Камила Шамзи
Изпепелени сенки (43)

42.

Докато фучеше по Уест Сайд Хайуей, следвайки зелената вълна, полюшващите се отражения на Манхатън обагриха реката, а по облачното небе заискри добре познатият й оранжев мрак. Както и преди шест часа Ким Бъртън недоумяваше какво се бе случило този следобед — и в ресторанта, и в съзнанието й.

Понякога си казваше, че Абдула е абсолютно невинен. Какво основание имаше в крайна сметка да изпрати служителите на реда по петите му? Че се е возил в кола, прегазила купчина плюшени мечета? Или защото твърди, че Хироко заслужава уважение, задето е осигурила място в рая за сина си? Или понеже смята хората, които защитават родината си от нашественици, за герои. В следващия момент обаче Абдула й се струваше опасен, понеже мери добродетелта през тясната призма на религията си и обявява за светци мъжете, убиващи американци. Необходимо бе експертите — обучени да различават заплахи, недоловими за лаик — да поговорят с него, да извлекат компетентни заключения.

В първия случай изпитваше неописуема благодарност към Раза, намесил се като божия пръст, спотаен отдавна зад кулисите на живота й в очакване на деня, когато ще излезе тържествено на сцената и ще я предпази от плодовете на погрешните й намерения. Ще го освободят, естествено. Стигна до този извод още преди да пресече границата, веднага щом успя да преодолее ужасното напрежение и да обмисли разумно фактите. Няма да му сторят нищо лошо. Несъмнено. Макар и странно, поведението му не бе престъпно. Пребиваването му в Канада — също. Полицаите няма да разберат, че е помогнал на Абдула да избяга; просто ще решат, че американката е параноичка и вижда заплаха във всеки мюсюлманин.

В следващия момент обаче я обземаше такъв гняв, че се налагаше да спира, за да се успокои. Раза позволи на Абдула да избяга. Тя е безпомощна — каквото и да стори, ще уличи Раза като съучастник. И откога всъщност този мъж се е превърнал в неприкосновена територия? Тази част я объркваше най-много, приискваше й се да го стисне за гушата. Той излъчваше такава неподозирана притегателна сила, в очите му се четеше такава настойчивост и разбиране, че Ким направи нещо немислимо — загърби собствената си преценка и отстъпи.

Липсваше й Хари. Липсваше й Илзе. Липсваше й някогашният свят. В главата й прозвуча гласът на Абдула, който й казваше, че този свят никога не е съществувал.

Пълният мрак в апартамента на Мърсър Стрийт означаваше, че Хироко вече е заспала. Първоначално планираха Ким да спре в Адирондак. Отказа се, понеже бързаше да разкаже на Хироко какво се е случило. Сега обаче въздъхна с облекчение, че обясненията се отлагат.

Включи лампата. Посрещна я впереният поглед на възрастната жена, седнала с изправен гръб на дивана.

— Къде е синът ми, Ким?

— За бога, Хироко. Изплаши ме.

— Звънях ти. Много пъти.

— Батерията ми се изтощи.

Незнайно защо нещо я подтикна да извади телефона от джоба си и да го покаже като доказателство.

— Този следобед се случи нещо странно — изправи се Хироко и застана пред прозореца. — Омар се обади и ме извика да сляза долу.

— Кой е Омар?

— Омар! — рязко повтори възрастната жена и я изпепели с поглед. — Поне дузина пъти си се возила в таксито му.

— Съжалявам. Разбира се.

Хироко дълго не откъсваше очи от нея. После ги насочи към светлините, нанизани по моста „Уилямсбърг“ като огърлица от любопитни звезди, слезли да погледат живота на нюйоркчани.

— Слязох, той ми подаде телефона си и каза, че ме търси Абдула — продължи с равен тон тя. — Помислих си, че е изгубил моя номер. Защо иначе ще се обажда чрез Омар? Всъщност сметнал, че може би подслушват моя телефон. ЦРУ. Във връзка с разследването на смъртта на баща ти.

— Какво знае Абдула за смъртта на баща ми? — устните на Ким едва оформяха думите.

— Само споделеното от Раза. — Хироко отвори прозореца и вдъхна студения въздух. — Той бяга, Ким. Както ти казах. Бяга, откакто изгубихме Хари. Но по други причини. Бяга от ЦРУ. Те смятат, че е замесен, че го е планирал.

— Планирал е какво?

— Убийството на Хари.

Вятърът блъсна рамката на прозореца и в стаята нахлу сняг.

— Шегуваш ли се? — попита Ким. Хироко не отговори и тя повиши тон: — Да не би приятелят ти Абдула да смята, че смъртта на баща ми е повод за веселие?

Ким затвори прозореца и запечата себе си и Хироко в мрачната стая.

— Би ли ми обяснила?

Преди няколко часа си мислеше колко странен и сбъркан е светът. Сега разбра, че тепърва доближава бездната.

— Не знаех, че Раза е там. Обадих се в полицията — така е. Имах основания — обадих им се заради Абдула.

— Какви основания?

Хироко стоеше с гръб към Ким, но и двете виждаха отраженията си, приковани на сантиметри едно от друго в стъклото.

Колата му минава през купчината плюшени мечета… Нямаше как да опише ужасяващото мълчание на Абдула, породило този образ във въображението й. Махна с ръка и дланта й мина през отражението на Хироко.

— Доверих се на всичко, което съм научила. Не разбираш ли? Ако подозираш опасност, няма как просто да си затвориш очите, понеже мечтаеш — а аз наистина мечтая — да живееш в свят, където подозренията към мюсюлманите са плод единствено на предразсъдъци.

— Именно — обърна се най-сетне към нея Хироко.

— Нищо подобно. Как ти хрумна! От четири години ме познаваш и ме смяташ за фанатичка! Съжалявам, но не будисти разбиха самолетите, по телевизията не показваха евреи да празнуват смъртта на три хиляди американци и не католик застреля баща ми! Фанатичка ли съм, щом признавам тези факти?

— Мисля, че прекомерната ярост и уплаха ти пречат да съдиш справедливо. За какво си говорехте? За овощните градини край Кандахар? За въодушевлението да участваш в стачка и да разбереш, че тъкмо така могат и трябва да се печелят битките? За страха да не разочароваш съпругата и сина си?

Ким седна на пода и се облегна на стената. Единствената светлина в стаята бе насочена към възрастната жена, изправена на фона на пустото оранжево небе.

— Виждала съм те ядосана, но не така… — безпомощно отрони Ким.

— Не помня някога да съм се чувствала така. Не ми харесва. Никак не ми харесва. — Хироко сви юмруци и ги размаха пред лицето си в жест, който би изглеждал детински, ако не излъчваше изненадваща злоба. — Навремето Илзе вмени на Саджад изнасилване. Само за две минути. После ми обясни колко объркана е била през тези две минути. А ти, нейната внучка, ти дори не разбираш колко си объркана!

— Не можеш да ни сравняваш. Тя го е познавала от години!

— Ти го познаваше от пет минути. Толкова каза, че сте разговаряли. Излъгал ли ме е? Не, нали? Ти заклеймяваш някого след петминутен разговор. Пет минути! Аз говорих с него цяла вечер и почти целия следващ ден. Нима бих позволила да тръгнеш с него, ако… — млъкна, стъписана от яростта в гласа си.

Ким се изправи и тръгна към нея.

— Не е ли разбираемо, ако съм погледнала в очите му и съм съзряла убиеца на баща ми? Не се оправдавам, искам само да обясня…

— Значи аз трябва да виждам в очите ти Хари Труман?

Зениците на Ким се разшириха, после присви очи. С този ход ли смяташе да я постави на мястото й? Нелеп и обиден аргумент. Нали и нейното семейство бе изгубило близък човек в Нагасаки? Още от детството смъртта на Конрад я преследваше като най-ярката история за ужасите на войната.

— Раза ще се оправи — каза и обърна гръб на Хироко. — Адвокатите от „Аркрайт и Глен“ са на негово разположение. Ще го измъкнат от всякаква каша.

— Дори от обвинение в убийство?

— Хироко, изморена съм.

Ким си наля чаша уиски. Баня, питие, легло. За същото копнееше преди двайсет и четири часа. Преди Хироко да я въвлече в безумния си план. Баня, питие, легло… а на сутринта ще се обади в агенцията и ще ги помоли да уредят по-бързо преместването й в новото жилище.

— Никой няма основания да смята, че Раза е замесен в убийството на Хари. Твоят афганистанец е лъжец и не знам какво още.

— Ела и седни.

— Не съм ти десетгодишен ученик, госпожо Ашраф.

Гласът на Хироко я спря тъкмо когато се накани да влезе в спалнята си:

— Когато за пръв път чу за концентрационните лагери, Конрад каза, че за да убиваш, трябва да отречеш човешкото у жертвата. Но вие постъпвате другояче.

„Не спирай — рече си Ким. — Влез в спалнята и затвори вратата.“ Ала не помръдна, стиснала чашата уиски, с която призоваваше духа на Хари.

— Вие просто поставяте човешките същества в тесния ъгъл на голямата картина. Какво са още седемдесет и пет хиляди мъртви японци на фона на голямата картина на Втората световна война? Нищо. Значи е допустимо. Какво означава един афганистанец в голямата картина на безбройните заплахи срещу Америка? Ще минем и без него. Може би е виновен, може би не. Защо да рискуваме? Ким, не познавам по-мила и по-щедра жена от теб. Ала сега благодарение на теб разбрах как народите аплодират, когато правителствата им хвърлят атомни бомби.

Мълчанието, което последва, бе мълчание на близки същества, открили колко са си чужди. Черните птици застанаха между тях и издигнаха стена от изгорели криле.

Ким проговори първа. Не на Хироко. Включи телефона в зарядното и набра Канада. Говори с някого, после с другиго, настоява, моли се, чака дълго. Накрая й казаха да си остави номера и обещаха да се обадят скоро.

С Хироко седнаха безмълвно на дивана.

След няколко секунди позвъни един от полицаите от паркинга. Ким включи високоговорителя.

— Радвам се, че се обадихте — каза той. — Исках да ви уверя, че днес постъпихте съвсем правилно.

— Не — отвърна тя. — Не, той е невинен. Аз наруших закона.

Накани се да разкрие истината. Да каже, че е докладвала за мъж, когото лично е превела през границата. Да обясни как после се е разколебала да не би да я издаде, ако го арестуват, и посочила друг човек. Да помоли да говори с него и да му се извини.

— Законът не забранява да се докладва за някого само по интуиция. А и той не е невинен — изрече полицаят. — Не бива да ви издавам това. Но смятам, че заслужавате да научите. Вашето правителство издирва този мъж. Посрещна с облекчение задържането му. Госпожице, баща ви щеше да се гордее с вас.

Хироко се изправи и бавно пристъпи към прозореца. Навън — поне навън — животът продължаваше постарому.

* * *

Край отражението на Хироко се стрелна птица, закръжи из въздуха, после разпери криле и литна през Манхатън. Накрая кацна на клончето пред прозореца на таксиметровия шофьор Омар.

— Здравей, птиче — каза той и отвори прозореца. — Откъде идваш?

Птицата сви виолетовите си криле, подскочи и се спусна надолу.