Камила Шамзи
Изпепелени сенки (17)

16.

Когато през нощта самолетът се спускаше към Карачи, Хари Бъртън погледна към светлото петно на един от най-бързо разрастващите се градове на света и го обзе усещането за завръщане у дома, с което съвременните урбанизирани племена посрещат непознатите пейзажи, таящи хаос и неразкрити възможности. „Така е по-добре“ — помисли си той, излизайки от летището на паркинга с безразборно паркирани коли, чиито клаксони си обменяха сложни и безпрекословни послания за могъщество, намерения и недоверия. Дори просякът, хвърлил му обратно монетата от двайсет и пет пенса с презрително озъбване, го накара да се усмихне.

Колко е хубаво да се измъкнеш от Исламабад!

„Карачи, Карачи“, едва не припя той, докато колата с дипломатическа табелка фучеше през града. Камион, навлязъл в насрещното платно, сви рязко в последния момент, преди да се сблъскат, и Хари възторжено изкрещя. Шест месеца в Исламабад без никакъв отдих. Как издържа? „Жертвите, които правим за родината“ — рече си и отдаде чест на отражението си в мръсния прозорец.

На другия следобед обаче ентусиазмът му се бе поизпарил — поне вътрешно — понеже тялото му подскачаше върху изтърбушената седалка на авторикшата, докато изпаренията от ауспусите се набиваха в порите му. Колите караха толкова плътно една след друга, че виждаше всеки косъм от мустаците на президента, чието лице красеше камиона, зад който се влачеше рикшата по натоварената улица през търговското сърце на Карачи. Макар и декември, следобедното слънце грееше жарко, а морският бриз, доскоро разхлаждащ, сега явно не успяваше да си проправи път през гъстия пушек. Хари се развличаше да наблюдава околните сгради; възхити се на красивите дърворезби по покрития балкон на колониална къща.

После рикшата загърби всичко, запазено от колониално време, подминаха и просторните домове на елита, в които той прекара по-голямата част от предишния си престой в Карачи. Запровираха се из квартали, изникнали твърде набързо и без план. Отвсякъде го заобикаляха цимент и бетон без почти никаква зеленина, а трънливи акации завземаха всяко свободно място с изключение на полянките, където бедните ги бяха изсекли, за да построят импровизираните си къщи. С отдалечаването на рикшата от познатите места все повече се задълбочаваха опасенията на Хари, че мъжът, когото търси, не живее в идилични условия.

— Как изглежда „Назимабад“? — попита преди две нощи в Исламабад бизнесмена, който се опитваше да лови с ръце рибките в езерцето на домакина им.

Мъжът дори не вдигна поглед.

— Свърталище на мухаджири — отвърна той. — Не съм ходил там. Средна класа.

В Пакистан винаги го объркваше начинът, по който елитът произнася „средна класа“, сякаш е най-скверната обида. Не знаеше как да тълкува описанието „свърталище на мухаджири“. На урду „мухаджир“ означаваше „преселник“ — дума, с която се идентифицираше и самият Хари, въпреки че тук с нея определяха пристигналите в Пакистан от днешна Индия. Не беше ясно обаче какви нюанси влага в нея бизнесменът, за чийто етнически произход нямаше никаква представа. Всъщност Хари се бе запознал обстойно с различните афганистански етноси, можеше подробно да коментира напреженията, враждите и съюзите между паштуните, узбеките, таджиките и хазарите, но в Пакистан наблюденията му се изчерпваха с членовете на Бюрото по вътрешно разузнаване.

Знаеше обаче, че Карачи не прилича никак на Исламабад и че гражданите на Исламабад са със смесени чувства относно пристанищния град.

Бизнесменът край езерото явно не гледаше с добро око на Карачи.

— Град на провалените амбиции — подхвърли той.

Ала застаналата до тях жена с коси като черен водопад възрази:

— Има живот там. В Карачи не биха се стичали хора от цялата страна, ако всички мечти се проваляха край морето.

Заради тези думи и заради косите й Хари я отведе в леглото си. Приключиха делово — без разговори след това, без размяна на телефонни номера и споменаване на фамилии. Всъщност почти нямаше след това. Тя просто се облече и си тръгна. Едва сега усети как сексът понякога засилва чувството за самота.

Именно самотата го доведе тук в търсене на едно минало, невъзвратимо като брака на родителите му и като детството. Досега устояваше на желанието да хване самолета за Карачи и да почука на една врата в Назимабад. Накрая намерението да уталожи най-сетне това желание го убеди да открие първия човек на този свят, към когото бе изпитал обич.

Рикшата свърна в тиха улица на жилищен квартал. За разлика от познатите му места, тук нямаше огради, градини и алеи като буфери между съседите; дългата редица къщи се изправяха една до друга, а само едно стъпало делеше входовете от тротоара. Хари изпусна облекчено несъзнателно сдържания дъх — не изглеждаше луксозно, но все пак от улицата не лъхаше на провал и разочарование.

Шофьорът на рикшата се обърна да го погледне, ала с едно поклащане на главата Хари му показа, че въздишката не означава нищо особено. След като чу таксата, вдигнатите му вежди предизвикаха пояснението:

— Ако не обръсна американец, всички ще разберат, че работя за ЦРУ.

Макар наоколо очевидно да не се мяркаше никой, остроумната забележка му допадна и Хари плати безбожната сума.

— Може да се забавя — посочи дървото пред къщата, чиито корени бяха пропукали асфалта. — Най-добре паркирай на сянка.

Мъжът кимна.

— Говорите урду отлично.

Хари стана от рикшата — потното голо петно на темето му се отлепи от найлоновия навес с неприятно щипене — и кимна към номер 17.

— Първият ми учител живее тук. Ще му предам похвалата ти.

Момчетата, които играеха крикет по-надолу по улицата, спряха и проследиха как Хари закрачи към вратата и натисна звънеца. Той отвърна на погледите и се зачуди защо са навлекли белите пуловери в горещия следобед.

Зад вратата долетяха стъпки. Отвори млад мъж — на границата между детството и зрелостта — в дънки и избеляла червена тениска. Заради чертите му Хари веднага го определи като потомък на монголските племена — вероятно хазар. Дори таджик или узбек. Сепна се от силното разочарование, което изпита. Нима е очаквал да намери мъжа, когото търси, на адрес, потвърден за последно преди двайсет години? Но може би настоящите обитатели на къщата — о, не изпускай сламката, Бъртън! — знаят къде се е преместил.

— Здравей — каза Хари. — Търся Саджад Ашраф. Навремето е живял тук.

Раза се взря във високия червенокос чужденец, чието лъснало голо теме не разваляше ефекта от съвършеното му произношение.

Хари повтори въпроса на урду, чудейки се кой ли е родният език на момчето и какво прави тук.

— Говоря английски — отвърна то обидено. — И японски, и немски. — За пръв път от месеци му се предоставяше възможност да се похвали, при това основателно. — И урду, разбира се. Също и пащу. Колко езици владеете вие?

Хари Бъртън не си спомняше откога не са го хващали така натясно.

— Английски, немски и урду. И малко фарси.

— По-добър съм — каза Раза на немски.

В констатацията не прозвуча арогантност, само приглушена гордост, неуверена докрай в правото си на съществуване.

— Абсолютно — отговори Хари на английски, усещайки нелеп подтик да прегърне момчето. После мина на немски: — Аз съм Хари. Ти навярно си синът на Хироко и Саджад.

— Да — усмихна се младежът. — Аз съм Раза. Приятно ми е.

Протегна ръка предпазливо, сякаш е репетирал жеста само пред огледалото, и Хари я разтърси енергично.

— Елате. — Раза хвана Хари за ръката с типичната за пакистанците фамилиарност, към която американецът още не бе навикнал, и го придърпа навътре. — Ще извикам татко.

Хари влезе във вестибюла и попадна в умалена версия на дома на Саджад, както си го спомняше от детството — стаи с ниски тавани около двор, в чийто център се възправяше голямо дърво. Ала саксиите с невени, кученца и флокс му напомниха един друг делхийски свят.

Белокос мъж в бяла риза поливаше едната саксия и Хари едва се овладя да не се разсмее с пълно гърло от радост. Разбира се, че така трябваше да се срещнат. В квартал, където корените на дърветата пропукваха асфалта, широките стволове се превръщаха в платна за графити, а клоните — в част от градската архитектура с платнищата, които амбулантните търговци провесваха върху им като импровизирани покриви. Разбира се, че ще намери Саджад в слънчев двор, заобиколен от цветя и шарени сенки.

— Татко, чичо Хари ти е дошъл на гости — каза Раза, несигурен как да тълкува изражението, с което чужденецът се взираше в баща му.

Сивокосият мъж се изправи — добрият стар Саджад несъмнено, а смехът, който винаги напираше под повърхността, сега бе инкрустиран трайно по лицето му във фината мрежа около очите и устата — и изгледа госта, но не го разпозна. Хироко, която тъкмо излизаше от спалнята, съзря в червената коса и дългите мигли нещо познато, но преди образът на Конрад да изплува в главата й, мъжът се представи:

— Аз съм Хенри Бъртън. Синът на Джеймс и Илзе.

Саджад направи една крачка, после още една.

— Но ти беше дете — промълви. — Наистина ли? Хенри… господин Хенри!

— Сега съм просто Хари. От шест месеца работя в Исламабад. В консулството — визи и прочее. Как бих могъл да не те потърся!

Американецът пристъпи напред и протегна ръка към Саджад, който се засмя и каза:

— Носех те на рамене. Само с ръкостискане ли ще се поздравим?

Той прегърна с една ръка Хари през кръста, наклони глава напред, брадичката му застана точно над рамото, а ухото му — на сантиметри от ухото на американеца. После повтори същото от другата страна. Жестът бе толкова бърз, че докато Хари успее да реагира, индиецът вече стоеше срещу него, грейнал в усмивка.

— Не си ли спомняш? Помоли ме да те науча как се поздравяваме, когато дойде да споделиш скръбта на семейството ми след смъртта на татко. Влезе в двора, събу се и после прегърна всичките ми братя поред. Решиха, че си най-страхотният англичанин в Индия. Беше май на девет.

— На седем. Този е един от най-ярките ми детски спомени. За пръв път стъпвах в дом, където не живеят англичани. Защо бях без родителите си? Това не си го спомням.

Саджад слушаше с нескрито удоволствие колко леко се леят думите на урду от устата на бившия му ученик. Неспособен да измисли нещо, в което непознатият — всъщност познатият — няма да долови фалш, той свали очилата си и ги избърса с ръкав. Сложи ги и кимна, сякаш сега събитията от четирийсет и четвърта са се прояснили.

— Пожела да дойдеш. Каза, че искаш да изразиш съпричастие към скръбта на семейството ни. — Саджад се усмихна и кимна поучително към Раза. — Толкова се гордеех с господин Хенри тогава.

Върховете на ушите на Хари почервеняха от похвалата. Саджад му спести необходимостта да търси подходящи думи, посочвайки насочилата се към тях жена.

— Съпругата ми. Хироко.

— Хироко сан — поклони се Хари. Усети как несвикналото му с жеста тяло се присвива като от болка в кръста.

Тя го улови за ръката.

— Просто Хироко. Радвам се да се запознаем, Хари. В сърцето ми има запазено място за членовете на семейство Вайс.

Хироко се обърна към сина си и обясни:

— Раза, Хари е племенник на Конрад.

— О! — Момчето огледа Хари с възобновен интерес. — Второто ми име е Конрад.

Хари кимна радостно, прикривайки изненадата от откровението му. През месеците преди раждането на Ким, когато все още не знаеха пола на детето, Хари и бившата му съпруга търсеха имена, на които могат да се врекат до края на живота си (по онова време вече знаеха, че брачният им съюз няма да оцелее дълго, но това само удвояваше желанието им да открият любими и на двамата сричка или две, които да ги свързват и след раздялата). След кратко гостуване при Илзе в Ню Йорк бившата му съпруга предложи „Конрад“, ако детето е момче, но Хари стреснато размаха ръце и й обясни, че на урду има дума „манхус“, означаваща „обвеян със зла поличба“. А ето сега Саджад, от когото бе научил думата, усмихнато слуша синът му да се представя с името на мъжа — първата любов на Хироко, изтрита от лицето на земята, преди да навърши трийсет.

— Ученик ли си още, или си студент, Раза-Конрад? — обърна се Хари към момчето, чието второ име го предразположи към близост.

Раза сведе рязко глава, а косата закри очите му.

— Татко не е учил в университет. Защо ми е на мен?

Каза го на немски и Хари усети възцарилото се напрежение. Забеляза как Саджад погледна към Хироко за превод, който не последва.

— Няма защо — отвърна Хари на немски и срещна погледа на Саджад, за да го успокои, че не заговорничат срещу него. — Ако четеш света на пет езика, сигурно е безсмислено някой да ти набива в главата модерните философии.

Саджад забеляза как синът му изправи рамене и се усмихна. Спомни си колко лесно намираше навремето път към сърцето на Хенри, спомни си и трудните взаимоотношения между бащата и сина в семейство Бъртън и го налегнаха мисли за обратите и иронията на живота.

— Как е Джеймс Бъртън, Хенри?

— Татко? Той е… неуязвим — дори за смъртта. Преди месеци прекара инфаркт, нямаше логика да оживее. Особено на неговата възраст. Но още е тук — не пропуска парти. След като мама го напусна, прояви разум и си намери съпруга, на която й допада да е във вихъра на събитията. Не знам колко го обича, но харесва начина му на живот. И това му стига. А иначе му правят компания и джентълмените от клуба.

Хари почувства как в двора се възцарява недоволство. Разбира се. Не биваше да критикува баща си дори сред хора, които са наясно с недостатъците на Джеймс Бъртън — така повелява индийският етикет (той все още смяташе Саджад за индиец, но бе поживял достатъчно в Пакистан, за да знае, че в никакъв случай не трябва да споделя тази идея).

— Майка ми е добре — кимна той към Хироко в чест на приятелството й с Илзе Вайс, продължило с кореспонденция над десетилетие след разделянето на Индия. — Ще се зарадва много, че съм ви открил. Още пази върху полицата на камината снимката ви.

Раза не знаеше къде да се дене, когато Хари се отпусна на предложения му стол, прие поканата за чай и показа, че единственото, което иска от тази вечер, е да я прекара със семейство Ашраф. Още по-удивително от присъствието на американеца в дома му беше поведението на Саджад и Хироко, които приемаха съвсем естествено гостуването и обсъждаха надълго и нашироко „делхийските дни“. Раза бе като омагьосан от Хари Бъртън — от жестикулирането му, от начина, по който демонстрира, че и най-ежедневните истории от живота на Хироко и Саджад са по-интересни от всичко, което би могъл да им разкаже, от произношението му и на урду, и на английски („тъмейтоу, тъмейтоу“ заповтаря си Раза като мантра).

Когато Хари помоли за чаша вода, момчето скочи да донесе и пред прага на кухнята бе възнаградено от долетялата през двора реплика на американеца:

— Великолепно дете! Ще ми дадете ли наръчника си за родители?

Почти веднага обаче възторгът го напусна. На следващите въпроси: „В кой клас е? Кои са любимите му предмети?“ Хироко и Саджад щяха да му обяснят, разбира се, или още по-лошо — щяха да се почувстват принудени да излъжат.

Раза скри лице в шепи и се облегна на стената на кухнята, изненадан от връхлетялата го непреодолима вълна от безнадеждност и отчаяние.

Отново се провали на изпита. Втория път беше по-зле и от първия. Още преди да влезе в залата, изгуби способността си да различава смисъла на думите — в автобуса на път за изпита гледаше плакатите и графитите и написаното се размазваше и преплиташе пред очите му. Когато учителят му каза да си вземе материалите, сърцето му затуптя така лудешки, сякаш всеки момент ще разкъса ризата му. И мрежата от думи оставаше неразгадаема. Ръката му не успяваше да хване химикалката. След пет минути си тръгна и се прибра вкъщи, забил поглед в земята. Родителите му го видяха да влиза и веднага разбраха, че е рано, твърде рано да е приключил. Очите на баща му се насълзиха и за пръв път Саджад Али Ашраф му се стори състарен, когато попита:

— Защо? Защо не можеш да преодолееш това последно нищожно препятствие? Моля те, сине. Направи го за мен.

Всички момчета от квартала, които приеха провала му откъм веселата страна и повтаряха, че е „просто драма, всички добри смелчаги се нуждаят от малко драматизъм, един изпит не е болка за умиране — ще ги вземеш и всичко ще си дойде на мястото“, втория път вече не знаеха какво да му кажат. Разговорите секваха, когато влизаше в стаята. От университета ги деляха дни и обсъждаха, и мечтаеха само за бъдещето. Свиваше го сърцето, когато се мъчеха любезно да измислят други теми, щом е край тях, а помежду им се възцаряваше напрегнато мълчание. Затова си стоеше предимно у дома и въпреки че понякога успяваха да го придумат да излезе с тях, усещаше облекчението — и тяхното, и своето — щом си тръгнеше.

Наля вода във висока чаша и погледна през кухненския прозорец, опитвайки се да отгатне дали позата на Хари Бъртън издава как току-що е разбрал, че „великолепното хлапе“ всъщност е новото квартално магаре.

След няколко месеца пак щеше да се проведе изпит. Баща му настоя да се яви. Но Раза бе сигурен, че отново ще се провали, и отказа. Нещо в него беше блокирало. Беше спряло да работи. Постави внимателно чашата върху поднос, забърса размазания отпечатък от пръста си върху стъклото и си помисли, че всичко ценно в живота може да бъде изтрито със същата лекота.