Камила Шамзи
Изпепелени сенки (16)

15.

Хироко Ашраф излезе от хранилището на библиотеката с дебели стени и мързеливо въртящи се вентилатори и се озова в хаоса и палещата жега на „Садар“ — любимата й улица в Карачи през първите им дни тук, когато в почти всяка колониална сграда от жълти тухли се помещаваше кафене или книжарница. После булевардът се превърна в оживена артерия, колите бълваха отровни изпарения, енергичните студенти се приютиха в новопостроения университетски кампус, а преселниците, обитавали някогашния бежански лагер, се преместиха в далечни сателитни градчета. Всеки път щом дойдеше, още няколко книжарници и кафенета бяха изчезнали, за да отстъпят място на магазините за електроника, из които синът й с удоволствие обикаляше.

„Дори и сега — помисли си Хироко — мястото е запазило част от чара си.“ На нивото на улицата светът бе хаотичен, трескав, съсредоточен изцяло в настоящето — амбулантни търговци, огромни стъклени витрини, неонови табели, скърцащи спирачки, клаксони и бучащи двигатели, забързани минувачи се сливаха в ритъма на градския живот. И после горе — ако застанеш неподвижно срещу човешкия поток и се вгледаш към арките на прозорците, куполите, сложните плетеници на декоративните дърворезби — съзираш свят от сгради, строени с вяра в един живот, движещ се в друг ритъм — по-елегантен, по-помпозен.

Нямаше нищо против помпозността да отстъпи на заден план, но нещо друго се просмукваше в атмосферата — по-злокобно от магазините за електроника — и й вдъхваше безпокойство. Няколко минути по-рано взе „Война и мир“, за да замени изпокъсаното си старо издание. Поклати глава при спомена как синът й навремето повтаряше, че един ден ще научи руски и тогава ще прочете Толстой. В този момент застаналият до нея мъж, който по нищо не се отличаваше от стотиците по улиците на Карачи, й каза:

— Не бива да четете книгите им. Те са врагове на исляма.

Когато мъжът си тръгна, продавачът се извини:

— В странни времена живеем. Онзи ден влязоха младежи с едва наболи бради. Изваждаха книгите от рафтовете и разглеждаха кориците да проверят кои са антиислямски.

— Кое отличава антиислямските корици? — попита Хироко.

— Снимките — обясни книжарят. — Особено на жени. За щастие мина полицай, видя ги какво правят и ги спря. Не знам какво става в тази страна.

— Няма да е за дълго — увери го тя.

Когато колегите й в училището се оплакваха от новата вълна агресивна религиозност, която съзираха у част от питомците си, Хироко винаги ги успокояваше, че в сравнение с предишните й ученици, бленуващи за камикадзе-полети, момчетата в Карачи с тяхното необичайно увлечение по религиозния аскетизъм са само позиращи юноши. „Във всеки случай — добавяше тя — нищо не може да замени идолите на крикета.“

Хироко обърна гръб на сакатия просяк, който прекоси лудешки улицата в инвалидната си количка, за да се добере до чужденката, съзрял у нея надежда за състрадание, отдавна изпарило се от съгражданите му. Хироко потърси с поглед сина си. Закъсняваше — нехарактерно за него — но Раза така или иначе се държеше малко странно след последния изпит. Не успяваше да обясни на Саджад какво точно я безпокои, освен че долавя фалш у момчето, в пресиленото му веселие, в развълнуваните му тиради за правото. Раза, който винаги приемаше сдържано успехите, сега се хвалеше, че когато резултатите излязат, името му ще е на първо място в списъка. За кой ли път се укори, задето се съгласи с учителите му да прескочи в по-горния клас — интелектуално бе надраснал връстниците си, но през годината между шестнайсет и седемнайсет децата тепърва съзряваха и тя не бе сигурна дали синът им е готов за следващия етап от живота си.

— Мамо! — подвикна й Раза от колата на Саджад и се подаде през прозореца да поеме тежката чанта от ръката й, сякаш не чуваше клаксоните зад него.

— Почакай! — каза тя. — Забравих другите покупки вътре. Направи един кръг и се върни.

Без да дочака отговор, тя се втурна в книжарницата.

Раза не помръдна, наслаждавайки се мазохистично на влажната жега, която оформяше потни петна по ризата му. Клаксоните зазвучаха по-настойчиво и той махна на шофьорите да го подминат, въпреки че нямаше никакво място за маневри. Сакатият просяк вдигна умолително ръка към отворения прозорец, но безразличното „простете“ — изречено по-скоро по навик, отколкото с чувство — го убеди, че е ударил на камък. Мъжът подкара надолу инвалидната количка. Раза протегна ръка към таблото и докосна следобедния вестник, чието отражение в предното стъкло разкриваше колона от имена — изпитните резултати. Той сбърчи чело, взе вестника и го пъхна под рогозката под краката си. Почти веднага обаче размисли и го върна върху таблото.

Поне приключи. Най-сетне. Край на лъжите и преструвките. Когато се прибере вкъщи, всички момчета ще са прочели резултатите. Кой ли пръв ще се досети, че не греши, и името на Раза наистина не е в списъка на „преминалите“, където би трябвало да бъде?

И какво ще им каже, когато го заразпитват какво става, когато настояват да подаде жалба пред комисията („ами да, младши, дори идиотите получават минималните 33 процента!“)? Как да им обясни — при условие че самият той не разбира — какво се е случило на последния изпит по ислям?

Беше свикнал с първоначалната паника при вида на въпросите. От години преживяваше усещането за свободно падане, когато очите му пробягваха по изреченията и, неспособни да ги дочетат, се стрелваха по-нататък, а думите и фразите се сливаха в неведома мрежа. После се успокояваше, умът му се избистряше и зачиташе по-бавно — думите придобиваха смисъл, отговорите сякаш от само себе си се изливаха от химикалката върху хартията. По време на матурите паниката понякога продължаваше по-дълго от обикновено, налагаше се да изчита по четири-пет пъти въпросите, преди всичко да си дойде на мястото. Но онзи ден, на последния изпит, нищо не си идваше на мястото. Плетеницата от думи ставаше все по-непонятна, пред очите му се мержелееха светли петна и неразбираемите въпроси пораждаха в ума му безсмислени отговори на японски. Повтаряше си, че трябва да се успокои, че страхът ражда нови страхове, но после си припомняше, че изпитът е от задължителните и ако се провали, ще се провали напълно. Как тогава ще погледне баща си в очите? Представи си доверчивото, грейнало с надежда лице на Саджад Ашраф и наученото се изпари от главата му. Сякаш след минути учителят започна да събира листовете. Просто така. Неговите бяха празни. Взе химикалката, решително написа „Няма изпити по ислям. Аллах знае какво е в сърцето ми“ и подаде листа.

Когато излезе от залата, приятелите му отвън започнаха да го потупват по гърба: „Браво, смелчага! Вече не можем да ти казваме младши, нали си колежанин!“ Единият — Али — обви ръка около кръста на Раза и подвикна към група момичета: „Кой желае моят приятел, колежанинът, да го повози с колата? Този тук ще е пръв в списъка!“ Подхвърли му ключовете на веспата, която боготвореше, и го побутна към момичетата; две от тях се усмихваха на Раза — без преструвки, без излишна скромност, като колежанки на колежанин. Той усети, че с никого не може да сподели какво е станало. Още няколко седмици ще остане Раза с острия като бръснач ум, Раза, на когото всичко се отдава, синът, който ще изпълни мечтите на баща си.

Майка му седна до него, той й подаде вестника и подкара колата. После спокойно каза:

— Не минавам. На последния изпит предадох празни листове.

Майка му неволно възкликна разочаровано, после се овладя и попита:

— Какво стана?

— Не знам. — Би предпочел да му се развика, за да й отвърне кисело и раздразнително. — Не разчетох въпросите. После времето свърши.

Дълги години преподаваше и знаеше, че това се случва понякога на отличниците.

— На изпита по ислям?

Раза кимна. Хироко многословно и витиевато изрази отношението си — този път обаче отвращението й не бе насочено към него.

— С какво ще ти помогне ислямът за правото? Ама че абсурд! — Погали го по косата. — Защо не ми каза по-рано, Раза чан?

Гальовното обръщение от детството предизвика сълзи в очите му.

— Не искам да съм новото магаре в квартала.

Бяха лепнали прозвището на осемгодишния Абас от долния край на улицата, на когото се наложи да повтаря класа, понеже не издържа изпитите. Три години той креташе едва-едва на опашката и после пак се провали. Оттогава всички го наричаха Магарето. Неуспехът беше най-черното клеймо в квартала, срам за цялото семейство. Децата го разбираха отрано и бързо се дистанцираха от него с обиди и насмешки.

— Раза! Никой няма да те сметне за глупав. Заради един-единствен изпит! След няколко месеца ще го вземеш. Всичко ще е наред.

— Но как ще обясня на татко?

— Аз ще му кажа — твърдо го прекъсна Хироко. — И ако те нападне и с една гневна дума, ще го накарам да съжалява.

Зърнала усмивката му, Хироко добави:

— В замяна ти ще направиш нещо за мен. Ще ми кажеш какво наистина искаш. Знам, че не е правото.

Момчето вдигна рамене и посочи магазина за електроника:

— Искам всичко вътре — тържествено произнесе.

— Не те питам какво искаш да притежаваш. Питам те какво искаш да правиш.

Спряха на светофара зад рикша, върху която бяха изрисувани две страшни очи, а под тях се четеше надпис на урду: „ГЛЕДАЙ — НО С ЛЮБОВ“. Раза тутакси запревежда мислено думите на японски, немски, английски, пащу, както по инерция правеше с всички надписи, които подминаваше с колата.

— Искам да знам думите на всички езици — отвърна той и за миг вдигна безнадеждно ръце от волана. — Мисля, че ще съм щастлив да живея в студена гола стая, ако мога по цял ден да уча нови езици.

Хироко сложи длан върху ръката му. Не знаеше как да откликне на този момент на искреност. За нея езиците бяха талант, за сина й — страст. Ала страст, неосъществима тук. Някъде по света навярно съществуваха институции, където хората се потапят от речник в речник. Не и тук. Тук „полиглот“ не звучеше като практичен избор на кариера. Обзе я съжаление за момчето й, за този му поглед, който й казваше, че знае, че винаги е разбирал необходимостта да загърби най-изключителната част от себе си. Тя си представяше какво ще каже Саджад, ако го обсъди с него: „Ако най-голямата загуба в живота му е загубата на една мечта, за която винаги е знаел, че е мечта, значи е щастливец.“ И ще бъде прав, разбира се. Но сърцето й отказваше да се успокои. След Нагасаки, след разделянето на Индия се бе научила да отличава онези, които преодоляват загубите, и другите, които остават в капана им. Раза беше от вторите, въпреки наследството от родителите си — и двамата съумели да продължават смело напред.

Когато пристигнаха у дома, Раза остана да чака навън, облегнат на колата, докато тя поговори със Саджад.

Първо я погледна невярващо, убеден, че е жертва на абсурдна шега. После се развика истерично, че момчето не е учило достатъчно. Когато обаче му обясни кой изпит не е издържал Раза и защо, Саджад поклати учудено глава и седна. Както винаги гневът му стихна почти мигновено.

— Ще се яви пак през есента — каза Хироко, настани се до него и стисна ръката му. — Резултатите ще излязат, преди да започнат занятията в колежа. Навярно ще му запазят мястото и без този резултат. Няма да е прецедент.

Той помълча. Накрая кимна и вдигна ръката й към устните си.

— Добре. Няма да му се карам. Може би не е зле да се препъне на едно стъпало. Следващия път направо ще го прескочи.

Излезе да каже на сина си — както го инструктира Хироко — „че се случват такива неща“. По пътя тихичко ругаеше правителството, опитващо се да натрапи навсякъде религията. Майка му, която предано служеше на Аллах, лично би почукала на вратата на президента да му обясни колко е срамно да принуждава цялото гражданство да демонстрира публично интимните си отношения с Всевишния.

Навън Саджад видя как Билал и Али — най-добрите приятели на сина му — във веспата размахват като победоносен флаг изпитните резултати, а Раза се е снишил зад бронята на колата, за да не попадне в полезрението им.