Камила Шамзи
Изпепелени сенки (13)

12.

Саджад стоеше на брега на Босфора и се питаше защо си е въобразявал, че истанбулските джамии са красиви. Вече знаеше — сградите са твърде тромави и ниски, минаретата — твърде тесни. Босфорът е пролив, а не река; а трябваше да е река. И тук използваха латиница! Как са могли да загърбят елегантната арабска писменост (изкусните калиграфи от рода Ашраф навярно се обръщаха в гробовете)! Не, нищо тук не отговаряше на представата му за красота. Дори темпото, цветът и въздишките на заника на този някога величав град му се струваха нереални.

Джеймс Бъртън. Озоваха се тук изцяло по негова вина.

Беше толкова убедителен онази вечер, когато с Хироко се върнаха във вилата на Бъртънови и им съобщиха, че са се оженили. Съпрузите очевидно очакваха новината, макар да се изненадаха от експедитивността им. Елизабет поне демонстрира някаква престорена радост, но Джеймс го улови за ръката и го поведе навън.

— Не бива да я водиш в Делхи — подхвана той.

После заговори с адвокатския тон, който Саджад не бе чувал отдавна. Заизрежда доводите — жестокостите, които ще предизвикат или последват разделянето на двете държави; после напомни религиозната принадлежност на обитателите на Делхи, представи мнението си за насилието и ефекта, който оказва дори върху най-разумните човешки същества. Описа до какво са способни да доведат отчаянието, гневът и инстинктът за самосъхранение. Зададе десетки въпроси, започващи така: „Как ще постъпиш, ако…“ Посъветва го да размисли как би реагирал, ако накърнят личното, религиозното и етническото му достойнство. И когато Саджад клекна, стиснал глава, той постави ръка върху рамото му и нанесе съкрушителния удар: „Малко ли е изстрадала Хироко?“

Саджад вдигна умолително очи към мъдрия си наставник: „Имам ли избор?“

Джеймс протегна ръка и му помогна да се изправи. Беше подготвил един последен благороден жест към представителя на този народ, на тази земя, която скоро щеше да напусне, жест, който да измие капка от срама на кървавото оттегляне на Империята от Индия.

— В Мусури има един стар генерал, който иска да ви направи сватбен подарък.

Идеята даде Елизабет. Тя обясни на Джеймс, че няма никакъв смисъл да разубеждава Хироко. По-скоро трябва да намерят начин да ги настанят извън Делхи, докато „абсурдите около разделянето приключат“. Закрачи редом с него из стаята и накрая извика: „Истанбул!“ Грабна телефонната слушалка и се обади на генерала, който заговори Хироко за местната флора. Първата му съпруга, починала преди много години, беше японка и Елизабет не виждаше нищо лошо да се възползва от сантиментите на стареца по изгубената любов.

— Има къща в Истанбул. Втората му съпруга беше туркиня. Не е стъпвал там, откакто тя почина през четирийсет и трета, но пийне ли, започва да вербува кандидати да поживеят в дома му край Босфора. А сега я предоставя — на трезва глава — на теб и Хироко за дълъг меден месец.

Медените месеци бяха за англичаните. Дори и да му беше хрумвало, Саджад не можеше да си го позволи. Хироко щеше да разбере. Всичките си спестявания щеше да вложи в новия им дом в Ню Делхи. Но в Стария град неведнъж бе чувал да говорят за мъст, за неверници, за справедливост и да, Джеймс Бъртън беше прав, че Хироко не бива отново да става свидетел на жестокости. Ще намери начин да вземе пари назаем за къщата, щом се върнат в Делхи.

Стори му се толкова неизбежно, толкова разумно.

Саджад загърби всепризнатата прелест на Синята джамия и закрачи към ферибота, който щеше да го отведе в къщата на генерала при съпругата му. Представи си я как стои до прозореца и наблюдава спокойната игра на светлините по Босфора.

Всъщност в този момент тя стоеше върху масата и опипваше влажното петно по хлътналия таван, опитвайки се да определи има ли опасност покривът да поддаде. Някога великолепната къща сега бе в окаяно състояние. Дървената ламперия беше проядена, тъмночервената мазилка се лющеше, прозорците бяха изпочупени. Въпреки това Хироко се привърза към нея. Използваха само надвесената над Босфора стая, а Саджад твърдеше, че откакто я обитават, се е наклонила с няколко градуса.

Хироко стъпи на стола и оттам — на пода. Върна се в стаята и й се стори, че долавя лекия мирис на сутрешните им ласки. Мина край дървения шкаф и докосна най-горното чекмедже, сякаш е талисман. Вътре държеше сватбения подарък на Елизабет.

— Беше на Конрад — каза й тя секунди след като Джеймс измъкна Саджад в двора на вилата. Отключи бюфета и извади кадифена кутийка. — Ти си единственият човек на света, на когото би го подарил. Не те упреквам, че се омъжваш за друг. Макар да бяхме почти непознати, съм сигурна, че брат ми би желал да си щастлива. Вземи го.

— Запази го за жената на сина ти — отвърна Хироко.

Не чувстваше вина — съзираше красота във факта, че бе довел и нея, и Саджад в дома на Бъртънови, за да ги срещне — но не искаше да приеме нещо, което не й принадлежеше по право.

— А и къде ще го нося?

— Толкова си наивна понякога. Давам ти го. Твое е. Ти ще решиш какво да го правиш. Ако няма да го носиш, тогава… — Елизабет вдигна рамене и Хироко чу ясно, сякаш го изрече на глас: „Продай го!“

Протегна ръка и пое кутийката. За секунда Елизабет се разколеба — Джеймс й бе подарил диамантените бижута в сватбената нощ; сложи колието на врата й, гривната — на китката й, обиците — на ушите й, докато тя лежеше гола в леглото — но после бързо го пусна в дланта на Хироко.

Хироко се настани удобно между възглавниците на миндера под прозореца. Скоро ще се върнат в Делхи, Саджад ще продаде подаръка от Елизабет и с парите ще им купи къща. Отначало Саджад роптаеше; не искаше да се чувства длъжник на Елизабет Бъртън. Спориха почти цял месец, но съпротивата му постепенно отслабна, понеже спестяванията му се топяха и все по-ясно разбираше, че Хироко е неспособна да се впише в комуналната семейна система. След това сякаш товар се смъкна от плещите им — последните седмици помежду им се възцари пълна хармония, двамата почти с благодарност се надпреварваха да проявяват благородство в дребните спорове. „Ето това е меденият месец“, мислеше си Хироко снощи, когато съпругът й й разресваше косата и обясняваше как в никакъв случай не би искал да е по-дълга, нищо че в неговата мохола няма девойки с момчешка прическа. Питаше се какво ли ще е по-нататък.

Наведе се през прозореца и вдъхна свежия въздух откъм Босфора. Делхи през октомври! Саджад спомена, че няма да е зле да поизчакат още, за да пристигнат в Делхи, когато зимата наближава, но тя усети, че се надява да му откаже. Така и направи. Разбираше колко му е тежко да е далеч от дома, когато в началото на септември избухнаха метежите след отделянето на Пакистан и Старият град буквално бе поставен под обсада.

— Не че не искам да съм тук — каза той една нощ. Лежеше по гръб и се наслаждаваше на успокояващата тежест на тялото й върху неговото и на нежния допир на пръстите й, вплетени в неговите. — Какво бих могъл да направя? Да се включа в групите, охраняващи с автомати всеки подстъп към стария квартал? Да откажа и да се крия при жените в къщата? Там щяхме да сме, знаеш — в Ню Делхи палят домовете на мюсюлманите…

Той извърна лице към нея и Хироко забеляза необичайно отнесеното му изражение.

— Джеймс Бъртън беше прав за насилието. То наистина е най-заразната лудост. Не искам да знам кои от приятелите ми от детинство са се превърнали в убийци, докато ме е нямало. Не искам да знам какво е направил Икбал, подтикван от отчаяната си страст. Не, не искам да съм там. Но въпреки това се чувствам като предател.

Нито тогава, нито когато и да било спомена, че е заминал заради нея.

Но това бе през септември. Положението бе овладяно и макар Саджад да знаеше, че ще се върне в един друг Делхи, духът на Дили го зовеше. Поставяше ударението върху „дил“. (Още по време на първия урок й обясни, че „дил“ означава „сърце“. Видя го как се изчерви и страните й поруменяха в отговор. Спомни си колко пъти свеждаха смутено очи и й стана смешно. Не се познаваха, не познаваха и себе си.)

Чу вратата да се отваря. Най-сетне си идваше. Какъв абсурд — да ходи в индийското консулство и да представя документи, за да се върнат в Делхи!

Влезе в стаята и изражението му спря дъха й.

Безмълвно тръгна към нея — влачеше бавно крака, прегърбен, сякаш след тежко поражение.

— Какво има? Какво стана? — попита тя, когато Саджад седна до нея — внимателно, сякаш костите му щяха да се счупят.

— Казаха, че съм избрал да напусна — произнесе го бавно, като думи на чужд език, чието значение се опитва да схване. — Казаха, че съм от мюсюлманите, предпочели да се изселят от Индия. Няма връщане назад. Казаха, Хироко, че няма как да се върна в Дили. Не мога да се върна у дома.

Хироко проследи безмълвно как съпругът й се свива на леглото. Повтаряше името му, шепнеше нежни думи на английски, урду, японски, но той не я чуваше — гласа й заглушаваха пърхащите криле на гълъбите, виковете на мюезина от Джама Масджид, спорещите му братя, подканите на търговците по „Чандни Чоук“, дъждовните капки в короните на палмите, смехът на племенниците и племенничките му, смехът на децата, които пускаха хвърчила, бълбукането на фонтаните в дворовете, дрезгавият глас на невидим съсед, напяващ газали преди изгрев-слънце и сърцето му, биещо до пръсване…