Камила Шамзи
Изпепелени сенки (29)

28.

— Кон! Хей, Раза!

Раза-Конрад се обърна рязко към гласа, готов да посрещне предизвикателството. Но видя само усмихнат млад американец, който събираше тен, излегнат върху хотелска хавлия. Напомпаните му мускули разполовяваха само черни шорти, толкова пестеливи, сякаш нарисувани с мастило от либерален цензор. Американецът контрастираше ярко на сдържания Раза, прикрил жилестото си тяло със закопчана догоре риза и панталони.

— Подхвърли ми една бира от хладилната чанта — подвикна американецът, прокара длан по късо подстриганата си коса и избърса потта с хавлията. — Почерпи се и ти.

Раза потърси скрита обида в думите — дали е просто приятелско предложение, или това момче предполага, че само с изрично позволение може да си вземе нещо? Усмивката не слезе от лицето на американеца. Раза вдигна рамене и бръкна в чантата. Пръстите му приветстваха приятната хладина, той извади кубче лед и го плъзна по шията и лицето си. Докато приближи достатъчно до мъжа със слънчевия загар, за да му подхвърли кутията бира, ледът се беше разтопил.

— Догодина по това време тук ще има петзвезден хотел — каза мъжът и махна към кирпичените постройки, заобиколени от високи стени и наблюдателници. Чукна се по челото и продължи: — Имам план. Искаш ли да го чуеш?

Раза поклати глава и закрачи към бронираната машина, с която не можеше да излиза от комплекса без разрешително. Е, и без това нямаше кого да пита — всички преследваха терористи, освен момчето със слънчев загар, чийто навехнат глезен го бе извадил временно от строя, и готвачите, чистачите и прочее представители на Третия свят (група, от която винаги изключваха Раза по силата на заплащането, а не на паспорта). Би предпочел джипа — открит и следователно безинтересен за лошите момчета — но не искаше да взема единственото превозно средство на обслужващия персонал. Въпреки че не можеше да си представи накъде биха пожелали да отпътуват. „Надалеч е правдоподобна дестинация“ — мислеше си той, прекосявайки прашните афганистански долини с хъмвито.

Така се чувстваше — кога? Преди почти деветнайсет години? — след смъртта на баща си. Искаше просто да е далеч от пространствата, които Саджад Али Ашраф някога бе изпълвал със смях и прегръдки. И когато братовчед му Хюсеин — най-големият син на Икбал — се обади от Дубай да изрази съболезнования и спомена, че ако Раза проявява интерес, в хотела, където работи се открива свободно място, той без никакво колебание прие.

Хироко побесня. Настояваше да се запише в университета. Както мечтаел баща му.

„Трябва да осигуря прехрана на семейството“ — възрази Раза, вживял се в ролята на син, загърбил желанията си в името на дълга.

Не успя да заблуди майка си, но тя разбра, че Раза се стреми да избяга не само от спомена за баща си, но и от нейната скръб, която разгаряше чувството му за вина. Затова не настоя да остане.

„В този момент ли се разминах със съвестта си — питаше се понякога Раза, — или когато поощрих едно момче да замине за лагера, пълен с войнолюбци?“

Смъкна тъмните стъкла на хъмвито — в разрез с правилата на компанията — извади диска с рап от уредбата и го замени с Нурат Фатех Али. „Понякога стените треперят, понякога вратите вибрират…“ Вгледа се в профучаващия край него пейзаж — скали и камъни, слети в неотличимо цяло. Нещо метално проблесна откъм чакъла и Раза си представи часовник, продължаващ да отмерва времето върху китка със спрял пулс.

През десетте години в Дубай преди повторната поява на Хари в живота му той издирваше хора от всевъзможни националности и учеше езици с колекционерска страст — бенгалски и тамилски от хотелския персонал, арабски от рецепциониста, суахили от джаз групата в ресторанта, френски от Клаудия — най-дълго задържалата се от многото му любовници, фарси от собствениците на съседен ресторант, руски от проститутките, които държаха апартамента до неговото студио и знаеха, че могат да използват резервния ключ, за да се вмъкнат в леглото му, когато клиентите им си отидат, търсейки утеха в шеги и платонични прегръдки. И още подхвърлени фрази от цялото земно кълбо. Откри, че колкото повече езици научаваш, толкова повече съвпадения откриваш — „ках-вех“ на арабски, „гехве“ на фарси, „кафе“ на френски, „кофи“ на английски, „кохи“ на японски…

От афганистанците обаче странеше. Да вземе от тях дори една дума му се струваше кощунствена кражба.

Вдигна тъмното стъкло и пейзажът доби милостиво нереален облик. Скри се ярката синева на небето, напомнила му колко прав е бил Абдула — зимното афганистанско небе наистина надхвърля въображението на едно момче от Карачи.

Часове по-късно Раза скочи от бронираната машина и примигна, за да привикнат очите му със светлината. Намираше се в просторен пролом в каменните планини, извикали някога във въображението му митични създания. Сега обаче не ехо от изстрели пълнеше тишината, а звуци от трескава дейност — продавачи на чай, таксита, магарешки каруци с купища стока, момчета, предлагащи бутилки минерална вода и евтини слънчеви очила. Раза забеляза как един микробус стовари група мъже, които повървяха двайсетина крачки, качиха се в друг и потеглиха пак. Някъде в това пространство от двайсет стъпки Афганистан се превръщаше в Пакистан. Пакистанските войници от отсрещната страна на ивицата сякаш не се интересуваха особено от документите на пресичащите границата патханци, но когато Раза приближи, единият вдигна ръка и почти я опря в лицето му.

— Пускате значи афганистанците без проблем, но не позволявате на пакистанец да се върне у дома — каза Раза на урду. — В странен свят живеем. Хайде, предай на капитан Ашраф, че брат му е тук.

Раза се върна назад, клекна и започна да пие чай, чувствайки се леко абсурдно, че е единственият цивилен в панталони вместо в шалвари. След няколко минути забеляза капитан Ашраф — най-малкия, поне засега, от синовете на Икбал. Докато го наблюдаваше как крачи напред, размахвайки пръчка из въздуха, си мислеше дали Хюсеин в Дубай наистина смята, че си е струвало всичките тези години из хотелските кухни, за да получи Саджад образованието, от което останалите му братя бяха лишени, и възможностите, за които можеха само да мечтаят, докато баща им пилее семейното състояние по жени и хазарт.

Раза пристъпи напред да посрещне братовчед си, но се закова на място, когато и той спря. Раза беше по-голям почти с десет години и по-малкият трябваше да дойде до него. Братовчед му се усмихна.

— Ако доближа аз, пакистанската армия ще нахлуе в Афганистан.

Раза извъртя очи и тръгна напред.

— Добре дошъл у дома! — прегърна го механично Саджад. — Изглеждаш добре. Явно американските военни те глезят.

— Не работя за… — Той замълча и само повдигнатите му рамене довършиха изречението. Границата между службата в американската армия и работата в частна военна компания беше толкова тънка, че би било нелепо да се опитва да я очертае.

— Как вървят твоите дела? Как е Хюсеин? Другите?

— Добре са, всички са добре. Хюсеин и Алтамаш разширяват бизнеса си — следващия месец ще отварят трети супермаркет.

Раза се усмихна. Обстоятелствата в Дубай го бяха отдалечили от Хюсеин и от другия му братовчед — Алтамаш от Делхи, понеже талантът му за езици и нетипичните за пакистанец черти го изстреляха бързо от кухнята, където работеха роднините му (толкова по въпроса за бляскавия живот на Хюсеин сред пясъчните дюни), към рецепцията на петзвезден хотел. Чувството му за вина обаче го напусна, когато с бонуса от „Аркрайт и Глен“ им помогна да платят първоначалната вноска за първия си малък магазин.

— Наскоро изпратих децата и жена си при тях в Дубай — продължи Саджад. — Най-безопасният вариант с оглед на тукашните събития. Проклети индийци! Никога не пропускат възможност. Е, нека опитат да ни налетят.

— Какво ще стане, ако опитат? — присмя се Раза. — Ще ги сплашиш с дългата си пръчка?

Братовчед му се намръщи — по лицето му се изписа изражението на изтърсака в семейството, когото всички дразнят и обиждат.

— Имаме и по-добри оръжия от пръчките, братко Раза.

— Ядрени? — с равен тон вметна той. — Майка ми се опасява точно от това. Казах й, че никой не е толкова луд.

— Проблемът е, че Индия е много голяма — угрижено отвърна Саджад. — Как да унищожим ядрените им реактори на юг, на изток? Ще свалят самолетите ни, преди да стигнат дотам. Нашите ракети са с по-малък обсег. От друга страна, Индия лесно може да обезвреди ракетите ни. И тогава оставаме с ядрени оръжия, които няма как да придвижим.

„Придвижим“. Колко учтиво!

— Тогава какво?

— Изходът е само един. Започне ли война, да изстреляме ракетите, преди индийските копелета да ги унищожат. Най-големите ракети. Право в пастта на правителството им в Делхи. Да предизвикаме такъв хаос, че да ги обърнем в бягство и повече да не си и помислят да ни нападат.

— Дили?

— Да. Дили.

Земята под краката на Раза се разлюля. За миг му се стори, че Саджад Али Ашраф ще се вдигне от гроба и ще издърпа при себе си мъжа с неговото име. Оказа се обаче, че по стръмната планинска просека ръмжи двигателят на микробус. Осъзнал абсурдната ситуация, Раза гръмко се засмя.

— Споделяш тази класифицирана стратегическа информация с човек, който работи за американските военни!

— Ти си ми братовчед — отвърна обидено Саджад. — Какво? Защо се смееш?

— Разсмива ме тактиката ви. Нашата тактика. Ние сме по-безумни от вас. При най-малката провокация ще натиснем бутона, затова не ни провокирайте. — После продължи на английски: — Ама че лудост! Надяваш се да предам чрез Пентагона тази информация на индийците?

— Не знам за какво говориш — заяви братовчед му. — И ако не спреш да се заяждаш, няма да ти дам сведенията, които поиска. Доста се измъчих да ги събера.

Раза протегна ръка и го хвана за лакътя.

— Съжалявам. Кажи ми, моля те. Какво откри?

Името и телефонният номер на мъж в Кабул — това бе всичко, с което Саджад разполагаше. През 1983 този човек бил командир на лагера, където Раза прекара един ужасен следобед.

— Успях да го открия, понеже в Бюрото по вътрешно разузнаване е запазен доклад за някой си Раза Али Ашраф от Карачи, когото американците изпратили в лагера — каза Саджад, а в гласа му издайнически се прокрадна завист за нечуваното приключение на младия Раза. — Но не бих залагал много надежди на човека от Кабул. Дори да си спомни приятеля ти Абдула, какъв е шансът той да е жив, Раза, братко?

„И дори да е жив, какво от това?“ — мислеше Раза по обратния път. Ами ако е станал един от онези мъже с черни тюрбани, които забраняват всичко радостно, взривяват ликовете на древните пророци по планинските скатове. Още помнеше как Абдула заклейми скалните рисунки край пътя за Пешавар като творение на неверници. А жените? На четиринайсет Абдула вече знаеше точно какво е мястото на жената в света, а синът на Хироко не проумяваше идеите му. Тогава, честно казано, не им отдаваше особено значение, но сега, през двете седмици в Афганистан, се нагледа до болка на забулени жени, които крачеха като вдигнали се от гроба мъртъвци. В Маями и Дубай именно жените вдъхваха живот на безличното му съществуване. В плътската любов — тази неразделна смесица от близост и мимолетност, съвършено подхождаща на темперамента му — откри най-уютното убежище. Влюбваше се — за кратко, но силно — във всички жени, които го допускаха до леглото си, неосъзнал, че истински обича образа, отразен в очите им — версията на Раза, съставена от ведростта на баща му и дързостта на майка му.

По залез стигна до една джамия и небесносинята прелест на купола й го накара да излезе от колата и да се просне на земята, когато призивът на мюезина се понесе из долината. Гласът му потъна в бръмченето на хеликоптера, снишил се да провери спрялото хъмви. Раза скочи, махна на пилота и влезе в джипа точно когато група мъже излязоха от джамията да видят какво става.

— Съжалявам за безпокойството — викна им на пащу през прозореца, но те само изгледаха обвинително американското возило и мъжа, чиито черти напомняха недружелюбен към пащуните етнос. Един свали автомата „Калашников“ от гърба си — Раза си спомни как Абдула отметна като магьосник платнището, за да разкрие лъскавото оръжие отдолу, — а друг каза:

— Махай се оттук!

„За последен път се качвам в този звяр“ — зарече се Раза, когато пристигна в лагера, отхвърляйки с небрежно махване предупрежденията на дежурния от Шри Ланка, забелязал яростта на Хари при вида на липсващото хъмви.

— Кой дойде с хеликоптера?

— Американец — вдигна рамене мъжът, сякаш се подразбира, че всички останали щяха да предпочетат шосето.