Камила Шамзи
Изпепелени сенки (32)

31.

В зеления свят Хари Бъртън стъпи върху тъмна купчина. Тя се разтвори и разкри фосфоресцираща зеленина. Той свали очилата за нощно виждане и посочи тлеещите въглени, докато очите му се нагаждаха към пещерния мрак.

— Някой е бил тук. Неотдавна.

Прокара пръсти по стените на пещерата, усети вдлъбнатина под саждите. Ръката му проследи очертанията на сокол.

— Араби? — попита бившият му колега Стив, който отдавна се бе преместил в паравоенната структура на ЦРУ. Стив имаше предвид „Ал-Кайда“.

— Изображението не отговаря на тяхната вяра — вдигна рамене Хари.

— Да, но с масовите убийства нямат проблем — Стив махна изморено с ръка към служителя на „Аркрайт и Глен“, който влезе от другата зала. — Кажи на момчетата, че се връщаме. Не открихме нищо. Пак.

— Все едно надушват, че идваме — подхвърли мъжът, преди да се запъти обратно.

Хари се съмняваше, че тук е имало някой, когото си е струвало да търсят. Ако той самият беше афганистанец, би палил и гасял огньове във всяка пещера наоколо, за да получи възнаграждението за предоставената информация. Та нали американците се държаха, сякаш притежават гора с никнещи по клоните пачки? Хари плю на ръкава си и избърса рисунката. Изящно изображение — птицата бе изправена гордо, разперила величествено хищни нокти. Откога ли бе скрита в пещерната плесен, откога ли слушаше бумтежа на битките и тишината след тях? Нарисувал я бе навярно някой арабски муджахидин през осемдесетте.

Открай време не му харесваше идеята във войната на Афганистан срещу Съветите да се включват „чуждестранни бойци“. Не защото (както с готовност признаваше) бе предвидил как ще се стекат обстоятелствата през следващите двайсет години. Просто повеите на някогашния му идеализъм съзираха благородство в борбата на афганистанския народ да отвоюва страната си от една суперсила, каквото мъжете, дошли да убиват неверниците, според него не притежаваха. Изглеждаше някак твърде средновековно.

Хари излезе от пещерата и пристъпи към ръба на билото. Извади бинокъла от раницата и огледа скатовете отвъд пресъхналото корито на реката и голите дерета. В долините на Гомал небето и земята обитаваха различни векове — горе се въртяха перките на хеликоптер, долу се виждаха руините на рухнало укрепление и кирпичени къщи. След две десетилетия война тук бяха останали само диви храсти и малцина планинци.

— Обезлюдяваме земята и наричаме пустошта мир — каза той не за пръв път, остави автомата и тежко седна до него, облягайки гръб на острия камънак.

Останалите от екипа — до един по-млади и по-силни от него — вече вървяха надолу и пееха съчинена от тях самите песен, която римуваше „Аркрайт и Глен“ с „бойци с тъмен тен“, а афганистанците в групата ги следваха по-тихо.

— Да те застрелят ли искаш? — попита Стив, вдигна автомата и го подаде на Хари. — Хайде, тръгвай!

— Ако ме застрелят, ще разберем, че са тук. Няма да е голяма загуба.

— Откога си толкова смирен? — Колегата му подхвърли пушката в скута му и запали цигара. — Всички се чудят какво, по дяволите, е станало с теб.

— Хората около мен оглупяха. Това ме извади от равновесие.

— Великият провидец Лала Бухш проговори — поклони се ниско Стив.

Хари не си направи труда да отговори. Отдавна подозираше, че Стив е осведомил ЦРУ в края на Войната в Залива кой е „информираният източник“, разкритикувал във влиятелен военен журнал решението на Управлението да обърне гръб на Афганистан след оттеглянето на Съветския съюз. Той бе от малцината, които знаеха, че „Лала Бухш“ — псевдонимът на автора на статията — е патханското прозвище на Хари. Хари не го прие лично; така или иначе смяташе да напусне ЦРУ и преждевременната развръзка не го разтревожи.

— Е, сигурно си доволен от себе си. Излезе прав. Всички останали сгрешиха. „Воините на джихада ще отвърнат на удара“, така се беше изразил, нали?

Стив подсвирна между зъбите, както навремето изразяваше отвращение след всяка среща с агентите от Бюрото по вътрешно разузнаване.

— Не съм споменавал „ответен удар“ и не съм предполагал, че пак ще се върнем тук. Предвиждах жестока революция в Саудитска Арабия. Че сме тук… не ме изпълва със самодоволство. Само с усещане за провал.

— Разкъсахме Желязната завеса. Мога да преглътна такъв провал.

Стив взе бинокъла от Хари, за да не привлекат отблясъците от лещите ненужно внимание. Хари се въздържа да му спомене, че боядисаната му руса коса има същия ефект.

— Но ти дължа извинение — каза Стив. Познаваха се от двайсет и пет години, но той за пръв път го изненадваше истински. — Не защото те разкрих. Не съжалявам за това. Но си спомням как твърдях, че частните милиции нямат бъдеще. Сбърках. Частните милиции са бъдещето на войната — битка и възстановяване в едно. А ти, Хари Бъртън, си пионер в областта.

— Схванах комплимента. А къде е уловката?

Двамата си знаеха и кътните зъби. И затова, макар да не се харесваха, отношенията им напомняха истинска близост.

— Глупост е да наемаш толкова персонал от Третия свят. Обосновано е икономически. Но е неразумно да наемаш пакистанци и бангладешци. Все едно водим териториална война, а те са неутрална страна. Нямам нищо против непалците, шриланкийците и филипинците, стига да са мюсюлмани.

— От години работя с тези хора. — Хари се изправи и издърпа бинокъла от ръцете на колегата си.

Не за да щади чувствата му, а просто защото нямаше сили, Хари не припомни на Стив как преди петнайсет години той се шегуваше, че във „Виетнам водехме само война, а в Афганистан — свещена война“.

— Хари, Хари… Събуди се и усети пушека от горящите сгради. Смяташ ли, че след всичките години в Исламабад не те познавам добре? Носталгията ти идва в повече. В тези мъже виждаш детството си. Готвачът, градинарят, шофьорът. Учителят по урду.

— Ако намекваш за Раза, по-добре спри — прекъсна го Хари и нехайно погледна към пропастта.

— Няма смисъл да ми отправяш безмълвни закани — отстъпи Стив от ръба на ската. — Но наистина ли не се притесняваш, че именно тук, на това място той открива религията?

Хари го изгледа с недоумение и Стив поясни:

— Видях го как се просна пред джамията. Мислеше, че никой не го забелязва.

— По-скоро е душил следите на някоя хубавица. Бог ми е свидетел, че с очите няма как да им се насладиш тук.

— Знаеш как умее да заблуждава. Хайде, Хари. Осемнайсетгодишно момче убеждава афганистанците, че е един от тях, и те го допускат в муджахидински лагер! И още! Завеждат хазар в пащунски лагер. Невероятно! И дори сега никой освен нас не знае. Нали? Заобиколен е от пакистанци, но никой не се досеща, че им е сънародник.

Стив беше прав — Раза-Конрад Ашраф всеки ден вечеряше с персонала от Третия свят, превеждаше от урду на тамилски и бенгалски, но пазеше в тайна, че един от тези езици е бил запечатан в паметта на баща му и приятелите му от детинство. Мъжете смятаха името за псевдоним — Раза-Конрад. Не звучеше логично.

В просеката надолу растеше едно-единствено дърво, обрулено от вятъра, фучащ между хребетите — с наклонен ствол, клони и листа, източени като пламъци, то изглеждаше застинало посред движението. Хироко, Саджад, Конрад, Илзе, Хари — историята бе изтикала всички тях от пътя; никой не бе останал, където е започнал, но само у Раза Хари виждаше как преоформянето е рефлекторен, а не адаптивен акт.

— Защо си въобразяваш толкова самонадеяно, че само ти различаваш истинското му лице? Преди двайсет години това момче те посочи за виновник за смъртта на баща си. По дяволите, Хари, аз мразех баща си, но ако мислех някого за…

— Стига! — вдигна ръка Хари.

— Просто ти давам приятелски съвет, преди да отпътувам — предаде се Стив.

— Заминаваш ли си?

— От утре Съединените щати няма да присъстват на частните ти похождения на пакистанска територия. — Колегата му се ухили и угаси цигарата върху стар белег, където кожата му бе останала без рецептори за болка. — Гледай да се справиш с копелетата, Бъртън. На САЩ им писна от провали.

— Да, сър — озъбено отдаде чест той. — Но ако обичаш, предай на Чичо Сам да поохлади страстите наоколо. Изгубих чичо си в Нагасаки — никак не ми се иска да съживявам тази част от семейната история.

— Ще предам посланието.

Стив махна на Хари да тръгва пръв надолу, изпълнен с надежда, че когато навърши шейсет и пет, ще намери достатъчно интересни занимания извън професията, за да се пенсионира и да не му се налага да катери планини в размирни зони.

Когато конвоят се върна в лагера, небето бе обсипано със звезди и температурата се бе понижила рязко. Наметнат с одеяло, Раза седеше на прага на едностайната постройка, която делеше с Хари.

— Отпечатъците те преследват пак? — попита Хари.

Стените на стаята бяха покрити със сивкави отпечатъци от детски пръсти. Неведнъж Хари се събуждаше и виждаше как Раза обикаля из стаята, следвайки петната с върха на показалеца. Когато пристигнаха, къщите бяха необитаеми, по прахоляка личаха само следи от птици. Местните побързаха да им разкажат как враждебно племе нападнало живялото тук семейство. Нападателите обаче сварили в къщата само мъртво дете и никой друг. По силата на някаква черна магия всички останали били изчезнали — „силна черна магия, забъркана с кръвта на детето“, уточняваха местните.

Раза поклати глава.

— Просто не ме свърташе вътре, чичо Хари.

За последен път го нарече чичо Хари преди две години в Косово, когато джипът, с който пътуваха за среща „на сигурно място“ с командирите на Армията за освобождение на Косово, мина покрай масов гроб.

Хари седна и го прегърна през рамо. Раза отметна одеялото и му предложи половината. Хари се намести по-близо и се зави. Отдавна бе свикнал с пакистанската фамилиарност. Стив ги забеляза и си помисли кисело, че приличат на двуглаво създание, изучаващо света от убежището на карираната си какавида.

— Един от местните ни сътрудници доведе някакъв мъж. Твърдеше, че е талибан — каза Раза. — Двама от новите го разпитаха. Наредиха да им превеждам.

— Кои са? — гласът на Хари охладня.

— Не се безпокой. Обясних им, че не приемам заповеди от наемна ръка. Както и да е. Пуснаха го. Отдавна враждували с твоята свръзка. Разпитвал ли си някого, Хари?

— Да, но рядко по начина, който имаш предвид. Неефективен е.

— Има ли нещо ефективно, което би се въздържал да направиш.

Спомни си деня, когато Хари дойде в Дубай. Раза го попита дали от ЦРУ са се опитали да открият мъжа, прострелял баща му.

— Аз го намерих. И го убих — отвърна той.

Раза знаеше, че баща му щеше да се ужаси, а майка му — да се разгневи, но той изпита благодарност, че чичо Хари е извършил онова, което сам искаше, но нямаше как да направи.

— Почти нищо — замислено отвърна Хари. — Почти нищо. Децата и сексуалното насилие са забранена територия, но иначе… което работи, работи. Когато си отида, Раза, и дъщеря ми те попита какъв човек съм бил, не й казвай това.

Ким Бъртън. Образът, който живееше толкова отдавна във въображението му, че се сепваше при вида на всяка червенокоса жена. Някъде, в един далечен свят, Ким живееше с Хироко. Раза кръстоса ръце върху коленете си и отпусна глава върху тях. Учителят му по ислям веднъж каза, че раят лежи в нозете на майката. Той се върна у дома, грабна лупа и заоглежда земята около стъпалата на Хироко.

— Този килим е раят? Тази мравка също? — смееше се.

Накрая майка му го хвана за яката, вдигна го и насочи лупата към него.

— Не, Раза, тук е, тук — каза тя, допря лупата до окото си и се взря в усмихнатото му лице. — Раят е тук.

Хари познаваше добре мълчанията на Раза. Веднага разбра, че мисли за Хироко. Обожаваната и пренебрегната майка. Положи ръка върху китката на Раза. Не можеше да повярва, че Илзе я няма. Дори на нейните години тя винаги му се струваше като най-живото същество на този свят. Прииска му се да предупреди Раза, че някой ден ще съжалява, че е странял от майка си просто за да скрие колко жалък човек е станал, но знаеше, че Раза ще долови само скръбта му по Илзе и ще остане глух за съвета. А и вероятно той не бе кой знае колко мъдър.

— Не успях да открия Абдула — рязко изрече Раза.

— Кого?

— Абдула. Момчето, с което отидох в лагера през осемдесет и трета. Братовчед ми ме свърза с командира му.

— На чия страна е този командир сега? — намръщи се Хари.

— Не можеш ли поне за малко да оставиш настрани професионализма? Не знам на чия страна е. Не попитах. Но и аз не му казах какво правя. Смята, че работя за фондация в Залива.

— Почакай, Раза, почакай. Преди двайсет години човекът от Бюрото по вътрешно разузнаване те е свързал с ЦРУ. Приятелят ти Абдула е смятал, че работиш за ЦРУ. Смяташ ли за разумно да се обаждаш на афганистанци, които служат незнайно на кого, и да ги информираш, че си в страната?

— Не споменах къде точно се намирам. А и никой не е повярвал на Абдула.

Командирът си спомни Раза. „Припадащият хазар, който беше подлъгал афганистанското момче, че е агент на ЦРУ само защото един американец му подал обувки.“

— Какво друго каза?

Раза погледна към небето, а пръстите му заочертаваха съзвездия в пясъка.

— Последните му сведения за Абдула са, че бил в лагер, унищожен от руснаците.

— Не заради теб е станал муджахидин.

— Напротив. Ако не бях аз, щеше да кара камион, вместо да е мишена за руските бомби. И баща ми щеше още да е жив.

Той свърза в пясъка звездите от Орион — пояс, копие, колене. Наклонената линия на рамото на Ловеца оформяше основата на триъгълник, чийто връх бе една самотна звезда. Раза докосна леката издутина на адамовата си ябълка. Досега не беше забелязал, че Орион няма глава.

Хари се понамести по-близо до него. Би дал всичко Раза да не е научил от него, че Саджад го е търсил по доковете. С готовност би живял с обвинението, което Раза му отправи пред тялото на Саджад, ако така би пощадил младия мъж.

— Слушам понякога либералите в Америка и се чудя на способността им да намират извора на всяко зло в нещо, което Америка е направила или не е направила. Ти си се заразил от същата болест, ала на индивидуално, не на национално ниво. Всички братя на Абдула са били муджахидини. Той е растял с мисълта, че това ще е следващата му стъпка, така както ти си знаел, че след девети следва десети клас. А баща ти…

— Баща ми би оплаквал съдбата ни, ако знаеше в какво сме се превърнали. — Раза прокара длан по земята и погреба Ловеца. — Откога реши да осмислиш живота си, определяйки отговорността като болест?

Раза се извиси над какавидата на одеялото и се запъти към пакистанската музика, долитаща от нечие радио.

„Добре“ — рече си Хари, събра одеялото и влезе вътре. Чувството за превъзходство щеше да помогне на Раза да укроти съвестта си. Ще спре да се взира в отпечатъци от пръсти и да рови из загърбено преди двайсет години минало и пак ще се включи в играта.