Камила Шамзи
Изпепелени сенки (5)

4.

Хироко наблюдаваше сенките, пробягващи по каменните отломки, възправени около поляната за пикник в Хаус Кхас. Руините си бяха просто руини, сенките — само изкривени образи, сътворени от играта на светлината и мрака. Мъжкият силует, очертал се върху древната плоча, не й попречи с учтива усмивка да изслуша въпроса на седналата до нея жена:

— Как вървят уроците по урду?

Хироко не успя да си спомни името на англичанката, която я заговори, макар да знаеше, че съпругът й е сред приближените на вицекраля, а в градината й никнат най-красивите жасминови храсти в Ню Делхи.

— Много добре, благодаря. След триседмични усилия най-сетне приехме, че не мога да произнасям гърлено „к“. Хвърлих Саджад в дълбока скръб, но тъгата е неизбежна част от урду, така че не ме вини.

— Саджад? А, момчето за всичко на Джеймс. Така ли ти каза: тъгата е неизбежна част от урду? Ама че твърдение, нали?

„Момче за всичко“? Хироко задъвка настървено печеното пиле, за да възпре язвителната реплика. Не знаеше как да общува с тези хора — богатите и могъщите, много от които я питаха за самурайския начин на живот и смятаха, че скромничи чаровно, твърдейки как най-близкият досег със света на военното изкуство е била работата й във военния завод. Две години след войната те приемаха по-благосклонно един съюзник на Хитлер, отколкото човек от различна класа. На Хироко й се прииска да бе попаднала в делхийския еквивалент на Ураками. Тези разсъждения обаче бяха несправедливи спрямо Бъртънови. А и не отговаряха съвсем на истината. Меките чаршафи, обилните обеди и вечери, цветните рокли, които Елизабет й подаряваше, огромната библиотека, милото отношение на съпрузите… беше им повече от благодарна и съзнаваше, че всичко това й се полага по силата на щедростта, а не по право.

— Защо си губиш времето с урду? — Камран Али, един от индийските възпитаници на Оксфорд, отпусна едрото си тяло на постелката до Хироко. — Език на търговци и мародери. Знаеш ли, че думата „урду“ е от същия корен като „орда“? Виж, латинският си струва. — Той вдигна празната си чаша и сервитьор в ливрея се приведе да я напълни. — Vini, vidi, vino — каза Камран Али и англичанката от другата страна на Хироко се разсмя и му заразказва за странното произношение на един от индийските им домашни помощници.

Хироко усети, че някой я докосва по лакътя. Вдигна поглед и видя Елизабет.

— Заповядай при нас, Елизабет — подкани я жената с жасминовите храсти, но не понечи да й направи място.

— Не, Вайълет, благодаря. Много е задушно тук — констатира Елизабет. След кратко мълчание добави: — Заради тези предполагам…

Махна към високите колове, върху които горяха факлите, осветяващи поляната за пикник.

Хироко измърмори някакво извинение и се изправи. Стана й и забавно, и тъжно от язвителното отношение на Елизабет към тези глуповати, но иначе безобидни създания. Когато се отдалечиха от множеството, Джеймс зърна лекото просветване на колието с изумруди около врата на Елизабет — беше го поставил там за пръв път в свят, толкова сияен от любов, че на фона му бледнееха дори най-ярките скъпоценни камъни. Иначе прагматичният Джеймс изведнъж си представи Хироко и Елизабет като двата изящни златни полукръга на колието, обречени въпреки мимолетните раздели (когато на пътя им се изпречваше някой — вицекралят, съпругата на един от клиентите на Джеймс, навабът на еди-къде си) отново да се съберат. Той смяташе, че съпругата му просто се грижи за чуждестранната гостенка, но не съзнаваше колко много означава за Елизабет отново да намери приятел и съюзник. През последните седмици тя дори очакваше с нетърпение светските събирания (всъщност нямаше вечер без светско събиране), стига Хироко да се съгласи да ги придружи.

— Съжалявам, че изчезнах за дълго. Джеймс щеше да се разсърди, ако не бях обсъдила от край до край Великденския бал с Харидан. Съпругът й е решил, изглежда, да подсигури безметежното шахматно битие на Джеймс.

Хироко вече беше разбрала, че е най-добре само да слуша, когато единият от Бъртънови говори за другия, но в този момент реши да намери начин да заобиколи бариерата на лоялното мълчание на Саджад по всички въпроси, свързани с Джеймс, и да открие как един юрист си седи на верандата, пие чай и движи пешки, без никой да възрази. „Богаташи! Колко са абсурдни!“ — повтори мислено и поклати глава. Някои неща са еднакви навсякъде.

Истината беше, че от самото начало на кариерата му стихията на Джеймс бяха чарът, социалните контакти и авторитетното излъчване, с които убеждаваше клиентите — и по-важното, перспективните клиенти — че могат да разчитат на него. Водеше нуждаещите се от правна консултация в кантората на „Бъртън, Хопкинс и Прайс“ и предоставяше заплетените случаи на колегите си, които се погрижваха клиентите да не съжаляват за избора си. Счупеният му крак не можеше да превзема стъпалата до третия етаж, където се намираше кантората, но Джеймс неотклонно изпълняваше социалните си ангажименти и използваше съчувствието на околните в името на практиката.

Веднъж седмично Саджад се отбиваше в кантората и донасяше папки с документи за Джеймс, но всички разбираха, че те са само фасада; въпреки че кракът му вече се бе възстановил, никой не си правеше труда да настоява да се върне на работа, а на Джеймс му се струваше глупаво да повдига сам темата. Също като въпроса за завръщането в семейната спалня горе. Разликата между двете ситуации се изчерпваше с категоричното му нежелание да се мярка в кантората.

Припадъкът на Хироко обаче въдвори Джеймс в семейното ложе. Налагаше се да преместят японката в спалнята на първия етаж и Елизабет нареди на Лала Бухш да пренесе личните вещи на Джеймс „горе“ — доста мъгляво уточнение, та Джеймс се почуди дали няма предвид „спалнята за гости горе“. За негово облекчение обаче Лала Бухш не я изтълкува така. След двумесечната принудителна раздяла щеше да е твърде двусмислено да се въздържат от интимности през първата нощ заедно, но ласките се оказаха твърде незадоволителни. Сякаш като логичен завършек на ужасната ситуация Джеймс неволно удари Елизабет по главата, когато се обръщаше, прегърнал възглавницата, както някога — много отдавна — се притискаше към съпругата си. Събуди се посред нощ. Тялото му болезнено напомни неудовлетворените си нужди. Погрижи се за тях възможно най-тихо, представяйки си Елизабет, която, неподвижна, но будна, остана убедена в противното.

Когато се отдалечиха от светлините на фенерите и факлите, Елизабет хвана Хироко за ръка. По-рано, докато бентлито на Джеймс наближаваше руините на Хаус Кхас, Елизабет се ужаси от собствената си неделикатност да доведе японката на място, което ще й напомни, че разрухата трябва да произтича само от безжалостното време и човешкото нехайство. „Прословутата ни модерност иска да ускори всичко — помисли си тя, — дори гибелта.“ Но Хироко огледа възхитено осветените от луната руини и тръгна към светлините, сякаш пристъпва във вълшебна приказка.

— Понякога забравям очарованието на Делхи — каза Елизабет, присядайки върху издигнатия каменен под на някогашна сграда, чиито колони крепяха запазен купол. — Но в такива нощи си мисля, че ще ми липсва, когато всичко свърши.

— Значи приемаш спокойно оттеглянето на британците? — попита Хироко и седна до нея.

Другата жена се засмя тихо.

— Ще ти кажа нещо, което не съм споделяла с никого. Дори с Джеймс. Британската империя ме кара да се чувствам истинска… — погледна към Хироко, сякаш да провери доколко може да й се довери, и продължи — … немкиня.

Елизабет бръкна в сребристата си чантичка и извади цигара.

Хироко я взе с иронична усмивка. Елизабет не пушеше, но й доставяше удоволствие, когато японката запалеше цигара пред надутите клиенти на Джеймс. Тайничко злорадстваше и когато официалните лица повдигаха вежди, зървайки стилно скъсените панталони, които Хироко бе донесла от Токио.

Хироко се отпусна назад, подпряла лакът върху каменния под, и кръстоса глезени. За кратко в Токио вкуси от мечтания живот — версията на „модерно“ момиче от четирийсетте. Джазклубове, цигари, независимост. Известно време й допадаше. Сега се съгласяваше да посещава светските събирания само заради Елизабет. А заради Джеймс се стараеше да не се подиграва много на сложния им етикет. Далеч по-щастлива се чувстваше свита на дивана на верандата с книга от библиотеката на Бъртънови или отворила тетрадка да преговори преподаденото от Саджад.

— Винаги съм смятала, че разбирам защо Конрад бе толкова обсебен от идеята да проучи живота на европейците и японците в Нагасаки.

Елизабет вече приемаше спокойно разговорите за Конрад, макар Джеймс все още да не се бе отърсил от опасението, че при всяко споменаване на покойния му зет в дневната му назрява ориенталска драма.

— Стараеше се да разбули силата, която подтиква хората да се сближават — затова така и не започна да пише книгата. Чакаше войната да свърши и чужденците да се върнат в Нагасаки, за да сложи триумфалния финален ред. Войната според него бе мимолетна интерлюдия, а не завършек на историята — Хироко погледна пак към танцуващите върху руините сенки и издиша дима от цигарата. — Винаги съм мислила, че страстта му произтичаше от необходимостта да вярва в един свят, чужд на германските „закони за защита на чистата кръв и националната чест“. — Хироко невесело се засмя. — Представи си! Очаквал е да открие този мечтан свят в Япония!

— А сега? Смяташ, че има друга причина?

— Да, Илзе. Ти.

— О! — Елизабет поклати глава и махна с ръка. — Аз не присъствах в живота на Конрад. Майка му — втората ми майка — ме изпрати в английски пансион, преди той да се роди. Повечето ваканции прекарвах при родната си майка в Лондон. С Конрад бяхме като непознати.

Хироко кимна. Прекалено жестоко звучеше твърдението, че в Нагасаки Конрад е търсел свят, в който двамата с Елизабет нямаше да са непознати, свят, в който би пристигнал при сестра си в Делхи и потискащата разлика в годините и потеклото — английската майка, немския баща — не биха имали значение.

— Изобщо не ми липсва — бавно каза Елизабет. — Но въпреки това, когато дойде у дома, още преди да те видя, в първия миг си помислих, че е Конрад. И почувствах… — притисна длан точно над сърцето си — … такава необятна, непонятна радост. Откъде извираше?

Също така необяснима бе отчаяната страст, обзела я след смъртта на Конрад, когато нощ след нощ се любеше неукротимо с Джеймс. Не скърбеше за брат си, но трескаво търсеше потвърждение, че тялото й живее — че е плът и кръв, а не сянка. Но единственото й бягство беше стихията на оргазма, заличаваща всичко останало. Ирония ли бе това или поредната жестокост на живота?

Хироко отмести поглед към мъжете и жените, насядали по постелките, докато прилепи и индийски сервитьори се стрелкаха като тъмни духове край тях при всяко властно махване с ръка. Камран Али разговаряше с някакъв сервитьор на изопачен, оцветен с английски акцент урду. Всичко й се струваше ужасно и — тя измери с очи Елизабет — толкова тъжно. Но нямаше къде да отиде. Означаваше ли това, че и тя е ужасна или просто тъжна? Трябваше да направи нещо — нещо! — и да се измъкне от безвремието, което бележеше всички мигове, освен часовете, когато със Саджад седяха на верандата на Бъртънови и новият език й разкриваше тайните си.

Появи се индиец и съобщи, че господин Бъртън моли съпругата си да отиде при него. Елизабет извъртя очи нагоре и стана.

— Конрад щеше да ти хареса — каза Хироко. — Ако се бях омъжила за него, щях да се погрижа да се харесате.

Другата жена нежно докосна косата й.

— Не се съмнявам. Не съм го споменавала досега, но трябва. Съжалявам за всичко, което си изгубила.

Двете се запътиха към осветената поляна. Дори не забелязаха, че откакто Хироко спомена Конрад, заговориха на немски, сякаш споделяха най-съкровена тайна.