Камила Шамзи
Изпепелени сенки (10)

9.

Сутринта след погребението на Кхадиджа Ашраф четиримата й синове крачеха един след друг в двора на Джама Масджид след мъжа, който поливаше с вода горещите като печка камъни. Старият аскет от години разхлаждаше двора за близките на покойниците. Всяка вечер той изстъргваше мъртвата кожа от стъпалата си, за да е сигурен, че краката му ще усещат изпепеляващата топлина на земята — трябваше да се научи да понася, а после и да преодолява страданието със силата на чистия дух. Кхадиджа Ашраф не одобряваше подобни идеи.

— Християните смятат, че сме дошли на земята да страдаме. Мюсюлманите знаят, че Аллах — щедрият и милостивият — е простил изкушението на Адам и Ева.

Тя вдигаше обвинително пръст към небето и възкликваше:

— И ти си длъжен да простиш — не змията, а ти ги изкуши, създавайки забранения плод.

Кой ли е този Бог на аскетите, призовал да го достигнат чрез лишения? Устните на Саджад повториха безмълвно думите на майка му.

С последното си дихание Кхадиджа Ашраф прошепна в ухото му ритуалния поздрав на възрастните към по-младите: „Продължавай да живееш.“ Единственият начин да понесе загубата й бе да вярва, че част от душата й е влязла в неговата с това дихание, свило гнездо в сърцето му. Тази мисъл му даряваше утеха, въпреки че суеверията му бяха съвсем чужди. Знаеше, че някак си тя е в него — споделя мнението си, порицава го, разсмива го.

Той свърна мълчаливо от напоената с вода пътека и твърдо запристъпва по нажежената земя към поддържания от колони проход по протежение на двора. Стъпалата му благодарно приеха хладината на заслонените от слънцето камъни. Чу Алтамаш да го вика, но само махна с ръка да продължават без него. Обгърна колоната, пръстите му проследиха грапавините. Вдигна поглед към Червената крепост. Дили. Моят Дили. Но днес Старият град излъчваше липса, вместо неотменима принадлежност.

— Прибирай се с нас, Саджад — подвикна зет му. — Със сестра ти тръгваме следобед, трябва да поговорим.

— След малко ще си дойда — отвърна той, без да поглежда към мъжете от семейството му, застанали зад него като фаланга телохранители.

— Ако ще говорим, да говорим сега — обади се брат му Икбал. — Няма да се връщам вкъщи. Зает съм.

— Обещах на сестра ти да го обсъдим, когато се съберем всички. Не можеш ли да отложиш ангажиментите, Икбал?

— Не.

Алтамаш — най-големият от братята — изсумтя отвратено. Цялата мохола знаеше, че една от куртизанките в Стария град е любовница на Икбал.

— Въобразяваш си, че не разбираме с какво си зает? Засрами се! Обеща на майка ни винаги да се прибираш преди полунощ при съпругата си, а още първата вечер се върна призори.

— Заплашва да замине за Пакистан — заоправдава се Икбал. Не се наложи да питат кого има предвид. — Снощи й казах, че съм готов на всичко да я задържа.

— Заплашвал си жената, която твърдиш, че обичаш? — обърна се към него Саджад.

— Не съм я заплашвал. Обещах да се оженя за нея.

Алтамаш изруга и стисна ръката на Икбал.

— Забрави ли, че имаш жена?

— Имам право на втора.

— Да, ако не пренебрегваш едната и първата ти позволи — обади се Сикандър, най-тихият и най-вярващият от братята. — А всички знаем, че това е невъзможно.

— Дори Пророкът е имал любима жена — дръпна се Икбал от Алтамаш. — И ако съпругата ми не даде разрешение да се оженя пак, с радост ще се разведа.

Алтамаш пак сграбчи Икбал.

— Имаш съпруга и тя ще остане сестра на братята ти, независимо колко зле се отнасяш към нея. Няма да приемем другата. Няма да приемем децата, които ще ти роди. С нея не си добре дошъл в дома ни. И повече няма да плащаме дълговете, които натрупа заради нея. Нима тя няма да се върне към единствения й познат живот, щом разбере, че съпругът й е широкопръст нехранимайко?

Икбал се обърна към зет си:

— Ти няма да ме отритнеш, нали, братко? Ще ни позволиш да дойдем при вас в Лакнау?

— Не, няма. Не ме гледай така жално, Икбал. Не одобрявам решението ти. И освен това… — Той отмести очи от братята.

— Какво? И вие ли смятате да заминете за Пакистан? — попита Алтамаш, без да откъсва презрителен поглед от Икбал.

— Да.

Саджад въздъхна дълбоко и седна на ниския ръб между колоните. Приведе се и запуши уши, за да заглуши виковете. Всичко рухваше.

Преди по-малко от три месеца бе докоснал Хироко — миг на неподправено щастие. Но щастието винаги е предвестник на тъгата — малко ли поезия бе изчел, та да не знае? Би понесъл без горчивина мисълта, че това докосване ще е първата и последната физическа близост помежду им, макар да копнееше за още. Знаеше, че така трябва, че е неизбежно. Дори сега всички други възможности му изглеждаха немислими. Неочакваната болка и обидата не бяха причинени от Хироко, а от Бъртънови. Когато Лала Бухш дойде в дома му с пари и предложение за препоръки, той разбра, че Хироко им е обяснила колко погрешно са преценили. Вече не го смятаха за „животно“ и „изнасилвач“. Част от него изпита огромно облекчение, но друга разтълкува щедрата сума като знак, че това е единственото извинение, което ще получи. Нямаше значение, че Елизабет, а не Джеймс му го дължи — въпреки противоречията Бъртънови все още функционираха като едно цяло и ако половината не признава каква несправедливост е извършила, на другия се пада отговорността да го стори.

— Приключих с англичаните — обясни той тогава и започна да обмисля какво иска да прави занапред сега, вече необременен от чувството за дълг, задържало го при Джеймс Бъртън дълго след като разбра, че всички възможности за напредък са изчерпани. Алтамаш го помоли да му помага, докато намери заместник на братята Назир, работили от години при семейството, но отпътували за Карачи, решени да се превърнат в най-известните ваятели на езика в бившата военна база на англичаните, на свой ред лелееща мечти за бъдеще във все още несъществуващия Пакистан. Майка му настоя да поеме грижата за финансите и Саджад се съгласи за „шест седмици от днес“. Към края на договорения срок британците оповестиха изтеглянето на петнайсети август — след по-малко от два месеца — и създаването на независимите държави Индия и Пакистан. Не беше време за търсене на нова кариера; цареше смут, всеки ден носеше вести за нови жестокости, а връзки, които доскоро изглеждаха по-здрави от стомана, се разпадаха, разядени от въпроса: за Индия ли си, или за Пакистан? Дори Саджад вече не можеше да се преструва, че животът му тече незасегнат, когато ноктите му се впиваха в дланите при поредната новина за насилие, а сърцето му забързваше ход за последно сбогом към онези, които споделяха, че не могат да останат.

После се разболя майка му и всичко останало мина на заден план.

Все още запушил уши, Саджад вдигна очи към мъжете пред него. Вече всички крещяха и жестикулираха. Обичаше ги, но — едва сега го разбра — не се притесняваше да ги разочарова. Изгледа всички; претегляше характерите им и според тях предугаждаше какво ги чака — Икбал никога няма да се ожени, ако Алтамаш не го подкрепи финансово, но ще се отдалечава все повече от тях, ще се утешава при любовниците си, а децата му ще растат без баща. Али Заман — зет му, който се хвърляше в начинанията с цялото си сърце — ще се премести в Пакистан, а патриотизмът му ще отегчава всички, когато им гостува в Дили. Сикандър, чиято религиозност се задълбочаваше с годините и го подтикваше към съзерцателно усамотение, ще се отдръпва все повече във вътрешния си свят и ще се чувства най-щастлив, когато четката му оформя стиховете от Корана в неувяхващи рози, символ на хармонията, която е открил в Свещената книга. А Алтамаш — вече наполовина поет, наполовина патриарх — ще се лута между двете си роли, ще раздава заповеди в рими на всички в домакинството, склонен да приема всичко освен неподчинението.

Не се виждаше сред тях. Не и без майка им. Тя обуздаваше авантюризма на Акбал, изваждаше Сикандър от черупката му в света на жизнерадостта, заради нея обичната й дъщеря им гостуваше два пъти годишно, а с един-единствен поглед Кхадиджа Ашраф превръщаше Алтамаш от тиранин в дете. За Саджад тя бе сигурността, че колкото и често да кръжи из Делхи, винаги ще се завръща в света на Дили.

Но и този свят си отиваше. Може би и майка му нямаше да съумее да възпре разрухата. Как да остане той между отломките? И как да си тръгне — сам, при условие че винаги бе приемал самотата като прелюдия към нова среща?

Саджад се изправи. Резкият жест накара братята му да замълчат.

— Ще помоля една японка да се омъжи за мен. Ако приеме, ще живеем в Ню Делхи и всички сте добре дошли в дома ни. Но кракът ми няма да стъпи на място, където не я приемат.

Той протегна ръце и разблъска настрани братята си като плувец. Излезе на двора. Една крачка, две… сърцето му заподскача бясно и той затича толкова бързо, че един търговец, понечил да събуе обувките си пред портата, си помисли, че камъните сигурно парят нечовешки, и си тръгна.

Търговецът едва бе преполовил стъпалата, когато край него профуча тичащият мъж. Той поспря, колкото да нахлузи обувките си, и се запровира между сергиите, децата и старците, а гълъбите вдигаха подплашено в небето и образуваха сивокрила въздушна пътека от Джама Масджид чак до къщата на семейство Ашраф.

Там мъжът спря.

Знаеше, че намисленото е предателство спрямо майка му. Но тя му пожела да продължава да живее и ако смъртта я е освободила от предразсъдъците, щеше да разбере, че той следва заръката й. Това място, тази мохола вече бе минало. Скоро призраците ще са по-многобройни от близките му от плът и кръв, останали тук. А имаше и друго — едно момиче, доверило му се достатъчно, че да се съблече и да му покаже белезите от най-дълбоката болка, която бе виждал.

Протегна ръка към вратата, готов да я блъсне и да повтори на жените онова, което вече каза на съпрузите им. Но долови някакво движение — рижа котка се прокрадна край него и му припомни цвета на роклята, която Елизабет Бъртън носеше онзи ден. Ръката му се закова на място.

Ами ако Хироко приеме предложението му, пренесат се в дом без братя, снахи, племенници и племеннички, с които трябва да се съобразяваш, и им се случи същото, което се бе случило на Бъртънови?

Когато за пръв път влезе в живота им, те не бяха нещастни. Често спореха, вярно, но въпреки това цареше ведрост. Хенри бе споделена радост, а не спорна територия. Помнеше и как нехайните им жестове — ръката му на кръста й, пръстите й, пристягащи вратовръзката му — излъчваха близост, от която на Саджад му се приискваше да стане и да излезе от стаята, за да потуши сложната смесица от чувства, надигнали се у него. Ала постепенно — толкова постепенно, че беше мъчително да го наблюдаваш — светът им рухна.

Обратът не настъпи в някакъв повратен момент, а след дълго натрупвани обиди и неразбирателства. Спореха за възпитанието на Хенри, за професионалния живот на Джеймс, за начина, по който Елизабет изпълнява социалната си роля на „госпожа Бъртън“, за храната, която сервира на гостите, кога да заминат за Мусури, дали да изпратят Хенри в пансион, къде да посадят новата фиданка — дребни на пръв поглед свади, но изглежда не беше така. Най-доброто обяснение, което хрумваше на Саджад, бе, че времето ги бе раздалечило.

Какво тогава би попречило на всесилното време да причини същото и на него и Хироко, ако заживеят в дом без съюзници, към които да се обръщат, без близки, изпълващи мълчанието със смях?

Когато няколко минути по-късно братята му се върнаха у дома, свариха Саджад застанал пред прага да рисува невидими птици по дървото.

— От всички ти най-много обичаше мама — каза Алтамаш и положи ръка върху раменете на Саджад. — Нищо чудно, че смъртта й те кара да се чувстваш самотен. Ела. Не загърбвай семейството си.

Алтамаш блъсна силно вратата и побутна безмълвния Саджад вътре, убеден, че кризата е преминала и въпросът е приключен.