Камила Шамзи
Изпепелени сенки (31)

30.

Хари Бъртън крачеше в ясното зимно утро. Умората от дългия полет и скръбта изкривяваха странно възприятията му. Очакваше Ню Йорк да е същият като в края на септември, когато го видя за последно — пожарища и печал в центъра, чувство за вина, витаещо из непокътнатите квартали. Вместо това обаче го стъписа разривът между оптимистичната природа на града и настойчивостта на трагедията, която напомняше за себе си упорито като изгубен любим.

Искаше да я е преодолял, своята скръб — непоносима, всепроникваща. Призракът й витаеше из всяко кътче на Сохо. Дали и Ким го усещаше? Погледна към дъщеря си, която лесно следваше ритъма на широките му крачки, а целият й външен вид сигнализираше предупреждение — маскировъчни панталони, обувки с дебели подметки, полуразкопчано военно яке над черната тениска, наскоро подстригана коса с цвят на мед и тук-там петна черна боя, напомнящи гепардова окраска.

— Едно пени, ако споделиш мислите си, пантерке — каза той и сбърчи чело, усетил пълната си неспособност да избяга от клишетата.

— Преместих се в Ню Йорк и заради баба — погледна тя към него. — Не знаеше, че ще живея тук, нали?

— Не. Но е страхотно. Винаги съм си представял, че си тук. Сиатъл е друго нещо. Планини, гръндж, безкрайно висене в кафенетата! Не, не е в стила на дъщеря ми. Знаех си, че флиртът със Сиатъл ще е от краткотрайните.

— Е, ти си по-наясно с мимолетните флиртове, татко — ухили се тя и го хвана под ръка.

Изненадан, но и очарован, той притисна ръката й и се замисли какво се очаква да каже един баща в такъв момент. Очите на дъщеря му още бяха зачервени от плач — също както и вчера следобед, когато пристигна да погребе Илзе.

— Скъпа, тя умря, както би искала. В съня си, спокойна, след весела вечеря с приятелката си, както ми разказа Хироко. Трябва да се радваме.

— Това не помага. Липсва ми ужасно. — Ким облегна глава на бащиното рамо.

Повървяха така известно време, макар че сигурно отстрани изглеждаха странно. В следколедното униние тълпите в Сохо бяха пооредели, за което Хари изпитваше единствено благодарност. През последните седмици бе обикалял само из тесни планински проломи и тялото му все още по инерция дебнеше за опасност. Зигзаговидните противопожарни изходи на сградите му изглеждаха като изкривени гръбначни стълбове, а от отсрещната страна на улицата прозорците отразяваха слънчевите лъчи като цеви на автомати.

— А другата причина да дойдеш в Ню Йорк? — попита той.

— Това. — Ким махна с ръка към флаговете, провесени от всяка сграда, и после към празния хоризонт. — Проблемът е, че в гилдията узнахме веднага, татко. Пуснахме телевизорите, видяхме пламъците и разбрахме, че сградата ще рухне. Останалите живяха още няколко минути в неведение, ала ние, Касандрите, още при първите кадри прозряхме, че няма шанс. Ще падне. После втората. От този момент исках само едно — да се върна тук. — Тя се огледа яростно и добави: — Ще продължим да строим.

„Касандрите!“, повтори наум Хари. Понеже са предвидили трагедията час преди да се случи! Само час.

— Ако спрете, значи терористите са удържали победа — каза той и усети как ръката й се измъква от неговата.

— Изтъркано ти звучи, така ли? Смърт и унищожение. Добре за бизнеса и нищо изненадващо.

Ким коленичи край един стълб и зарови длан в дебелата козина на завързаното за него коли, ядосана, че толкова болезнено се е надявала да я разбере. Студът от тротоара се просмукваше през панталоните й.

Хари протегна ръка и колито, приело вниманието на Ким с изражение на аристократ, получаващ полагащото му се по право, зарови нос в дланта му.

„Предател!“ — помисли си Ким.

— Нищо изненадващо, да — каза баща й.

Вярно беше. Единайсети септември никак не го изненада; всъщност още през 1955 година предположи, че бомбените взривове в Оклахома са свързани с ислямския джихад. Но сега го порази собствената му реакция — дълбочината на обзелия го гняв, желанието целият свят да спре, за да оплаче като него града, осиновил го на дванайсет. Беше в Демократична република Конго и инспектираше системата за сигурност, която „Аркрайт и Глен“ осигуряваха на белгийска компания за износ на диаманти. Ясно съзнаваше колко хиперболизирани са чувствата му на фона на загиналите тук хора във война, която сякаш имаше затишия, но не и край. На дванайсети септември седна, въоръжен с калкулатор, и изчисли, че това се равнява на две хиляди жертви дневно за три години. Но така и не успя да свърже цифрите с емоциите си.

— И е добре за бизнеса несъмнено.

— Е, поне си честен — констатира Ким, изправи се и заизтупва пресилено енергично праха от панталоните си.

— Това е само част от историята. Ние винаги чуваме само част от историите си, пантерке.

— Ние? — Тя го изгледа и поклати глава. — Ти си този, който винаги си тръгва.

— Сега съм тук.

— И колко ще останеш?

Той извърна очи.

— Така си и мислех.

Въпреки разочарованието гласът й прозвуча тържествуващо, задето е излязла права.

— Ким, ние с теб скоро ще прекарваме много време заедно. Повече, отколкото би желала. Приеми го като заплаха или обещание.

— Разбира се — скептично отвърна тя. — Когато се пребориш с поредната абстракция… или с всемогъщия ужас и повсеместната бедност?

Хари се засмя.

— Баща ти остарява. През юни навършвам шейсет и пет. Време за пенсиониране, скъпа.

— Никога няма да се пенсионираш — изсумтя Ким.

— Е, добре де — призна той. — Но ще си взема дълга отпуска. Какво ще кажеш да отидем заедно в Делхи? Ще ти покажа моето детство.

Старо обещание, но тя отново се поддаде на изкушението. Ето защо усмивката на Хари Бъртън беше толкова неустоима — когато казва нещо, го мисли. В момента.

Запътиха се нататък и дочуха гърлен звук — Ким се обърна и видя как колито изпъва докрай каишката, вперило очи в Хари. „Покъртително!“ — рече си иронично Ким, но позволи на баща си да сложи ръката й отново под неговата.

— Мама ти изпраща съболезнования — каза тя. — Предложи да дойде, но не съм убедена, че мога да се справя и с двама ви едновременно.

Смехът на Хари прозвуча като искрено признание за истината, скрита в небрежно подметнатата реплика.

— Как е тя? Все така прикрива разбитото от мен сърце зад маската на неопетнено щастие с еди-кого си?

— Да, татко, още е щастливо омъжена. Но се притеснява много за мен. Смята трите ми месеца самота за истинско проклятие. Като се чухме последния път, ме предупреди да не казвам на мъжете какво работя. Инженерството явно звучи твърде мъжкарско. И плаши момчетата. Май се опитва да намекне, че ме вземат за лесбийка.

— Ти си си ти. И ако момчетата си мислят, че това те поставя извън рамките им, вероятно са прави!

Ким знаеше, че не се опитва да я печели с евтини комплименти. Каквито и недостатъци да имаше Хари като родител, той никога не бе оставял и капчица съмнение, че дъщеря му е най-доброто нещо, което е сътворил в живота си. Тя го улови за ръката като някога, когато бе достатъчно малка да се преструва, че не може да пресича улиците сама.

Надолу по улицата жена в елегантно бежово палто и кокетно наклонена барета се взираше напрегнато в някаква витрина.

— Какво ли гледа? — прошепна Хари, а тя се засмя, пусна го и се втурна към Хироко.

В центъра на витрината стоеше манекен в тесни кожени панталони, а под кръста му изпъкваше невероятна издутина. Ким прегърна Хироко през раменете и двете застанаха така — полузасмени, полуразплакани — спомняйки си как Илзе спря тук на деветдесетия си рожден ден и заяви: „Чудя се какво ще ми донесе следващото десетилетие. Осемдесетте определено ме изненадаха — виаграта, разбира се. Всичките ми стари любовници изпълзяха от ковчезите.“

Хари прочисти неуверено гърло зад жените и Ким намигна на Хироко:

— Не е готов да чуе тази история.

Японката се вдигна на пръсти, доколкото й позволяваха равните обувки, и целуна Хари по бузата. Отбеляза изчервяването, свидетелстващо колко редки са жестовете на привързаност в живота му.

— Ела в Китай с мен — предложи тя и го хвана под ръка.

Ким видя как Хари нагажда внимателно стъпките си, без никакъв издайнически знак, че Хироко се движи прекалено бавно, и разбра, че ще отидат в Делхи. Хари, Хироко и тя. И Раза.

Не беше срещала Раза-Конрад Ашраф. Светкавичните му посещения никога не съвпадаха с нейните почести гостувания в Ню Йорк. Ликът му обаче стоеше в рамка върху полицата на камината в апартамента на Мърсър Стрийт и той присъстваше във всяко трето изречение, произнесено от Хироко и Хари — нищо чудно тогава, че се мяркаше в сънищата й. В най-необичайни ситуации, но появата му никога не беше изненада.

Представи си как ако се запознаят, помежду им веднага ще започнат да прехвърчат искри. Раза очевидно беше поредната версия на Хари. Каква ли взривоопасна смес ще произведат характерите им? Усмихна се при тази мисъл, влачейки се след Хироко и Хари към Чайнатаун. Съзнанието й вече се рееше из Делхи.

Хари беше доволен, че дъщеря му е достатъчно далеч и няма да усети рязкото й неодобрение, когато каза твърдо на Хироко: „Разбира се, че Раза не е нито в Индия, нито в Пакистан. Нали дадох дума да го пазя?“ Беше обещавал какво ли не, но обета пред Хироко се стремеше да спазва. Стараеше се Раза да остава в стерилния свят на централния офис на „Аркрайт и Глен“ в Маями и да превежда разговори с клиенти, договори, имейли и записи. Случаят „Афганистан“ обаче бе по-различен — първият договор на компанията с американската армия, възможност, която замая главите на акционерите с краткосрочни и дългосрочни перспективи. А Раза-Конрад Ашраф — гениалният полиглот, минавал навремето за афганистанец, бе твърде ценен кадър и се налагаше да го включат.

Хироко се колебаеше как да повдигне следващия въпрос. Той засягаше тема, която не бяха обсъждали, откакто стояха пред тялото на Саджад. За да поразмисли как да я подхване, тя забави крачка и се загледа в избелял постер, залепен върху плътно изрисуваната с графити стена на висока сграда. Под снимка на млад мъж стояха думите: „В неизвестност от 11/9. Ако имате информация за Луис Ривера, моля позвънете на…“

Хироко си спомни гарата в Нагасаки в деня, когато Йоши я отведе в Токио. Стените бяха покрити с молби за сведения за изчезнали хора. Приближи, за да разгледа грейналата по лицето на Луис Ривера оптимистична усмивка. В такива моменти се укоряваше, задето с хората от този град живеят в съвършено различни истории.

— Сигурно още имаш приятели в ЦРУ?

Думите сякаш се изтъркаляха сами от устата й.

— Всички гледат да спазват дистанция, Хироко — отвърна той, разбрал накъде води въпросът й.

Отговорът му прозвуча по-убедително, отколкото уверенията, че няма да избухне ядрена война. Потупа го по ръката и извърна очи от Луис Ривера. Застаналата до нея Ким обаче не откъсваше поглед от снимката.

Когато се вляха в навалицата по улиците на Чайнатаун — блъсканицата и хаоса, на чийто фон „атмосферата“ в другите части на Манхатън изглеждаше чиста проба позьорство — Хироко си припомни колко се развълнува първия път, когато дойде тук и откри купища зеленчуци, които не бе виждала, откакто напусна Нагасаки. Все още си спомняше китайските названия, които майка й използваше, когато пазаруваше в Китайския квартал. Спомняше си и измислените от Конрад Вайс имена на непознатите зеленчуци — бок чой беше „обветрено зеле“, лотосовите корени — „фосилизирани цветя“, а джинджифилът, от който Саджад поглъщаше несметни количества — „буца пръст“.

Хари спря край един мъж, който влачеше три мъртви риби по тротоара, докато множеството около него жестикулираше и крещеше. Дали прави фокуси, или са сключили облог? Хари се заинати да разгадае ставащото. Хироко използва възможността да разгледа кашоните с плодове и зеленчуци пред тясно магазинче. Посочи зеленикавожълтите сфери в единия и от устните й се изплъзна „хун-сао“ — дума, неизричана откакто напусна Нагасаки. На урду беше бейр. Нямаше представа как е на английски.

Нагасаки. Хироко докосна гърба си.

— Това бейр ли е? — попита Хари.

Тя се усмихна — кръвта на Конрад Вайс си казваше думата. Години наред след смъртта на Саджад Хари бе изчезнал от живота й, но в началото на деветдесетте се появи в къщата в Аботабад и каза, че напуснал предишната си работа (дори тогава не спомена бившите си работодатели) и се прехвърлил в сферата на частния бизнес — лустросан телохранител, нищо повече, но им трябвали преводачи, та се питал дали Раза би желал да му стане колега. Нито за миг не се поколеба дали да му прости, задето ги излъга — Хари беше от фамилия Вайс и предлагаше на сина й възможност за бягство от бездушната дубайска бездна. „И, разбира се — добави Хари, — Раза ще стои далеч от куршумите.“

След няколко минути Ким, Хироко и Хари седяха на пейка в Кълъмбъс Парк. Ким колебливо държеше плода с неприятен аромат, от който Хироко и баща й отхапваха с носталгични изражения.

— Щом ще се местиш в Ню Йорк, трябва да се установиш някъде тук — констатира Хари.

— Тук? Защо?

Ким се озърна наоколо, опитвайки се да разгадае кое в този квартал кара баща й да си я представя като негова обитателка. Сбръчканите близнаци с бейзболни шапки, които играеха китайски шах на отсрещната пейка? Жените, загръщащи реверите на палтата си, когато се навеждат над фигурите за маджонг? Слепецът, който галеше с бавни и широки жестове въздуха между него и ококорената жена, от чието гърло излизаха пронизителни, скръбни тонове, акомпанирани от жаловити звуци на струнен инструмент?

— Просто така.

Обяснеше ли й, че ако ударят отново Америка, едва ли ще посегнат на Чайнатаун, тя щеше да се подиграе на професионалната му параноя. Но Ким го погледна и обърканото й изражение отстъпи пред разбирането. Разбра. С лека усмивка показа, че оценява загрижеността му. После му кимна.

Кимването го притесни. Ким не познаваше достатъчно страха. Как тогава разгада мислите му? Той си спомни как по-рано дъщеря му застина, когато видя някакъв мъж, наведен над обувките си. Хари се засмя и каза: „Завързва си връзките, Ким, не детонира бомба“, но сега не му се видя смешно. В афганистанските долини страхът бе необходимост — беше обучен как да го използва. Но какво знаеше дъщеря му за света, в който страхът те следва по петите? Оръжията в ръцете на непосветените — ето какво го тревожеше, откакто пристигна в Ню Йорк.

— Предложих на Хироко да останем заедно в апартамента на баба, докато реша къде искам да живея — каза Ким.

Отхапа от жълто-зеленикавия плод и се постара да се престори, че горчивият вкус й харесва.

— И двете смятаме, че трябва да се грижим една за друга — уточни Хироко.

Погледна към преполовения плод в ръката на Ким и добави:

— Не е узрял. Сигурно е ужасен на вкус. Защо го ядеш?

Младата жена го изплю в салфетката, която Хироко й подаде.

— Не исках да те обидя. Но наистина е отвратителен.

— О, скъпа — въздъхна японката, — съжителството ни ще е кошмарно, ако се придържаш стриктно към културната толерантност.

— Само смахнат би харесал този жалък миризливец — обади се Ким.

— Отлично! — усмихна се Хироко. — Благодаря. А ти трябва да разнообразиш гардероба си. Колко черни тениски имаш?

Хари ги наблюдаваше доволно. Каквото и да се случваше по широкия свят, поне семейства Вайс-Бъртън и Танак-Ашраф бяха открили общи пространства, а заплетената споделена история само задълбочаваше приятелството им.