Камила Шамзи
Изпепелени сенки (18)

17.

— Не пристанището. Рибарския кей! — нареди Хари и водачът на рикшата — Шер Мохамад — сви рязко.

— Съжалявам, съжалявам. Забравих. Твърде рано е. Мозъкът ми още спи.

Доста необнадеждаващо обяснение, но пък Хари вече бе решил, че Шер Мохамад превзема улиците благодарение на съвместните усилия на интуицията и провидението. По пладне поне спазваше някакви правила, но в ранното утро караше из почти пустите шосета, сякаш е монарх, пред когото никой не би се осмелил да се изпречи, а „предимството“ е лична свобода, полагаща му се по право на всяко кръстовище и всеки светофар.

Хари придърпа шала около раменете си, за да се предпази от фучащия край забързаната рикша вятър. От устата му излизаха бели облачета пара. „И в Карачи ставало студено“ — помисли си.

Когато пристигнаха на входа на рибарския кей, Саджад и Раза вече ги чакаха в колата. Раза спеше, облегнал глава на рамото на баща си.

— Събуди се, принце. — Саджад погали главата на сина си. Очите на момчето се отвориха, после се затвориха, промърмори „риба“ и пак потъна в сън. Внимателно — както навремето Хари го бе видял да вдига паднало от гнездото и оцеляло като по чудо птиче яйце — Саджад намести главата на Раза върху облегалката.

— Ще го събудим за закуска — каза и щом излезе от колата, Хари зърна абсурдното съчетание от дебел вълнен пуловер и гумени сандали. — Тъкмо ще си поговорим, Хенри.

Саджад погледна към обувките му, поклати глава, върна се в колата и свали сандалите с гумени подметки на Раза.

— Обуй тези — подаде му ги той.

Пръстите на Хари се свиха около ръба на сандалите на Раза и без никаква връзка в ума му изплува образът на котарака Били, който го чакаше на парапета да се върне от училище през първите му години в Америка. Хари размърдваше пръсти, а Били размахваше лапи да ги улови.

— Повярвай ми, ще останеш доволен, че си ги обул — заяви Саджад, хвана го за ръката и го поведе през ръждясалия портал към пристана.

Сигурно споменът за котарака, за който всички насекоми бяха плячка, го накара да си представи дървените лодки с разноцветни платна, рисуващи хаотичен акварел по небето, като обърнати по гръб скакалци, полюшващи крака от вятъра. Бяха стотици — бели, сини и зелени — притиснати плътно една до друга по цялото протежение на дока.

— Дишай през устата, докато стигнем пазара — препоръча Саджад и се насочи бързо към лодките.

— Защо? — попита Хенри, но го блъсна толкова силна миризма, че си представи чудовищна риба с размерите на къща, разпорена и оставена да гние под жарките слънчеви лъчи.

— Хайде, хайде — дръпна го приятелят му през нова порта. — Вече можеш да дишаш през носа.

На рибния пазар стоката бе прясна и не се усещаше зловоние. По бетонната алея бяха наредени ледени легла с купища риба върху тях. Мъже с ръчни колички подменяха топящите се парчета с нови, а други крачеха, сведени под тежестта на огромни кошници с риба. По земята течаха реки — не от морския прилив, както отначало си помисли Хари, а от разтопен лед. Беше призори, но цареше трескава дейност. Той стисна Саджад за рамото, докато си проправяха път между двете редици с риба. Сьомги, акули, змиорки, варели с камбала. Огромни мустакати създания с челюсти от епохата на динозаврите.

Саджад спря и започна да се пазари с мъж, който на шега се опита да насочи вниманието му от рибата тон към чудовище с размери на човек.

— Какво да го правя? Да спя с него? — засмя се Саджад.

Към Хари се приближи друг. Носеше малка акула и прокарваше пръсти по перката й.

— За секс — каза му на английски.

— Не е задължително — отвърна Хари на урду и всички се засмяха одобрително.

— Откъде си? — попита мъжът с акулата.

— От Америка. А ти? От Карачи?

— Не, от Миянвали. — Мъжът махна с ръка. — Тук има всякакви — патханци, синдхи, индуси, дори сикхи. Всякакви. И американец може да дойде да продава риба тук, ако пожелае.

— Благодаря — ухили се Хари. Харесваше му как пакистанците се превръщаха в екскурзоводи, щом видеха чужденец. — Ще го имам предвид.

Дочул разговора, Саджад хвана едно момче и насочи вниманието на Хари към него, поемайки ролята на гид.

— Но това са първоначалните обитатели на Карачи. Макраните. Наследници на африкански роби. Виждаш ли?

Саджад посочи към косата на момчето и чертите му. Американецът се почувства неудобно, но младежът очевидно не изпитваше никакво притеснение.

— Крайбрежието е част от Пътя на робите — не вашият, естествено. Източният.

— Не бих го нарекъл моят робски маршрут.

— Разбира се, разбира се — съгласи се Саджад и пусна момчето, потупвайки го по главата. — Искам да кажа, че мнозина идват и си отиват — дори преди разделянето. Днес прииждат афганистанци. Кой би предпочел бежанския лагер пред Карачи?

Саджад се наведе над красиво подредена купчина розови риби и бодна с показалец месото.

— На какво се смееш, Хенри Бъртън?

— На теб, Саджад. Говореше за Делхи като за единствения град, в който си струва да се живее, а я се чуй сега — толкова гордо разказваш за това място, макар навремето да му се присмиваше, че няма нито история, нито естетическо и поетическо наследство.

Лицето на Саджад помръкна, той взе бучка лед и изтри пръстите си.

— Дили си е Дили — отрони.

Отстъпи встрани, между купчина баракуди и щайга с омари, за да не го блъскат купувачите и търговците.

— Първата ми любов. Не бих я напуснал по своя воля. Но тези копелета не ми позволиха да се върна у дома.

— Съжалявам — промълви смутено Хари, въпреки че не можа да си обясни силното чувство за вина. — Какво стана с братята ти? Там ли останаха?

— Най-големият — Алтамаш — бе убит по време на метежите — кимна индиецът, сякаш въпреки изминалите години още не може да повярва, че се е случило. — Бях в Истанбул и никой не ми каза. Чакали ме да се прибера. А Икбал замина за Лахор. Обясни, че не иска да остава в града, убил Алтамаш. Децата и съпругата му решиха да го последват, но попаднаха в един от онези влакове. Онези, които пристигат на гарата, пълни само с трупове.

— Исусе, Саджад! Не знаех! Имаше още един брат, нали?

— Да, Сикандър. Той остана. Но понеже с другия ми брат бяхме в Пакистан, обявиха къщата за безстопанствена. Сикандър можеше да опита да получи поне дял от нея, но той не е от практичните. Изнесе се със своето семейство и семейството на Алтамаш. Живеят толкова зле, че сърце не ми дава да ги посещавам. Почти не ходя. — Говореше спокойно, дори безсърдечно, но Хари познаваше добре преселниците и веднага разпозна инстинкта за оцеляване. — Дълго винях баща ти.

— За какво?

— За всичко — усмихна се Саджад.

— Да. И аз го правя. Нещо у него предизвиква. Но вече не го виниш?

— Не, сега си казвам, че това е моят живот и трябва да го живея.

— Мюсюлмански фатализъм?

— Не, не. Пакистанско смирение. Съвсем различно е.

Саджад махна към мъжа, чийто улов разглеждаше, и пазарлъкът започна отново. Хари улови погледа на рибар с цигара в устата, който наклони разбиращо глава. Хари не бе сигурен дали в кимването долавя нещо повече от поздрав. Почуди се колко ли мъже в пристанището са ангажирани да пренасят нелегално купените от ЦРУ оръжия, които Бюрото за вътрешно разузнаване в Карачи разпращаше към тренировъчните лагери по границата.

Чувстваше се по-свободен в Карачи, където, освен Шер Мохамад не познаваше други местни агенти. По-свободен и защото никой не познаваше него, въпреки че по ирония на съдбата пакистанците приемаха, че всички американци в страната им са служители на ЦРУ. Той погледна към Саджад, на чиято китка висяха две сини найлонови торби, пълни с риба. Изцъклено око, притиснато към прозрачната материя, му припомни първите зимни студове и градинско езерце с рибки, замръзнали под тънката ледена кожица. Запита се дали семейство Ашраф не проявява интерес да научи подробности за работата му в консулския отдел в посолството именно защото се съмняват, че тя е прикритие за шпионска дейност. Странно, но изпита неудобство при мисълта, че хората, с които прекара последните три уикенда, вероятно го подозират в лъжа. Вече очакваше със съжаление пролетта в Афганистан, когато войната за влияние ще е в разгара си и възможностите за безгрижен отдих ще намалеят.

— А сега — омарите — каза Саджад и подаде една от торбите на Хари. — За да има нещо и за мен на вечеря. Ял ли си сурова риба, Хенри?

— Суши? Обожавам го.

— Нима? От трийсет и пет години сме женени, но още не ме е убедила да го сложа в устата си. Иначе свикнах с японската кухня. Казал съм й, че каквото сготви — аз съм насреща. Но трябва да е готвено.

Хари заобиколи момче, което безуспешно се опитваше да улови подскачаща по земята риба.

— Когато бях млад и се влюбих за пръв път, когато започнах да слушам музика, навяваща тъга, каквато още няма никакви причини да изпитваш, тогава смятах теб и Хироко за най-романтичната двойка на света.

— О, не, не. Бяхме просто млади и глупави. Какво знаехме един за друг? Почти нищо. Извадихме късмет, чист късмет, че характерите ни са толкова сходни. И също… — той млъкна и запремята найлоновата торба, която се усука чак до китката му — бяхме изгубили много, много и твърде рано. Разбирахме онази част от другия, съставена от липси.

Саджад сбърчи нос — жест, зает от съпругата му.

— Ако ме чуе, ще каже, че мелодраматичният делхийски поет е проговорил в мен. Я, стриди! Да вземем малко. Няма начин да сгрешиш със стридите. Отваряш ги и откриваш или перла, или афродизиак. Усмихваш се, Хенри. Не мислех, че знаеш как е „афродизиак“ на урду. Разкажи ми как си научил. Историята сигурно си струва.

„Как е възможно — помисли си Хари — Раза да има такъв баща и да е толкова несигурен за мястото си в живота. Ако си син на Саджад Ашраф, не трябва ли да възприемаш света като стрида, независимо какви изненади ти поднася?“

В този момент обаче Раза не се възприемаше нито като стрида, нито като перла, а просто като човек, на когото са откраднали обувките, докато е спял. Не видя обувките на Хари с пъхнатите в тях чорапи под седалката пред волана, разтърка очи да се увери, че наистина е буден, нави шалварите до глезените и внимателно пристъпи навън, изругавайки на немски, когато стъпалата му докоснаха студената земя. Никаква следа от крадеца — само един камион, паркиран наблизо. Кацнал върху триметровата каросерия, един патханец се взираше към океана.

— Нещо интересно? — попита Раза на пащу — единственият език, който не бе научил от Хироко, а от добродушния патханец, с чийто ван пътуваше на отиване и връщане от училище още от шестгодишен. Цяло десетилетие шофьорът на вана си остана любимият му наставник.

Мъжът заслони очи с ръка и попита:

— Афганистанец ли си?

Раза инстинктивно докосна скулите си. Преди Съветите да нахлуят в Афганистан, не беше чувал този въпрос, но през последните четири години все повече бежанци прииждаха в Пакистан и той свикна потомците на моголите да го вземат за техен сънародник.

— Да — отвърна и правдоподобието на лъжата го накара да изпъне рамене.

Мъжът се приближи към края на празната каросерия да се вгледа отблизо в Раза.

— Какви са твоите хора?

— Хазари — уверено отсече момчето. Нали и Хари Бъртън бе предположил, че е хазар.

— Ела да те запозная с един човек. — Мъжът скочи на земята и го прегърна през рамо. — Събуди се, Абдула!

Бледо стъпало ритна страничната врата на шофьорската кабина и след секунди пред тях застана момче на не повече от четиринайсет. Широките му издадени устни и детинската закръгленост на бузите му не смекчаваха погледа на възрастен, който лешниковите очи отправиха към Раза.

— Имаш брат от Афганистан — обясни мъжът. — Хазар.

Момчето не обърна внимание на Раза и сбърчи чело към възрастния мъж.

— Какво причинява Пакистан на хорските мозъци? Заразно ли е? Ще оглупея ли, ако постоя още малко тук? Откога пащуните и хазарите са братя?

„Пащун, не патханец“ — отбеляза наум Раза.

Мъжът се усмихна, сякаш обидата бе изява на обич, а Раза отговори, за да не изглежда, сякаш се е уплашил от десет сантиметра по-ниско от него хлапе:

— Откакто Съветите нахлуха в дома ни и ни принудиха да побегнем през прозореца. Оттогава хазарите и пащуните станаха братя.

Момчето се намръщи.

— Откога си тук? Говориш пащу като този пакистанец. — Посочи мъжа, който този път го изгледа обидено. — Дари ли е родният ти език?

— Раза! — повика го баща му и размаха торбите с риба, а Хари показа босите му крака и после отчаяно махна към своите.

— Трябва да вървя — каза Раза.

— Американец ли е този? — попита Абдула.

— Трябва да вървя — усмихна се Раза.

Момчето кимна, без да откъсва очи от Хари.

— Къде живееш? Не съм те виждал в „Сохраб Готх“.

Раза се накани да тръгне, но се закова, претегляйки възможността да уличат лъжите му срещу ползата да се запознае с човек от „Сохраб Готх“, където — както се кълнеше едно от съседските момчета — касетофоните, телевизорите и телефоните с високоговорител вървяха най-изгодно в целия град. Абдула несъмнено можеше да спазари добра цена от някой афганистански търговец, без гласът му да издаде съмнение, че предложената цена обижда продавача.

— Скоро ще намина — увери го Раза. — Как да те намеря?

Дори не си направи труда да съчини версия за това къде живее. Вече бе разбрал, че момчето не пита от любопитство, а за да го държи в напрежение под обстрела на въпросите.

— До Бара Базар има паркинг за камиони. Попитай за Абдула, който кара камиона с мъртвия руснак.

Раза отстъпи рязко назад, но видя момчето да сочи страничната броня на машината с изрисувани ярки птици, планини, цветя и миниатюрен портрет на проснат на земята мъж в униформа на Съветската армия, от чието тяло бликат фонтани кръв. Абдула се засмя.

— Всички ме познават. И камиона.

Мъжът издаде гърлен звук.

— Всъщност камионът е на Африди. Но аз помолих да нарисуват руснака.

— Когато дойда, ще те потърся — кимна Раза.

— Ако съм там — уточни момчето. — Не се знае. Един ден съм в Карачи, на другия — в Саргодха или Пешавар. Обиколил съм цялата страна.

Абдула погледна към Хари, който си свали обувките и се запъти бос към Раза, протегнал ги като жертвоприношение.

— Но такова нещо не бях виждал.

Хари се заизвинява на Раза, коленичи и остави обувките пред Раза. В друг случай момчето би се възпротивило, би настояло Хари да задържи сандалите, би се почувствало неудобно, че по-възрастен демонстрира такова благоразположение към него. Но Абдула го погледна възхитено — както съучениците възнаграждаваха отличните му оценки на най-трудните изпити — и Раза само му намигна, и нахлузи обувките, докосвайки с ръка въздуха над темето на американеца, сякаш го благославя.