Камила Шамзи
Изпепелени сенки (22)

21.

Хари Бъртън поднесе чашата с уиски към устните си и се запита — не за пръв път, откакто пристигна в Пакистан — дали салфетките около стъклото предпазват пръстите от лепкавата влага, или замаскират съдържанието, неуместно тук, в столицата на Ислямска република Пакистан. Той разви салфетката и избърса струйките пот, стичащи се от слепоочията към скулите му с мудност, обхванала сякаш всичко в изгарящата жега.

Погледна към стъклените врати, които го деляха от тълпата гости в дневната с климатика в дома на бизнесмена — който и да бе той — организирал партито. По някое време се бе здрависал с някого, заявил, че е „домакинът“, но си спомняше само изненадващо меката му длан. Хладината там го привличаше, но гъмжилото го отблъскваше. Затова предпочете компромисния вариант — градината с миризма на кебап, димящи блюда върху масите край алеята и потни мъже край скарите с месо. Затвори очи, вдъхна миризмата и си спомни детските години, когато Саджад го водеше в Стария град.

Саджад. Хари въздъхна тежко. Бяха минали четири месеца от вечерята в двора на семейство Ашраф, когато Саджад му каза да си върви, а Хироко го изпрати до входа и стисна дланите му в своите.

— В много отношения Раза е още дете. А гневът на Саджад винаги отшумява за минути. Обади ни се следващия път, когато идваш в Карачи. И повече не носи саке.

Целуна го по бузата и той пое по безлюдната улица.

Възнамеряваше да се върне по-скоро, но през последните месеци не намираше време дори за личния си живот. Като стана дума за него — ето, в градината излезе красива жена и задържа погледа му достатъчно, за да подскаже интерес.

— Отмести очи, Бъртън — чу се глас иззад лакътя му. — Работи за Вътрешните досадници.

Жената погледна през рамо към Хари, който веднага се извърна гърбом, а тихата ругатня издаваше раздразнение — по-скоро професионално, отколкото персонално.

— Предпочитам „Вътрешния квазиислям“ — каза той на набития рус мъж до него.

Колегата му Стив вдигна наздравица. Едно от удоволствията в живота на Стив бе да съчинява алтернативни имена на Бюрото за вътрешно разузнаване.

— Как мислиш? — попита той. — Ние ли ги шпионираме по-добре, или те нас. Кога ли ще разберат, че дължат благодарности на Израел, задето снабдява с оръжия Свещените им воини.

В главата на Хари имаше карта на света, където държавите съществуваха само като очертания, готови да бъдат оцветени в червено, бяло или синьо в зависимост от отношението им към регионалната война на Афганистан срещу Съветите, от която на думи всички страняха. Когато пристигна в Исламабад, сътрудничеството беше тристранно — Египет осигуряваше съветски оръжия, Америка — финансиране, обучение и техническа помощ, а Пакистан — базите за тренировъчните лагери. Сега обаче войната бе станала наистина международна. Оръжия от Египет, Китай и скоро — от Израел. Наемници от целия мюсюлмански свят. Тренировъчни лагери в Шотландия! Носеха се слухове, че дори Индия проявява интерес да продаде част от купеното от съветските приятели въоръжение. Последното навярно беше само слух, но Хари тайничко се наслаждаваше на представата как Пакистан, Индия и Израел обединяват усилия във войната на Америка.

Интернационализъм, движен от капитализма. Различни светове, създаващи от различните си сфери нов вид геометрия. Със смесица от удовлетворение, ирония и отчаяние той вдигна наздравица с призрака на Конрад Вайс.

В другия край на страната Хироко Ашраф също мислеше за Конрад, докато четеше писмото от Йоши Ватанабе. Съобщаваше й, че се пенсионира като директор на училището, помещаващо се в някогашното имение „Азалия Менър“. След войната бившият наемател на Конрад — Кагава сан — бе предявил претенции към имота — нали именно той бе обитавал къщата в годините преди бомбардировките. И въпреки че Йоши уведоми Илзе, нито семейство Вайс, нито семейство Бъртън оспориха твърденията на Кагава сан. Когато обаче през 1955 година децата му наследиха имението, те помолиха Йоши, станал учител след войната, да оглави международното училище, което възнамеряваха да създадат в памет на Конрад Вайс. За пръв път показваха, че изпитват вина, задето отбягваха Конрад през последните месеци от живота му.

„Надявам се новият директор да продължи традицията да води децата на международното гробище, където е погребан камъкът на Конрад.“

Хироко остави писмото и докосна гърба си. Някой ден може би щеше да заведе Раза в Нагасаки. И Саджад. Погледна към заспалия си съпруг и вдигна снимката, придружаваща писмото — Йоши в „Азалия Менър“ с група ученици, коленичили пред него. Същите деца скоро щяха да отпътуват за Америка, за да посетят училище край Лос Аламос. Запита се как ли би се спогаждал Раза с японски ученици на неговата възраст. Никак не се притесняваше, че до края ще си остане чужденка в Пакистан — не я привличаше принадлежността към нещо толкова спорно, ефимерно и опасно, каквото са нациите — но въпреки това забелязваше как Раза трепва винаги, когато някой пакистанец го попита откъде е.

Понякога Конрад се появяваше в мислите й като абстракция и се опитваше да си представи какъв щеше да е животът им, ако не беше загинал. Щяха ли да посетят Илзе и Джеймс в Делхи? Щяха ли да се срещнат със Саджад и да зърнат отблясък от възможното при други обстоятелства бъдеще? Не, разбира се. Разбира се. Няма предопределени по този начин отношения и случайности. Понякога само изглежда така на пръв поглед. Докосна с пръст устните на Саджад, а върхът му допря леко крайчеца на сребристосивия му мустак.

Не, нямаше предопределени събития; всичко можеше да е съвсем другояче. Дъщеря им можеше да се роди жива. Дъщерята, която се появи на бял свят в петия месец, дъщерята, която бомбата уби (лекарката така и не й каза точно какво не е наред с плода, само спомена, че някои преждевременни раждания са милостива случайност). Вече щеше да е на трийсет и пет. С годините смъртта на Конрад и на баща й избледняваше, но загубата на детето, което познаваше само като деликатно движение вътре в нея, оставаше непрежалима, надигайки се понякога като всеобхватна вълна от ярост, която не знае как да изрази, как да потуши. Само присъствието на сина й я успокояваше. Ако първото им дете се беше родило — Хироко я наричаше Хана, като яркочервеното замръзнало под леда име, което Конрад беше видял — Раза нямаше да го има. Беше убедена, че щеше да е така.

Входната врата се отвори, течението раздвижи листата в двора и Хироко се усмихна на съвършеното съвпадение.

— Откъде идваш, принце? — попита тя, посрещайки го в двора.

Раза докосна с пръст бузата й.

— Предупредих те, че ще закъснея. Нали не се притесни?

През последните седмици нещо в него сякаш бе дръпнало завесата, за да разкрие детинската му нежност. Саджад го обясняваше просто с облекчението от взетия най-сетне изпит. Стратегиите на Хари наистина бяха пришпорили химикалката да прелети през листовете с лекота, граничеща с презрение, ала Хироко усети промяната още преди това и предположи, че тя, а не съветите на Хари Бъртън, помогнаха на сина й да влезе уверено в изпитната зала и да излезе тържествуващо оттам.

— Прегледах справочника с американските университети — каза тя.

Шер Мохамад — водачът на рикша — го бе донесъл няколко дни след като Саджад изгони Хари от дома си. Хироко настоя Раза да напише благодарствено писмо и той я послуша. Отне му повече време, отколкото всички любовни послания до Салма, и така му олекна, че едва преодоля смущението, когато чичо Хари се обади от Исламабад и му каза, че се надява справочникът да се окаже полезен, и обеща да поговорят повече, когато дойде пак в Карачи.

Раза пренебрежително махна с ръка.

— Много е сложно. Документи, тестове, препоръки… — Беше се зарекъл повече да не се самозалъгва, че американските университети го очакват, особено след като прегледа формулярите за финансова помощ и разбра за какви огромни суми ще трябва да моли.

— Добре. — Макар дори пред себе си да го признаваше с неохота, на Хироко й олекна, че синът й не смята да заминава. — Значи ще учиш тук. Добре. После ще потърсим начин, ако решиш да напишеш дисертация.

След мигновено колебание Раза я прегърна.

— Ще се гордееш с мен.

По навик бе положил ръце върху мястото между белезите.

— Какво означава това? — отдръпна се Хироко. — Напоследък се усмихваш, весел си, Раза-Конрад Ашраф, и не се гневиш, та чак започвам да се тревожа. Къде ходиш всеки ден? Тази сутрин срещнах Билал. Каза, че не те е виждал от седмици.

Младежът отпусна ръце.

— Ако искаш да се ядосам, продължавай… Колежанският живот е погълнал Билал и останалите, а аз си намерих нови приятели. Щастлив съм. Не го разваляй.

Той отстъпи назад и се поклони — жестът винаги я разсмиваше; разсмя я и този път — и се запъти към стаята си, подскачайки с протегнати към звездното небе пръсти.