Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burnt Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Камила Шамзи

Заглавие: Изпепелени сенки

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Печатница: „Експреспринт“

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-068-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4505

История

  1. — Добавяне

6.

Погледът на Елизабет прекоси прашната поляна пред зашеметяващо високата джамия „Кутуб Минар“, край която обикаляха Хироко и Джеймс. Прииска й се да не е обявявала постройката за „безинтересна“, да не е предпочела да почака под колоните сред руините на комплекса, докато те разглеждат тънкото минаре от бял варовик. Още повече й се искаше Саджад да не бе пожелал „да остане с госпожа Бъртън“. Не оценяваше учтивия му жест в отговор на несъмнено абсурдната и неразумна идея да чака сама сред бездомните кучета и случайните минувачи. Въпреки че заради нарастващото напрежение в съседен Пенджаб, което се прокрадваше вече и в Делхи, присъствието на мюсюлманин също криеше опасности. Тя се напрегна и затърси с поглед възможни укрития, ако въоръжени сикхи или индуси се втурнат към Саджад. Наоколо обаче нямаше никого. Само кучета. И неизбежните гълъби.

Прокара ръка по врата си и се вгледа в мократа длан. Скоро ще трябва да заминат за Мусури. Не можеше да си представи Мусури без Хенри, но заради несигурното положение в Индия в крайна сметка решиха, че е най-добре синът им да прекара ваканцията в Англия. Недоволството й припламна по-силно. За бога, защо са тук? Разбра за плана едва когато Джеймс я събуди: „Тръгваме на експедиция. Обличай се. Саджад ще пристигне всеки момент.“ Ядоса се, че са я държали в неведение. Още повече се ядоса, когато слезе долу и видя как Хироко седи на последното стъпало към градината, облегнала гръб на саксията, която остави червено петно върху роклята й — всъщност роклята на Елизабет. Колко пъти трябваше да я предупреждава?

Капки вода оросиха глезените й. Вдигна очи. Саджад размахваше бутилка с вода, запушил с палец гърлото, за да остави само малък отвор.

— За бога, какво си въобразяваш, че правиш?

— Охлаждам въздуха.

— О! — Дори само мирисът на падащата по земята вода носеше облекчение. — Благодаря.

— Няма за какво.

Той продължи да пръска наоколо.

— Защо сме тук, Саджад? „Кутуб Минар“ се разглежда през зимата, не през лятото. Ако Хироко е настояла да разглежда забележителности, не трябваше ли да й покажем по-хладни места?

Саджад разбираше, че няма как да й каже истината, особено след като съпругът й явно й я е спестил. Предния ден към края на урока по урду Хироко обяви:

— Искам да разгледам твоя Делхи, Саджад. Ще ме заведеш ли някой ден?

Ако го беше казала на урду, кой знае как би реагирал. Но тя говореше на английски и Джеймс Бъртън тъкмо излизаше на верандата. Не му оставаше друго, освен да промърмори, че е време за шах, и да се надява с това разговорът да приключи. После обаче Джеймс възкликна:

— „Кутуб Минар“. Веднъж спомена, че имаш древна родова връзка с това място. Е, значи там е твоят Делхи! Ще я заведем да види „Кутуб Минар“.

На Елизабет Саджад обясни само:

— Опасявам се, че вината е моя, госпожо Бъртън. Мислех си, че ще й бъде интересно да види какво е останало от предците ми.

Илзе Вайс, отраснала с историите на баба си за духове, се пробуди и се огледа — тревожно и развълнувано — да не би от руините да изпълзят призраците на прадедите на Саджад.

— Нямам предвид каквото буквално е останало от тях — сериозно уточни младежът. — Предците ми са воювали в армията на мамелюките; английските историци ги наричат кралете-роби. „Кутуб Минар“ е най-големият запазен монумент от тяхно време.

— Кралете-роби? — Въпреки нежеланието си Елизабет се заинтригува. — Не са били наистина роби, предполагам.

— Напротив. Те са първата династия от Делхийския султанат. Тринайсети век според християнския календар. Кутбуддин Айбак, дал името на „Кутуб Минар“, е първият владетел от династията — бил роб, но се издигнал до генералски чин. Тук е погребан. — Саджад махна с ръка към руините на внушителната джамия.

Осени го идеята, че именно така е редно — той, индиецът, да запознава англичаните с индийската история — неговата, а не тяхната история. Изненадваща мисъл, която му вдъхна безпокойство. Нали смяташе, че светът около него ще се промени, но животът му ще си тече постарому.

— Индия и всичките й завоеватели — въздъхна Елизабет. Очите й проследиха как белокрила пеперуда излетя измежду каменните колони и се върна обратно, прогонена от жегата. — Как ще се вместим отново в онзи малък остров, след като ни изхвърлите? Англия е толкова тясна, толкова тясна… В много отношения.

Саджад погледна към Елизабет — опряла гръб на колоната, извърнала се към двамата, които обикаляха около „Кутуб Минар“. Хироко или Джеймс наблюдаваше така тъжно? Или си мислеше за Хенри? Спомни си младия Бъртън и въздъхна. Едва сега усети с какво нетърпение е очаквал завръщането му. Джеймс обаче подхвърли небрежно, сякаш това изобщо не го засягаше, че през лятото Хенри ще остане в Англия.

„Колко ли тъгува?“ — рече си Саджад, загледан в Елизабет Бъртън. Думите „изхвърляте ни“ му придадоха авторитет, отговорност, които за пръв път му позволиха да прекъсне мислите й:

— Всъщност любимата ми героиня от историята на Робската династия е дъщерята на Алтамаш — Разия султана.

— Трагична любов?

В тона на Елизабет се прокрадна благодарност, че я отвлича от разсъжденията й за символичното значение на безплодната земя, простряла се между нея и Джеймс.

— Жените участват и в други сюжети — отвърна Саджад и фонтан от весели бръчици избликна от ъглите на очите му.

Елизабет му махна да дойде в сянката до нея и той кимна благодарно. Внезапната й сърдечност бе неочаквана, но добре дошла.

— Разия султана била най-способната от децата на Алтамаш, по-способна от синовете му. Затова я обявил за своя наследничка. Когато умрял, един от синовете му естествено узурпирал трона. Разия обаче бързо го победила. Била удивителна жена — брилянтен администратор, смел боец.

След кратка пауза Саджад почти срамежливо добави:

— Ако имам дъщеря, ще я нарека Разия.

Елизабет остави този рядък момент на близост да се зарее между тях, после махна с ръка към Хироко и Джеймс.

— Да вървим при тези двамата. Ще ни изнесеш лекция за кулата.

— Минарето.

— Това беше урок номер едно. Знаеш ли, че поне дузина пъти съм идвала тук, но никой не ми е казвал кой го е построил и защо.

— Правите си пикник върху моята история — каза Саджад, но тонът му беше шеговит, а не обвинителен, и Елизабет му се усмихна.

Джеймс проследи с облекчение как жена му и индиецът вървят към тях. Хироко се държеше много странно — мина му през ума, че я е обидил, организирайки излета и повеждайки я пред останалите да й покаже сам забележителностите. Младата жена сякаш не ходеше, а дебнеше и се озърташе край великата кула. Когато я видя за пръв път, му заприлича на ранена птица. Сега различаваше нещо по-хищническо у нея.

„Трябва да си вървя, трябва да се измъкна оттук“ — повтаряше си Хироко, обикаляйки минарето. Стана й ясно. По-добре да е хибакуша, отколкото нищо. Предната вечер, когато Джеймс тихо обяви: „Утре сутринта ще видим града на Саджад!“, на лицето й грейна неочаквана усмивка. Светът му не е затворен за пришълци! Бъртънови са склонни да зърнат Индия отвъд Кралството! И тя, Хироко, показа и на Саджад, и на Бъртънови колко безсмислено е да си въобразяват, че непреодолими стени разделят световете им. Конрад с право твърдеше, че бариерите са от метал, който се втечнява, ако го докоснат едновременно от двете страни.

Но когато Саджад пристигна с велосипеда, избягвайки погледа й, тя разбра, че няма да я води в своята мохола. А Джеймс Бъртън сякаш напълно забрави, че излетът е в чест на Саджад, докато крачеше през руините, сочеше къде англичаните обичат да играят поло и обясняваше колко ценна от металургична гледна точка е еди-коя си древна желязна колона.

Стараеше се да прогони от ума си неизбежното заключение, пред което скоро щеше да се изправи — трябва да се върне в Япония.

— Джеймс! — възкликна Елизабет и застана до съпруга си. — Знаеш ли, че семейството на Саджад е пристигнало тук преди пет века от Турция?

— Значи си млад тюрк? — усмихна се Джеймс на младежа.

— Не, господин Бъртън — отвърна Саджад. — Индиец съм.

Погледна към Хироко, която, загърбила тримата, разглеждаше арабските надписи по минарето. Знаеше, че е обидена, но какво да направи? Втренчи се в Джеймс, сякаш обмисля съвсем неочаквано хрумване.

— Защо англичаните винаги си остават англичани? — попита той. — Историята на Индия помни много завоеватели и всичките — тюрки, араби, хуни, монголи, персийци — са ставали индийци. Ако — когато — се появи Пакистан, мюсюлманите от Делхи, Лакнау и Хайдарабад, решили да се преселят там, ще напуснат родината си. Но когато англичаните си тръгнат, те ще се приберат у дома.

Хироко се обърна към Саджад, изненадана и смутена. Разказваше му за интереса на Конрад към чужденците, установили се в Нагасаки, а сега виждаше как думите й се просмукват в мислите му и преоформят светогледа му.

— Хенри смята, че домът му е в Индия — каза Елизабет, за да смекчи неочакваната атака на Саджад, разстроила Джеймс.

— Да. — В гласа на индиеца прозвуча острота. — Смяташе.

„И вие го отпратихте заради това“ — прииска му се да добави. Обидата, набрала сила първо от желанието да впечатли Хироко, вече се изливаше непресторено. Спомняше си много добре деня, когато съпротивата й срещу изпращането на Хенри в пансион се изпари. С Хенри играеха крикет в градината. Елизабет излезе и похвали сина си, че е „истински англичанин“. Хенри се намръщи и отстъпи към Саджад. „Не, индиец съм“ — отвърна той. На другия ден Джеймс Бъртън сподели със Саджад колко му олекнало, че жена му най-сетне решила да оттегли „сантименталните“ си възражения срещу изпращането на Хенри в Англия.

— Искаш ли да добавиш нещо, Саджад?

— Не, госпожо Бъртън. Просто според мен той няма дълго да мисли така за Индия.

— За добро е — отвърна тя и се огледа наоколо. Леко я натъжи мисълта, че след седем века потомците на англичаните няма да посещават храмовете и монументите от Британска Индия, да ги сочат и обясняват, че, ето, това напомня за времето, когато семейната ми история и историята на Индия се сляха завинаги и безвъзвратно в общ поток.

— Защо да е за добро? — Гласът на индиеца издаваше непознат досега гняв. Трудно бе да се каже кой от двамата — Елизабет или Саджад — се изненада повече. Единственото оръжие, с което младежът си служеше срещу нея вече осем години, бе извънмерната учтивост. Ала и двамата съзнаваха, че това не би могло да се случи, ако я нямаше Хироко, която разрушаваше строгата йерархия.

— Спокойно — обади се предупредително Джеймс, младежът се изчерви, отклони поглед и извинително измърмори.

На Елизабет й се прииска да сграбчи Саджад за яката и да го раздруса. „Напуснах Берлин по-малка от него, знам как боли. Какво знаеш ти за разделите, ти, чието семейство живее в Делхи от седем века?“ Под гнева обаче се криеше нещо, което много напомняше обида. „Тъкмо започнахме да се сближаваме“ — искаше да прошепне то.

— Саджад — дръпна го Хироко за ръкава, забравила собствения си яд пред необходимостта да потуши яростта, бушуваща между тези двама души, превърнали се в толкова съществена част от живота й. — Ела да видиш. Открих позната дума.

Посочи към арабския надпис върху минарето и Саджад се приближи да погледне. Тъмните им глави почти се докоснаха.

Елизабет се удиви от лекотата, с която приемаха близостта. Видя как той за миг устреми очи към Хироко и разтълкува погледа по-добре от самия Саджад. Не помисли как ли го възприема Хироко и откога е така — обзе я само тържество, че най-сетне е намерила начин да пробие бронята от чар и безразличие, с която Саджад Али Ашраф печелеше всички от семейството й и същевременно оставаше неуязвим за думите и действията й.

— Със Саджад тъкмо си говорехме — високо изрече тя, прегръщайки нехайно през кръста Джеймс, който едва не подскочи от изненада — какво име смята да избере за първата си дъщеря.

Джеймс я целуна по слепоочието и задържа устни, за да усети уханието й. Сплете пръсти с нейните на кръста му. Тя едва не забрави намеренията си, обзета от желание да му прошепне, че трябва да се усамотят в някоя ниша сред руините, където някога, в по-щастливи времена, търсеха убежище от слънчевите лъчи и любопитните погледи. Чу обаче Саджад да казва нещо на урду и забеляза как Хироко се изчервява. Саджад казваше: „Преди да се усетя, ще трябва да идвам при теб за уроци по родния ми език.“ Елизабет обаче разбра само едно — че е на път да изгуби Хироко, както беше изгубила Хенри и Джеймс.

— Е, Саджад — нехайно вметна тя, — как върви подготовката за сватбата? Джеймс ми каза, че до края на годината ще си вземеш отпуска за церемонията.

Възцари се напрегнато мълчание. Хироко наруши очакването — обърна се рязко и закрачи към колата.

— Какво… — заекна Джеймс, учуден от решимостта, с която се отдалечи японката.

— Жегата. Отразява й се зле. — Детето у Елизабет усети как духовете на онези, свързани със света с нишката на разкаянието, допират натрапчиво устни към кожата й. — Да вървим!

— Добре. — Джеймс погледна със съжаление покритите зали. — Хайде, Саджад!

— Ще се върна пеш у дома, благодаря господин Бъртън.

— Хайде, Джеймс!

Джеймс изгледа колебливо младежа, който му махна да тръгва към колата.

— Ще се поразходя из руините и ще съчинявам велики поеми за прадедите си, господин Бъртън. Не се безпокойте за мен.

Саджад проследи как бентлито поема по пътя, вдигайки и прахоляка, и гълъбите, и едва когато колата се скри от очите му, облегна гръб на минарето и се взря нагоре, сякаш да търси в побелялото небе отговора защо сърцето му бие толкова лудешки.