях: „Това ли наричаш процъфтяващ живот? Да играя шах с теб? Не е ли време да се връщаме в правната кантора, Джеймс Бъртън?“ Саджад обаче впери поглед в дъската и заклати глава, сякаш преоценяваше из основи отношенията си с родната мохола.

— Не ми ли вярваш? — възкликна Джеймс. Саджад само се усмихна и вдигна рамене. Англичанинът се протегна и го докосна по ръката. — Не познавам по-способен човек.

В такива моменти сърцето на Саджад преливаше от обич към Джеймс Бъртън. Не заради комплимента — не се нуждаеше от хвалби — а заради начина, по който Джеймс влагаше цяла палитра от чувства и взаимоотношения — господар — подчинен, работодател — служител, баща — син, отколешни партньори над дъската — в думата „способен“.

Предната врата се отвори. Доловиха стъпки и гласа на Дала Бухш: „Почакайте, моля. Ще съобщя на господин Бъртън.“ Джеймс и Саджад го чуха как заизкачва тежко стълбите.

— Кой ли е? — почуди се Джеймс и стана.

Излезе в коридора, следван от Саджад. Там стоеше жена, пъхнала ръце в джобовете на панталоните, и се взираше в окачения на стената портрет на Джеймс, Елизабет и сина им Хенри. Освен сините панталони, пристегнати под коляното, тя носеше кремав пуловер с навити до лактите ръкави; тъмната й коса стигаше до раменете. Макар да не виждаше лицето й, Джеймс бе сигурен, че сред делхийските му познати няма такава жена.

— При съпругата ми ли идвате? — попита той.

Тя се обърна и Джеймс възкликна: „Боже мой“, разбрал, че посетителката е японка.

— Казвам се Хироко Танака. Вие навярно сте Джеймс Бъртън.