Камила Шамзи
Изпепелени сенки (8)

7.

На другия ден Саджад караше велосипеда по Сивил Лейн, а край него се изнизваха потъналите в цвят мангови дървета. Огненочервените петна в короните му напомняха как Хироко върви през голата земя, осеяна с рухнали монументи, а върху гърба й грее алено петно, сякаш сърцето й не спира да кърви.

За момент си бе помислил, че има само едно обяснение за реакцията й, когато разбра за сватбата — но бързо усети колко суетна и абсурдна е идеята му. Ядосана му бе, естествено, съвсем логично. Тя му разказа за смъртта на Конрад Вайс, а какво сподели той за живота си? Нищо. Само повърхностни откровения. И Елизабет Бъртън нехайно съобщи новината, която един приятел няма причини да крие.

Приятелка. Той поклати удивено глава — нима е възможно в живота му да се е появило и това. Приятелка от Япония. Педалите застъргаха, седалката скърцаше, когато подкарваше велосипеда ту по-бързо, ту по-бавно. Да я покани ли на сватбата? Какво ще си помисли жена му — която и да е тя — когато разбере, че сред приятелите му има жена извън семейството, жена, която носи панталони и си подстригва късо косата, пуши цигари и не би позволила някой друг да й избере съпруг. Красива приятелка. Не, май е по-добре да не я кани.

И все пак си я представяше на церемонията. Застанала по-встрани от жените от семейството, поглежда го шеговито точно когато той свежда очи към огледалото, което за пръв път ще му покаже лицето на седналата до него жена — бъдещата му съпруга.

Не, не, не бива, не трябва да идва на сватбата му.

Скочи от велосипеда на алеята пред къщата на Бъртънови. Лала Бухш вече го очакваше. Саджад му кимна и облегна колелото на стената. През всичките години, откакто работеше за Джеймс Бъртън, с Лала Бухш си бяха разменяли едва по няколко думи и официални поздрави. Но през последните метежни седмици, когато основаването на Пакистан вече не изглеждаше химера, двамата изпиваха заедно по чаша чай сутрин и обсъждаха новините от предишния ден — загиналите, политиката, свободата.

Лала Бухш подаде на Саджад чаша, над която се виеше пара. Запътиха се към вратата на кухнята. Саджад седна на стъпалата, а Лала Бухш клекна на земята — нещо, което избягваше в присъствието на англичаните.

— Заминавам — рязко обяви той.

Саджад го изгледа изпитателно. Разсейваше го мисълта, че след малко ще види Хироко, а не знае какво да й каже.

— За Пакистан. Реших вече.

Саджад облегна глава на дървената врата.

— Англичаните ще останат още една година. Защо не почакаш да видиш как ще е през четирийсет и осма? Вече е по-спокойно в сравнение с предишния месец.

Лала Бухш впери очи в ръцете си, които се свиха в юмруци. Огледа ги като учен, чието новоизобретено разрушително оръжие постепенно добива форма.

— Не знам в какво ще съм се превърнал след година.

За разлика от Саджад Лала Бухш живееше в смесен, предимно индуски квартал. Връщаше се само в петък — почивния му ден. Разказа на Саджад как всеки път, когато се прибира, семейството му го затрупва с новини от Пенджаб, с истории за убити мюсюлмани, за подпалени мюсюлмански магазини, за изнасилени мюсюлманки. Не излизал от къщи, за да не вижда индуси, защото издадат ли очите му какво таи в сърцето си, ще го убият. Или очите на някой индус ще разкрият какво се таи в сърцето му и…

Саджад отпи от чая. Не знаеше какво да отвърне. Помнеше как навремето Лала Бухш се шегуваше с готвача на Бъртънови — Виджай, и подкачаше бавачката на Хенри — Рани. Понякога влизаше в кухнята и сварваше тримата да се шегуват незлобливо с Бъртънови. Сега единствената разтуха на Лала Бухш бяха разговорите със Саджад.

Младежът допи чая си и се изправи.

— Вчера не се върна с тях от „Кутуб Минар“ — рече Лала Бухш.

Саджад махна неопределено с ръка.

— Тя изглеждаше притеснена — уточни Лала Бухш, взе чашата му и влезе в кухнята.

Чу се изскърцването на кухненската врата и Хироко разбра, че всеки момент Саджад ще се появи в задния двор. Дали щеше да прочете завистта в очите й?

Предната нощ се опитваше с всички сили да си припомни лицето на Конрад, но той й се струваше безкрайно далечен. Сякаш в друг живот. В този живот изпитваше само желание за повече — повече от спомена за пръстите му, докосващи вените по китката й, повече от спомена за езика му, изненадал нейния. Ала колкото по-далеч се отдръпваше Конрад, колкото по-трудно го извикваше в паметта си, толкова по-силно се възраждаше трепетът, разбудил се в тялото й, когато облече кимоното на майка си. Докато лежеше във ваната снощи, прокара ръка по голото си тяло (само дето ръката не беше нейната, тялото не беше нейното — бяха ръката на Саджад и тялото на съпругата му — дори въображението не й позволяваше да си представи ласките на мъж по тялото си). Ръката й се спусна надолу и се отдръпна рязко; бедрото й се удари в порцелана. Стресна се и си легна, стиснала юмруци, за да усмири ръцете си.

— Добро утро — поздрави Саджад. — Надявам се, че днес си по-добре.

— Да, благодаря.

Хироко го погледна и си помисли какво ли е усещането да виждаш как Саджад Али Ашраф върви към теб и да знаеш, че тялото му е твое и можеш да го докосваш. В очите й се четеше леко обвинение.

— Защо не ми разказа за нея?

— За кого?

— За годеницата ти.

— О! — Той сбърчи чело. — Не, не. Нищо не е уредено още. Майка ми и снахите са набелязали някакво момиче, но аз дори не му знам името. Току-виж нищо не излязло. Той положи длан на масата и докосна ръба на книгата, върху която лежеше ръката й. — Странно ли ти се струва? Че ще се оженя за момиче, което не познавам? Знам, че Бъртънови го смятат за много… назадничаво.

— Аз не съм Бъртънови, Саджад. Мисля, че твоят свят прилича на японския повече, отколкото света на англичаните. — Изрече го почти обвинително, преди усмивката й да подскаже колко малко я вълнуват традициите. — Уговорените бракове са били традиция в Япония. Винаги съм смятала, че изискват повече кураж, отколкото притежавам.

Саджад не се чувстваше особено смел.

— Просто правилата са такива. — Прокара пръст по ръба на книгата, избягвайки погледа й. — По английския начин ли ще се омъжиш?

— Няма да се омъжвам.

Той трепна, осъзнал собствената си безчувственост.

— Съжалявам… господин Конрад… съжалявам. Не е моя работа.

— Няма да се омъжвам — повтори тя. — Но не заради Конрад.

Саджад кимна. После поклати глава.

— А защо?

Хироко не се замисли дали очаква от него потвърждение или опровержение на истината, която разбра в токийската болница, когато чу ужасеното ахване на строгия лекар при вида на гърба й. Тя стана и се обърна.

— Заради това.

Започна да разкопчава блузата си.

Саджад възкликна ужасено и извърна глава.

— Моля те! Какво правиш?

Хироко вдигна блузата си сякаш е театрална завеса.

— Ето още нещо, което бомбата ми отне. Погледни ме!

— Не! Закопчай се!

— Саджад.

Равният й тон го накара да се обърне. Каквото и да се канеше да каже, остана неизречено. Хироко излезе от сянката на стряхата. На фона на яркото слънце се виждаха ясно трите черни белега като обжарени птици — първата точно под лопатката, втората — по средата на гърба, пресечена от сутиена, и третата — точно над кръста.

Тя не виждаше сълзите в очите на Саджад при вида на обгорената, сбръчкана кожа. Можеше да тълкува тишината, както пожелае.

— Разчиташ тази диагонална писменост, нали? Всеки мъж я разбира. Тя казва: „Стой далеч. Не искаш това.“

Болката смъкна защитната броня, която той несъзнателно си бе издигнал още в момента, когато се вгледа в бенката под окото й и поиска да я докосне.

С две крачки се озова до нея, ръцете му докоснаха мястото между белезите и се отдръпнаха, когато усети, че Хироко потрепери.

— Боли ли? — прошепна.

— Не — още по-тихо отвърна тя.

Саджад докосна гротескната тъмнина под лопатката — нежно, предпазливо — сякаш е реликва от ада. Стиснал зъби, прокара пръст по грапавините. Тя не усещаше ръката му, но потръпна отново от топлото дихание във врата й. Трепетът премина като вълна из цялото й тяло.

Той затвори очи и придвижи длан към мястото, където кожата изглеждаше непокътната. Сега тялото й не излъчваше страх и неговото тяло откликна. С опакото на дланта проследи извивката към кръста й, напомняйки й, че й е останало това, че и тази кожа съществува.

Няколко секунди Хироко се наслаждаваше на докосването. Знаеше, че този спомен ще се добави към целувките на Конрад, за да дооформи познанието й за физическата любов.

— Не си длъжен да си мил — отрони накрая Хироко, а ръцете й се вкопчиха в плата. — Знам колко са грозни.

— Грозни? Не.

Щеше да му повярва, ако гласът му не бе прозвучал толкова нежно.

— Сгушена птица — каза той, поставяйки длан върху белега по средата. С другата избърса сълзите. — Всичко в теб е красиво.

Тя се обърна към него. Изкривено от гнева, лицето й му се стори непознато. Осъзна как мислено е запечатвал всичките й изречения, за да му правят компания, когато не е край него.

— Бомбата не създаде нищо красиво — удари го с юмрук в гърдите тя. — Разбираш ли? Нищо красиво!

Елизабет Бъртън, разбудила се призори от угризения на съвестта, чу виковете, когато се канеше да седне до писалището. Втурна се към прозореца над верандата и отвори капаците тъкмо когато разсъблечената Хироко заудря Саджад, чиито панталони не скриваха възбудата му.